А царицата позволяваше, защото нямаше друг избор, макар самата тя да не участваше от сърце във веселбите. Веднъж Антоний я предизвика да пусне перлата на Сервилия, която струпаше шест милиона сестерции, в чаша оцет и да я изпие — вярването, че перлите се разтварят в оцет бе широко разпространено. Клеопатра знаеше как стоят всъщност нещата и изпълни желанието му, макар че изпиването на оцета не беше по силите й. На следващия ден перлата украсяваше цяла-целеничка шията й. Номерата с риболова също нямаха край. Тъй като нямаше късмет като рибар, Антоний плащаше на гмуркачи да закачат жива риба на кукичката му. После изваждаше мятащите се създания и се перчеше с постиженията си, докато един ден уморената от евтините му номера Клеопатра не заръча на един гмуркач да закачи на кукичката разложена риба. Той обаче прие номера добросърдечно — такъв си беше по природа.
Цезарион наблюдаваше развеселен лудориите, но не поиска да участва в тях. Когато Антоний бе в настроение, двамата яхваха един кон и изчезваха на лов за крокодили или хипопотами, като оставяха Клеопатра да се измъчва от страх, че ще види сина си смазан от огромни лапи или разкъсан от дълги жълти зъби. Но на Антоний трябваше да се отдаде дължимото — той пазеше момчето от опасности и му осигуряваше чудесни изживявания.
— Харесваш Антоний — каза тя на сина си към края на януари.
— Да, мамо. Много. Нарича се новият Дионис, но всъщност е Херакъл. Може да ме държи с една ръка, представяш ли си? И хвърля диска на половин стадий28!
— Не съм изненадана — сухо отвърна тя.
— Утре ще идем на хиподрума. Ще се возя с него в колесницата му — с четири коня, най-трудната за управляване.
— Надбягванията с колесници не са подобаващо развлечение.
— Знам, но е толкова забавно!
Какво можеше да се отговори на подобно нещо?
Синът й растеше неудържимо през последните два месеца. Созиген беше прав. Мъжката компания го бе освободила от леката префиненост, която не беше забелязвала у него, докато той не я изгуби. Сега Цезарион вървеше наперено из двореца и се мъчеше да реве като Антоний, правеше страшно смешни имитации на пийналия си Счетоводител и очакваше всеки следващ ден с увлечение и жар, каквито не бе показвал досега. Освен това беше силен и подвижен, а военните игри му идваха отвътре — хвърляше копие със смъртоносна точност, запращаше стрелите право в центъра на мишената, въртеше гладиуса с вещината и енергията на легионер ветеран. Също като баща си можеше да препуска в галоп на гърба на неоседлан кон с ръце зад гърба.
Самата Клеопатра се питаше колко още може да издържа Антоний в ролята си на гуляйджия. Тя беше постоянно уморена, имаше пристъпи на гадене и гледаше да не се отдалечава от нощното гърне — всички признаци на бременност, макар и прекалено ранна, за да я изтощава или да се забелязва. Ако Антоний не престанеше в най-скоро време с лудориите си, трябваше да му каже да продължи самичък. Макар и да беше силна за дребното си женско тяло, бременността й вземаше своето.
Дилемата й се разреши в началото на февруари, когато царят на партите нахлу в Сирия.
Ород беше стар, годините му на военачалник бяха отдавна отминали и интригите, които предизвикваше огромното му наследство, не му даваха покой. Един от начините да се справи с амбициозните си синове и различните фракции беше да осигури война на най-агресивните от тях. А каква по-добра война от тази срещу римляните в Сирия? Най-силният му син беше Пакор, следователно именно той трябваше да поведе войската. И този път цар Ород се изхитри — заедно с Пакор потегли и Квинт Лабиен, който си бе закичил прякора Партски. Той беше син на най-великия маршал на Цезар, Тит Лабиен, й бе предпочел да избяга в двора на Ород, вместо да се подчини на победителя на баща си. Размириците в Селевкида на Тигър предизвикаха и спорове за това как могат да бъдат победени римляните. При предишните сблъсъци, включително и при унищожаването на армията на Марк Крас при Кара, партите бяха разчитали основно на конните стрелци — селяни без доспехи, обучени да се оттеглят в галоп, сипейки след себе си убийствен дъжд от стрели — похват, станал прочут като „партски изстрел“. Когато Крас падна при Кара, командващият партската войска генерал бе един женствен и гримиран принц на име Сурен, който бе измислил начин конните му стрелци да не останат без стрели — беше приготвил цели кервани със стрели и ги бе пратил на хората си. За съжаление успехът му беше тъй бляскав, че Ород го заподозря в аспирации към трона и нареди да го екзекутират.
