От Антиохия Октавиан отиде в Дамаск и прати посланик до цар Фраат в Селевкида на Тигър. Пратеникът беше претендент за партския трон на име Арзак и нямаше никакво желание да пъха главата си в пастта на лъва, но Октавиан бе непреклонен. Сирия беше пълна с римски легиони от единия край до другия и беше ясно, че царят на партите няма да се реши на някоя глупост като тази да посегне на посланик на римския завоевател.

В началото на зимата на онази година, в която умряха мечтите на Клеопатра, Октавиан се срещна с дузина партски благородници в Дамаск и сключи нов договор — всичко на изток от Ефрат да бъде за царството на партите, а западно от реката — на римляните. Армиите на двете империи никога не биваше да пресичат млечнобелите води на могъщата река.

— Чували сме, че си мъдър, Цезаре, и новият договор го потвърждава — рече главният партски пратеник.

Те се разхождаха из благоуханните градини, с които се славеше градът. Бяха доста странна двойка — Октавиан в обшита с пурпур тога, а Таксил — в плисирана пола и блуза, златни пръстени на шията и малка кръгла шапка без периферия, инкрустирана с океански перли върху накъдрената черна коса.

— Мъдростта означава преди всичко здрав разум — с усмивка рече Октавиан. — Кариерата ми беше толкова пъстра, че щеше да се провали десетки пъти, ако не бяха две неща — здравият ми разум и късметът.

— Толкова си млад! — възхити се Таксил. — Младостта ти очарова моя цар повече от всичко друго, свързано с теб.

— Навърших трийсет и три през септември — доста самодоволно отвърна Октавиан.

— Ще бъдеш начело на Рим още десетилетия напред.

— Определено. Надявам се, че мога да кажа същото за Фраат?

— Само между нас двамата, Цезаре — не. Дворът ври и кипи, откакто Пакор нахлу в Сирия. Предричам, че ще се сменят много партски царе, преди да настъпи краят на твоето управление.

— А те ще се придържат ли към този договор?

— Да, категорично. Той им развързва ръцете да се разправят с другите претенденти.

Армения беше западнала след битката при Акциум. Октавиан започна изтощителното пътуване нагоре по Ефрат към Артаксата с петнадесет легиона. Някои от войниците имаха чувството, че са обречени до края на живота си да изминават този маршрут. Този път обаче щеше да е за последно.

— Предадох отговорността за Армения на царя на партите, при условие че стои от своята част на Ефрат — каза Октавиан на Артавазд Мидийски. — Твоята част от света е неясна, защото се намира северно от изворите на Ефрат, но според договора границата в този район минава между Колхида на Евксинския Понт и езерото Матиане. Което означава, че Рим получава Карана и земите около Арарат. Връщам дъщеря ти Йотапа, царю, за да се омъжи за царя на партите. Твое задължение е да поддържаш мира в Армения и Мидия.

— И всичко това без загубата на нито един живот или крайник — рече Октавиан на Прокулей.

— Не беше нужно лично да ходиш в Армения, Цезаре.

— Така е, но ми се искаше да я разгледам. За в бъдеще ми се очертава да стоя в Рим и трябва да познавам всяка източна страна. Иначе някой жаден за слава генерал може да реши да ме преметне.

— Никой не би се осмелил, Цезаре. Какво ще правиш с царете клиенти, подкрепили Клеопатра?

— Със сигурност няма да искам пари от тях. Ако Антоний не се беше опитал да го стори, а те просто нямаха пари, нещата можеха да се развият по съвсем друг начин. Но назначенията на Антоний са отлични и не виждам смисъл да ги отменям само за да демонстрирам собствената си мощ.

— Цезар е загадка — каза Статилий Таурус на Прокулей.

— В какъв смисъл, Тит?

— Не се държи като завоевател.

— Не смятам, че се възприема като такъв. Той просто свързва парчетата от света, който да предаде на Сената и римския народ като едно завършено във всяко отношение цяло.

