— Да, ще се промени — обади се Аполодор.
Ха’ем не каза нищо.
— Съгласен ли си, Ха’ем? — попита тя. — Или видението ти каза, че няма да се промени?
— Видението ми беше безсмислено — прошепна Ха’ем. — Беше смътно, объркано… наистина, фараоне, не значеше нищо.
— Определено значеше нещо за теб, но няма да ми кажеш, нали?
— Повтарям, няма нищо за казване.
Но докато бавно се отдалечаваше, годините му личаха. А щом се оказа на достатъчно разстояние, за да не бъде видян, започна да плаче.
Клеопатра вечеря в покоите си, но не повика никоя от двете си прислужници. Денят беше дълъг и Хармия и Ирас сигурно бяха уморени. Едно по-малко момиче — македонка, разбира се — я обслужваше, докато поглъщаше без апетит храната, след което й помогна да свали робата си и да се приготви за сън. Богатите, които имаха много слуги, нямаха обичай да спят облечени. Онези, които си лягаха с дрехите, бяха или прекалено превзети като Теренция, съпругата на покойния Цицерон, или нямаха достатъчно слуги, които да перат редовно облеклото им. Това, че изобщо си мислеше за подобни неща, бе по вина на Антоний. Той презираше жените, които се преобличаха за през нощта и й каза защо, че дори и кой го прави. Октавия, която бе по-скоро скромна, отколкото превзета, нямала нищо против да се люби съблечена, но веднага след това обличала нощница. Извинението й — или поне той го смяташе за такова — било, че през нощта можела спешно да потрябва на някое от децата, а не можела да допусне прислужниците да виждат голото й тяло. Макар че то било хубаво, ако се вярва на Антоний.
След като изчерпа темата, Клеопатра се зае с други, по-странни аспекти от отношенията между Антоний и Октавия — с каквото и да е, само и само да не мисли за днешния ден!
Беше отказал да се разведе с Октавия и се запъна като магаре, щом Клеопатра се опита да го убеди, че разводът е най-добрата алтернатива. Сега той беше неин съпруг, римският брак беше безсмислен. В хода на увещанията обаче стана ясно, че Антоний все още е привързан към Октавия, при това не само защото е майка на две от римските му деца. И двете бяха момичета и следователно нямаха никакво значение — поне за Клеопатра. Явно за Антоний нещата не стояха така. Той вече планираше браковете им, макар че Антония бе най-много на пет, а Тонила още нямаше две. Синът на Ахенобарб Луций щеше да се ожени за Антония, но съпругът на Тонила все още не беше избран. Сякаш това имаше някакво значение! По какъв начин можеше да го откъсне от римските му връзки? Какво значение имаха те за един съпруг и втори баща на фараон? Какво значение имаше чуждестранната му жена, пък била тя и сестра на Октавиан?
За Клеопатра привързаността на Антоний към Октавия бе знак, че той все още се надява да уреди отношенията си с Октавиан, за да може всеки от тях да получи своя дял от империята. Сякаш границата по река Дрина, която разделяше Изтока и Запада, бе някаква постоянна ограда и от двете й страни кучето Антоний и кучето Октавиан можеха да се зъбят и да си ръмжат, без да е нужно да стигат до бой. Защо Антоний не можеше да разбере, че този компромис не може да продължи дълго? Тя го знаеше, Октавиан също го знаеше. Агентите й в Рим непрекъснато й съобщаваха за кроежите на Октавиан да я дискредитира в очите на италийците. Наричал я Царица на зверовете, измислил приказките за банята и за личния й живот и твърдял, че покварявала Антоний с отвари и вино. Превръщала го в свой роб. Агентите твърдяха, че засега опитите на Октавиан да омърси Антоний попадали на камениста почва. Никой не му вярвал… засега. Седемстотинте сенатори му оставали верни и симпатиите им към Антоний само се засилвали от омразата на Октавиан. Мъничка цепнатина се появила във верността им, след като станала известна истинската история за кампанията срещу партите, но само неколцина го напуснали. Повечето решили, че катастрофата не била по вина на Антоний. Да признаят обратното би означавало да признаят, че Октавиан е прав — нещо, което определено не биха направили.