От онзи ден бяха минали повече от десет години, но още се водеха разгорещени спорове кой всъщност бе спечелил битката при Кара — лековъоръжените стрелци или катафрактите29. Облечени в броня от главата до петите, катафрактите яздеха огромни коне, които също бяха покрити с плетени ризници. В основата си спорът беше социален — конните стрелци бяха обикновени селяни, докато катафрактите произлизаха от знатни семейства.
Затова когато Пакор и Лабиен поведоха армията към Сирия в началото на февруари в годината на консулите Гней Домиций Калвин и Гней Азиний Полион, партските отряди в нея бяха единствено катафракти. Благородниците бяха спечелили борбата.
Пакор и Лабиен пресякоха Ефрат при Зеугма и там се разделиха. Лабиен и наемниците му се насочиха на запад през Аман към Киликия Педия, а Пакор поведе катафрактите на юг към Сирия. Двете войски пометоха всичко по пътя си, макар че агентите на Клеопатра в северната част на Сирия обръщаха повече внимание на Пакор, отколкото на Лабиен. Вестите бързо стигнаха до Александрия.
Антоний изчезна веднага щом научи това. Нямаше дълги сбогувания и тържествени клетви във вечна любов.
— Той знае ли? — попита Тах’а.
Нямаше нужда да уточнява, Клеопатра знаеше много добре какво искаше да каже жрицата.
— Не. Нямах възможност — той просто изрева за доспехите си и подгони хората си. — Тя въздъхна. — Корабите му трябва да отплават за Берит, но той не беше сигурен във ветровете и реши да не рискува да тръгва по море. Надява се да стигне до Антиохия преди флота.
— Какво не знае Антоний? — попита Цезарион, който беше страшно разстроен и раздразнен от заминаването на своя герой.
— Че през секстилий ще си имаш братче или сестриче.
Лицето на сина й грейна и той заскача радостно.
— Братче или сестриче! Мамо, мамо, това е страхотно!
— Е, това поне ще разсее ума му от Антоний — промърмори Ирас на Хармия.
— Но не и нейният — отвърна Хармия.
Антоний тръгна в бърз изтощителен марш към Антиохия, привикваше местните владетели, докато преминаваше през земите им в Южна Сирия, и понякога им раздаваше заповеди направо от коня.
С тревога научи от Ирод, че юдеите са разделени, една голяма група недоволни дори предпочитаха да се подчинят на партите. Водач им бе хасмонейският принц Антигон, племенник на Хиркан, но не симпатизираше на царя и римляните. Ирод не уведоми Марк Антоний, че Антигон вече се пазари с партските пратеници за придобивките, които желаеше — трона и първосвещеническия пост. Той не се интересуваше особено от тези тайни сделки или от настроенията в Синедриона. Така Антоний продължи на север, без да подозира колко сериозно бе положението в Юдея. Този път Ирод бе хванат неподготвен — беше прекалено зает да пресече домогванията на брат си Фазаил към ръката на Мариамне, за да забележи каквото и да било друго.
Тир бе непревземаем и можеше да падне само отвътре. Вонящият му провлак, задръстен от цели планини разлагащи се ракообразни, защитаваше това средище на производството на пурпурна боя като че ли беше остров. Зад стените не се намериха предатели, нито един жител на града не пожела да праща пурпурна боя на партския цар на цена, определена от самия него.