— Ха! — изсумтя Таурус. — Сенатът и римският народ, дрън-дрън! Той няма никакво намерение да пуска юздите. Не, стари приятелю. Онова, което ме озадачава, е как смята да управлява — а определено трябва да управлява.

Октавиан беше консул за пети път, когато установи лагера си на Марсово поле и разположи в него двата си любими легиона — Двадесети и Двадесет и пети. Трябваше да остане тук, докато не отпразнува триумфите си. Те бяха общо три — за завоюването на Илирик, за победата при Акциум и за войната в Египет.

И макар че нито един не можеше да се сравнява с някои триумфи от миналото, и трите оставиха другите далеч назад, що се отнася до пропагандата. Карнавалните му Антонии представляваха тътрещи крака стари гладиатори, Клеопатрите му — гигантски германки, държащи Антониите с нашийници и каишки.

— Прекрасно, Цезаре! — каза Ливия Друзила, когато триумфът за Египет приключи и съпругът й се прибра у дома след разточителното пиршество при храма на Юпитер.

— Да, и аз мисля така — самодоволно отвърна той.

— Разбира се, някои си спомняме Клеопатра от времето, когато беше в Рим, и останахме изумени колко много е пораснала.

— Да, изсмукала силата на Антоний и се ослонила.

— Какъв интересен глагол!

После дойде ред на работата, която Октавиан обичаше най-много. Той беше заминал от Египет като притежател на седемдесет легиона — астрономически брой хора, които можеха да бъдат разпуснати единствено благодарение на съкровището на Птолемеите. След сериозно обмисляне беше решил, че в бъдеще Рим ще се нуждае от не повече от двадесет и шест легиона. Никой от тях нямаше да бъде разположен в Италия или Отсамна Галия, което означаваше, че никой амбициозен сенатор с намерения да го измести нямаше да разполага с войници подръка. И най-сетне тези двадесет и шест легиона щяха да представляват постоянно действаща армия. Войниците щяха да служат шестнадесет години и щяха да бъдат на разположение още четири. Всеки от разпуснатите четиридесет и четири легиона бе разпръснат от единия до другия край на Mare Nostrum и войниците получиха земя, конфискувана от градовете, които бяха подкрепили Антоний. Тези ветерани никога нямаше да живеят в Италия.

В самия Рим започнаха промените, които бе обещал Октавиан — да го превърне от кирпич в мрамор. Всеки храм беше пребоядисан, площадите и градините бяха благоустроени, а награбеното от Изтока отиде за украса на светилища, форуми, циркове и пазари. Прекрасни статуи и картини, прочута египетска мебел. Милиони свитъци бяха дарени на обществената библиотека.

Естествено, Сенатът гласува на Октавиан всякакви почести. Той прие една малка част от тях и никак не му хареса, когато настояха да го нарекат dux — водач. Имаше си тайни копнежи, но те не бяха крещящи — последното, което искаше, е да изглежда като някой деспот. Затова живееше както подобава на сенатор от неговия ранг, но никога не прекаляваше с разкоша. Знаеше, че не би могъл да управлява без съгласието на Сената и в същото време осъзнаваше, че трябва да му извади зъбите, без това да личи. Сенатът му помагаше да контролира хазната и армията — двете сили, от които нямаше намерение да се отказва, но те не му осигуряваха абсолютно никаква лична неприкосновеност. За целта му трябваха правомощията на народен трибун — и то не за една година или десетилетие, а до края на живота му. Затова трябваше да работи в тази насока, да си осигурява правомощията едно по едно, докато не се сдобие с най-важното — правото на вето. Той, най-немузикалният от всички хора на света, трябваше да запее омайна песен на сенаторите и така да ги прелъсти, че завинаги да останат в неговия плен.

Когато стана на осемнайсет, Марцела се омъжи за Марк Агрипа, който беше консул за втори път. Тя така и не бе разлюбила своя кисел и необщителен герой и встъпи в брака твърдо убедена, че ще успее да го спечели.