Клеопатра усети как лицето й пламва и се запита дали емоциите й са се изписали върху него. Ох, мътните го взели ужасното хлапе! Защо му трябваше да се сопва пред всички! Хем много добре знаеше какви клюкари бяха слугите — след час целият дворец щеше да знае за разправията, а до утре новината щеше да е плъзнала из града.

Беше изгубила. Всички присъстващи го знаеха.

— Благодаря ти, Созигене — каза тя след много дълго мълчание. — Оценявам съвета ти. Той е напълно уместен. Младият фараон трябва да остане в Александрия и да се срещне с римляните.

Момчето не започна да вика или да подскача от радост. Само кимна царствено и погледна майка си с безизразни очи.

— Благодаря ти, мамо, че реши да не започваш война.

Аполодор побърза да изведе всички от помещението, в това число и младия фараон. Щом остана насаме с Хармия и Ирас, Клеопатра избухна в сълзи.

— Това трябваше да се случи — каза винаги практичната Ирас.

— Беше много жесток — обади се сантименталната Хармия.

— Да, жесток беше — отвърна през сълзи Клеопатра. — Всички мъже са жестоки, такава им е природата. Не желаят да се поставят наравно с жените. — Избърса лицето си. — Изгубих мъничка част от властта си — той я изтръгна насила от мен. Когато стане на двадесет, цялата власт ще бъде негова.

— Да се надяваме, че Марк Антоний е мил — каза Ирас.

— Видя го в Тарс. Там видя ли ти се мил?

— Да, когато ти му позволяваше. Беше несигурен и затова фучеше така.

— Изида трябва да го вземе за свой съпруг — с премрежен поглед въздъхна Хармия. — Кой мъж би могъл да бъде груб с Изида?

— Вземането за съпруг не означава отказване от властта. Изида ще разбере това — рече Клеопатра. — Но какво ще каже синът ми, когато разбере, че майка му се кани да го дари с пастрок?

— Бързо ще свикне — каза Ирас.

Флагманският кораб на Антоний — огромна квинкверема27 с висока кърма и заплашително стърчащи на всички страни катапулти — бе насочен да акостира на Царското пристанище. На кея, застанали под официален златен балдахин, го очакваха двете въплъщения на фараона, но без да са накичени с фараонските регалии. Клеопатра носеше проста роба от розова вълна, а Цезарион бе облечен в гръцка туника с цвят на овесена каша, поръбена с пурпур. Беше искал да облече тога, но Клеопатра му бе казала, че никой в Александрия не може да покаже на дворцовите шивачки как да ушият подобна дреха. Реши, че това е най-добрият начин да му спести новината, че няма право да носи тога, тъй като не е римски гражданин.

Ако целта на Цезарион бе да открадне предназначените за майка си овации, той определено беше успял. Когато Антоний слезе по подвижния мост на кея, погледът му си остана прикован в момчето.

— Богове! — възкликна той, когато стигна до тях. — Цезар от главата до петите! Момче, та ти си негово живо изображение!

Макар да знаеше, че е висок за възрастта си, Цезарион внезапно се почувства съвсем дребен, Антоний беше грамаден! Това обаче изгуби значение веднага щом гигантът се наведе, вдигна го без всякакво усилие и го настани на лявото си рамо, а мускулите му се издуха под многобройните гънки на тогата. Вървящият зад него Делий сияеше. На него бе оставена задачата да поздрави Клеопатра и да върви редом с нея по кея, загледан в избързалата напред двойка. Златокосата глава на момчето се отметна назад и то се разсмя на някаква шега на военачалника.

— Май се харесаха — отбеляза Делий.

— Май да — с безизразен тон отвърна тя. След малко изпъна рамене. — Марк Антоний е довел по-малко приятели, отколкото очаквах.

— Има много за вършене, твое величество. Зная, че Антоний се надява да се срещне с някои александрийци.

— Тълкувателят, Писарят, Главният съдия, Счетоводителят и Командирът на нощната стража го очакват с нетърпение.

— Счетоводителят ли?

