Детската на Октавия не се опразни въпреки напускането на двамата най-големи — Марцела и Марцел. Сега в нея бяха Юл, Тиберий и Марция, всичките на по четиринадесет, Селина, Селена, близнакът й с ново име Гай Антоний и Друз, дванадесетгодишни, единадесетгодишните Антония и Юлия, деветгодишната Тонила, седемгодишният новоизлюпен Луций Антоний и шестгодишната Випсания. Общо дванадесет деца.

— Мъчно ми е, че Марцел си отива, но той си има собствена къща и трябва да живее там — каза Октавия на Гай Фонтей. — Догодина ще постъпи в щаба на Агрипа.

— А какво ще стане с Випсания, след като Агрипа се ожени?

— Ще остане при мен. Мъдро решение, доколкото мога да преценя. Марцела не би искала някой да й напомня за последните й години в детската, а Випсания ще прави точно това. Освен това Тиберий щеше да провеси нос.

— Как се справят децата на Клеопатра? — попита Фонтей.

— Много по-добре!

— Значи на така наречените Гай и Луций Антоний най-сетне им е писнало да бъдат бити от Тиберий, Юл и Друз?

— След като си наложих да се направя на сляпа, да. Добър съвет от твоя страна, колкото и да не ми хареса отначало. Сега ми се налага единствено да убедя Гай Антоний да не преяжда — какъв лакомник е само!

— Такъв беше и баща му в много отношения. — Фонтей се облегна на една колона в новите пищни градини, които Ливия Друзила бе построила около старото езерце с шарани на Хортензий, и скръсти защитно ръце. Марк Антоний беше мъртъв, гробницата в Александрия — запечатана завинаги, и той вече бе твърдо решен да опита късмета си с Октавия, която имаше много години да оплаква последния си съпруг. Беше на четиридесет, времето й да ражда деца сигурно бе отминало и в детската нямаше да има нови попълнения. Освен ако не се появяха внуци. Защо да не опита? Двамата бяха толкова добри приятели, че той вече не се страхуваше, че ще го отпрати заради паметта на Антоний.

„Какъв прекрасен мъж!“ — мислеше си тя, докато го гледаше. Чувствителната й природа й подсказваше, че е намислил нещо.

— Октавия… — започна той и млъкна.

— Да? — подкани го тя. — Давай, кажи!

— Трябва да знаеш колко много те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

Шокът разшири зениците и стегна тялото й. Тя въздъхна и поклати глава.

— Благодаря ти за предложението, Гай Фонтей, а най-вече за любовта ти. Но не мога.

— Не ме ли обичаш?

— Напротив, обичам те. Чувството ме превзе малко по малко през годините, а ти беше много търпелив. Но не мога да се омъжа за теб, нито за някого другиго.

— Император Цезар — със свити устни произнесе той.

— Да, император Цезар. Той ме представи пред цял свят като олицетворение на съпружеската всеотдайност и майчинската любов. А си спомням много добре как реагира, когато майка ни излезе от правия път! Омъжа ли се отново, Рим ще се разочарова от мен.

— Тогава можем ли да бъдем любовници?

Тя се позамисли и пълните й устни се изкривиха в усмивка.

— Ще го попитам, Гай, но знам, отговорът му ще бъде не.

— Въпреки това го попитай! — Той отиде да седне на ръба на езерцето, прекрасните му очи сияеха, устата му се усмихваше към нея. — Така ще имам отговор, Октавия, дори той да е не. Питай го — още сега!

Брат й работеше в кабинета си — че кога е било другояче? Погледна я въпросително.

— Може ли да поговорим насаме, Цезаре?

— Разбира се. — Той махна на писарите да излязат. — Е?

— Получих предложение за брак.

Това предизвика недоволно намръщване.

— От кого?

— От Гай Фонтей.

— А! — Той сплете пръсти. — Добър човек, един от най-доверените ми поддръжници. Би ли искала да се омъжиш за него?

— Да, но само с твоето съгласие, братко.

— Не мога да дам съгласието си.

— Защо?

— Стига, Октавия, знаеш защо! Не защото бракът ще издигне него твърде високо, а защото ще принизи теб.

Раменете й се отпуснаха, тя седна на един стол и сведе глава.