Антоний… В момента започваше кампанията си срещу Артавазд Арменски. Трябваше да покори тази страна. Но преди да е решил да продължи към Артавазд Мидийски, Квинт Делий трябваше да е уредил сключването на договор, който никой римски генерал — дори и самият Антоний — не би могъл да отхвърли. Някои от аспектите на този договор щяха да си останат неписани и дори нямаше да бъдат съобщени на Антоний.
Това бяха договорки между Египет и Мидия, според които след като Рим бъде покорен и включен в новата Египетска империя, Артавазд Мидийски можеше да удари царя на партите с цялата мощ на четиридесет или петдесет римски легиона и да заеме така жадувания трон. Цената на Клеопатра бе мир — мир, който трябваше да продължи, докато Цезарион възмъжееше достатъчно, за да бъде наречен достоен продължител на баща си.
Ето. Името му най-накрая се появи, не можеше да се избегне. Ако случилото се в този първи ден от пристигането й в Александрия се вземеше като доказателство за забележителния характер на Цезарион, то от него щеше да излезе същия военен гений, какъвто беше баща му. Желанията на баща му го вдъхновяваха, а Цезар бе убит три дни преди да потегли на петгодишна кампания срещу партите. Цезарион щеше да поиска да завладее земите източно от Ефрат и след като успееше, щеше да владее всичко от Атлантическия океан до океана отвъд Индия. Царство, далеч по-голямо от това на Александър Велики. Армията му нямаше да откаже да продължава на изток, сатрапиите му нямаше да бъдат застрашени от непокорни пълководци, решили да разкъсат империята му и да я поделят помежду си. Защото тези пълководци щяха да са негови братя и братовчеди от брака на Антоний с Фулвия. Споени с кръвна вярност. Обединени, а не разделени.
Всичко това й се виждаше напълно възможно. Нужна бе единствено желязна решимост от нейна страна, а такава не липсваше. Ако съветниците й не я познаваха така добре, някой от тях би могъл да попита какво ще стане с цялата тази ефирна постройка, ако се окаже, че синът й не е чак такъв военен гений като баща си. Въпрос, който така или иначе щеше да подмине с презрение. Момчето бе преждевременно развито като баща си, също тъй надарено и негов абсолютен двойник. Той беше Юлий, половината от кръвта му бе кръвта на Цезар. А ето какво бе постигнал Октавиан на осемнайсет, деветнайсет, двайсет — при това Юлиевата кръв у него бе далеч по-малко. Стана наследник, на два пъти тръгна на поход срещу Рим, принуди Сената да го направи старши консул. Някакъв си младеж. А пред Цезарион Октавиан изглеждаше дребен и незначителен.
Само че как можеше да откъсне Цезарион от онзи идеализъм, който прагматизмът на Цезар така и не беше успял да укроти? Плановете на Цезар за Александрия и Египет бяха експериментални, неща, които смяташе да наложи на страната чрез влиянието си върху нейната владетелка. Смяташе да посочи успеха на тези програми, когато опита същите реформи в Рим, преди да им е дошло времето. Самотата бе станала причина за неуспеха му. Не беше успял да намери сътрудници, които да повярват в идеите му. Цезарион също нямаше да намери. И затова трябваше да бъде убеден да не опитва да осъществява тази програма.
Клеопатра стана от леглото и влезе в богато обзаведената стаичка до покоите й, където стояха статуите на Птах, Хор, Изида, Озирис, Сехмет, Хатор, Собек, Анубис, Монту, Таварет, Тот и още дузина богове. Вярно, някои бяха с глави на зверове, но само някои. Всички те бяха аспекти на живота покрай реката, не по-различни от римските numina и основните стихии. Всъщност приличаха по-скоро на тях, отколкото на гръцките богове, които си бяха хора в гигантски мащаби. А нима с течение на времето римляните не бяха започнали да дават образи на боговете си?
Покритата със злато стая бе пълна със статуи, изрисувани в живи цветове, които блестяха дори на слабата светлина на нощната лампа. В центъра бе постлан килим от Персеполис. Клеопатра коленичи на него с протегнати напред ръце.