— Това са само названия, Квинт Делий. Да бъдеш един от тези петима означава да си с чисто македонско потекло, което може да се проследи до приближените на Птолемей Сотер. Това са александрийските аристократи. — Гласът на Клеопатра звучеше развеселено. В края на краищата, какво е Атик, ако не счетоводител, и от къде на къде някакъв си римлянин от патрицианска фамилия ще гледа презрително на него? — За тази вечер не сме предвидили прием — продължи тя. — А само скромна вечеря единствено за Марк Антоний.

— Не се съмнявам, че това ще му хареса — любезно отвърна Делий.

Когато Цезарион вече не можеше да държи очите си отворени, майка му решително го изпрати в леглото и нареди на слугите да я оставят насаме с Антоний.

В Александрия нямаше истинска зима — за нея напомняше единствено лекото захлаждане след залез. Антоний го намери за възхитително след по-суровия климат на Атина. Чувстваше как се отпуска истински за първи път от месеци насам. А и господарката на дома бе интересен събеседник за вечеря — когато успееше да се вреди с някоя дума. Цезарион бе засипал Антоний със зашеметяващо разнообразни въпроси. Как изглежда Галия? Какво всъщност представляваше битката при Филипи? Какво е да командваш армия? И тъй нататък, и тъй нататък.

— Изтощи те — рече сега тя и се усмихна.

— По-любопитен е от врачка, преди да ти предскаже бъдещето. Но е много умен, Клеопатра. — На лицето му се изписа отвращение. — И той е преждевременно развит като другия наследник на Цезар.

— Когото не можеш да понасяш.

— Меко казано. По-скоро го ненавиждам.

— Надявам се, че ще намериш сили у себе си да харесаш сина ми.

— Много по-добър е, отколкото очаквах. — Присви очи и погледът му обходи светилниците из помещението. — Тук е твърде светло — рече той.

В отговор Клеопатра се надигна от кушетката, взе щипците и изгаси всички лампи, с изключение на онези, които не светеха право в лицето на Антоний.

— Главата ли те боли? — попита тя, докато се връщаше на мястото си.

— Всъщност, да.

— Искаш ли да си легнеш?

— Не, стига да мога да полежа тук и да разговаряме.

— Разбира се, че можеш.

— Не ми повярва, когато ти казах, че се влюбвам в теб, но говорех истината.

— Имам сребърни огледала, Антоний, и те ми казват, че не съм от типа жени, в които се влюбваш. Като Фулвия например.

Той се ухили и малките му бели зъби проблеснаха.

— И Глафира, макар че така и не я видя. Възхитително творение.

— Което явно не си обичал, щом говориш така за нея. Към Фулвия обаче изпитваш любов.

— По-скоро съм свикнал с нея. В момента ми създава неприятности с войната й срещу Октавиан. Напразно начинание, а и зле ръководено.

— Много красива жена.

— Вече отмина разцвета на силите си, на четиридесет и три е. Доста годинки й се натрупаха.

— Родила ти е синове.

— Да, но са още прекалено малки, за да знаят от какво тесто са замесени. Дядо й е Гай Гракх — велик мъж, така че се надявам да имам добри момчета. Антил е на пет, а Юл е все още бебе. Добра кобила е Фулвия. Четири деца от Клодий — две момичета и две момчета, едно момче от Курион, че и моите.

— Птолемеите също се множат добре.

— Как можеш да кажеш това, като си единственото пиле в гнездото?

— Аз съм фараон, Марк Антоний, което означава, че не мога да се сношавам със смъртни. Цезар беше бог и затова ми подхождаше. Заченахме бързо Цезарион, но… — тя въздъхна — само него. И то не поради липса на желание и опити, бъди сигурен.

Антоний се разсмя.

— Не разбирам защо не ти го е казал.

Тя се напрегна и вдигна глава да го погледне. Големите й златни очи отразяваха пламъка на лампата зад него.

— Какво не ми е казал?

— Че не искаше да зачеваш още деца от него.

— Лъжеш!

Изненадан, Антоний също вдигна глава.

— Лъжа ли? Защо да го правя?

— Откъде да знам какви са причините? Просто съм сигурна, че лъжеш!