— Да, знам. Но ми е много трудно, Малки Гай.

Обръщението от детството напълни очите му със сълзи и той примигна, за да ги разсее.

— Как така трудно?

— Много ми се иска да съм омъжена. Дадох ти много години от живота си, Цезаре, без нито веднъж да се оплача или да очаквам награда. Позволих ти да ме издигнеш дотам, че да съм равна на весталките. Но все още не съм грохнала и си мисля, че съм заслужила някаква награда. — Вдигна глава. — Аз не съм като теб, Цезаре. Нямам желание да бъда над всички. Искам да усетя отново мъжка прегръдка. Искам да бъда желана и търсена в по-личен смисъл, не само от децата.

— Това е невъзможно — отвърна през зъби той.

— А да бъдем любовници? Много тихо и потайно, по най-дискретния начин. Дай ми поне това!

— Бих искал, Октавия, но ние живеем като в прозрачен басейн. Слугите говорят, агентите ми също. Не може да стане.

— Напротив, може! Слуховете за нас не спират нито за миг — твои любовници, мои любовници, Цял Рим говори! Мислиш ли, че вече не са нарочили Фонтей за мой любовник, щом прекарваме толкова много време заедно? Какво ще се промени, освен че една мъничка част от приказките ще се окажат верни? Това е стара, побеляла новина, Цезаре, едва ли ще си заслужава да се раздува наново.

Той я изслуша с неразгадаема физиономия и притворени очи, после вдигна клепачи и се усмихна с най-сладката усмивка на Малкия Гай.

— Добре, вземи Фонтей за любовник. Но никакви жестове или думи на обществени места. Лично на мен идеята не ми харесва, но пък ти не си падаш развратница. — Той се плесна по коленете. — Ще кажа на Ливия Друзила. Помощта й ще бъде незаменима.

Октавия се сви.

— Цезаре, недей! Няма да одобри.

— Напротив, ще одобри. Ливия Друзила нито за миг не забравя, че си имаме една майка в семейството.

Краят на годината беше изпълнен с кризи, които нито Октавиан, нито Агрипа бяха предвидили. Както винаги, в основата на всичко стоеше една от благородните фамилии — този път Лицинии Крас. Родът беше стар колкото републиката и сегашният му лидер замисли толкова хитър опит да заграби властта, че не виждаше как би могъл да се провали. Но онова парвеню, онзи измамник Октавиан се справи блестящо с положението — напълно законно и с помощта на Сената, който Марк Лициний Крас смяташе, че контролира. Оказа се, че не е така.

Сестрата на Крас Лициния беше съпруга на Корнелий Гал и така поетът също се оказа замесен в събитията. Като губернатор на Египет, той се беше проявил като голям изследовател. Успехът му завъртя главата до такава степен, че той описа подвизите си върху стените на пирамиди, храмове на Изида и Хатор, както и на редица паметници в Александрия. Освен това навсякъде беше издигнал гигантски изображения на самия себе си — нещо забранено за всички римляни, чиито статуи задължително трябваше да бъдат най-много в естествен ръст. Дори Октавиан бе забелязал това. Новината за неговия приятел и поддръжник Гал не го изненада. Привикан в Рим да отговаря за действията си, Корнелий Гал се самоуби със съпругата си по време на процеса за измяна.

Октавиан никога не пропускаше да си вземе урок от подобни неща. От този момент нататък той назначаваше за управители на Египет само обикновени хора без знатен произход и се грижеше бившите консули да получават провинции без големи армии. Войската се поемаше от бивши претори, тъй като имаха желание да станат консули, вероятността да се държат разумно бе далеч по-висока. Триумфите щяха да станат достояние единствено на фамилията на Октавиан и на никоя друга.

— Хитро — рече Меценат. — Сенаторите тръгнаха като стадо овце — беее, беее.

— На новия Рим не бива да се позволява да издига амбициозни мъже така, че да се перчат пред конниците или обикновените хора. Нека си печелят военните лаври, но в служба на Сената и римския народ, а не за славата на собствените си фамилии — каза Октавиан. — Замислих как да кастрираме аристокрацията, без значение стара или нова. Нека живеят както им се харесва, но никога да не влизат в устата на хората. Ще им позволя пълни кореми, но не и слава.