Тайнственото повторение на буквите и цифрите продължаваше три страници. После рязко свършваше и оттам започваше следното:

След това нямаше нищо смислено. Гордън прегледа данните на Купър.

— Останалата част прилича просто на включване и изключване. Няма никакъв шифър. — Купър кимна и се почеса по крака под отрязаните си дънки.

— Просто точки и тирета — промърмори Гордън на себе си.

— Смешно — отново кимна Купър. Гордън беше забелязал, че студентът напоследък се ограничава само да записва данните и не изразяваше собственото си мнение. Навярно конфликтът с Лейкин го бе научил, че агностичната поза е по-безопасна. Купър изглеждаше много щастлив, когато получаваше обикновените резонансни сигнали — те бяха крайъгълните камъни, които щяха да изградят дисертацията му.

— Онези неща отначало — НД и ДЕК. — Гордън поглади брадичката си. — Звучи ми като нещо астрономическо…

— Хм-м — отвърна Купър. — Може би.

— Да — небесна дължина и деклинация. Това са координати, които фиксират точка в космоса.

— Хм. Възможно е.

Гордън раздразнено погледна към Купър. Като че ли играеше карти прекалено близо до джоба на жилетката си.

— Виж, искам да прегледам тези цифри. Просто продължаваш да правиш измервания.

Купър кимна и се обърна, очевидно облекчен да се избави от смущаващите данни. Гордън излезе от лабораторията и се качи два етажа по-нагоре, до стая 317, кабинета на Бърнард Кароуей. Никой не отговори на почукването му. Той мина през канцеларията на катедрата, надникна вътре и извика:

— Джойс, къде е д-р Кароуей? — По взаимно споразумение към персонала се обръщаха на малко име, докато членовете на факултета винаги бяха споменавани със званията им. Гордън изпитваше постоянно неудобство да следва тази практика.

— Големият или малкият? — попита тъмнокосата секретарка, като вдигна вежди — правеше този жест почти непрекъснато.

— Големият. На тегло, а не на ръст.

— На семинара по астрофизика. Би трябвало да е почти свършил.

Той тихо се промъкна в залата на семинара, докато Джон Бойл приключваше лекцията си. Зелените дъски бяха изписани с диференциални уравнения от новата гравитационна теория на учения. Бойл завърши помпозно, разказа някакъв шотландски виц и семинарът се разпръсна на малки групички. Бърнард Кароуей се надигна и поведе дискусия с Бойл и трети човек, когото Гордън не познаваше. Той се наведе към Боб Гоулд.

— Кой е онзи? — кимна Гордън към високия, къдрокос мъж.

— Онзи ли? Сол Шрифър от Йейл. Заедно с Франк Дрейк работиха по онзи проект „Озма“ — опитваха се да засекат радиосигнали от други цивилизации.

— А-ха. — Гордън се отпусна назад и се загледа в Шрифър, който спореше с Бойл по някакъв специализиран въпрос. Чувстваше в себе си кипяща енергия, долавяше мирис на плячка. В продължение на няколко месеца беше изоставил целия проблем за съобщенията поради безразличието на Лейкин и изчезването на ефекта. Но сега той се бе появил отново и Гордън внезапно беше изпитал увереност, че трябва да се захване с него.

Бойл и Шрифър спореха за валидността на някакво приближение, което Джон използваше, за да опрости едно от уравненията. Гордън гледаше с интерес. Това не беше студена интелектуална беседа между хора на науката, както лаиците толкова често си представяха. Бе горещ спор с приглушени викове и жестове. Спореха за идеи, но под повърхността се сблъскваха личностите им. Шрифър беше по-шумният от двамата. Той размахваше ръце, свиваше рамене, мръщеше се. Пишеше и говореше бързо, често оборваше точно онова, което беше твърдял само допреди няколко минути. Допускаше нехайни грешки в изчисленията и ги поправяше с гъбата за триене. Дребните грешки не бяха важни — той се опитваше да стигне до същността на проблема. Точното решение можеше да бъде получено по-късно. Припрените му драсканици покриваха черната дъска.

Бойл бе съвсем различен. Приказваше с равен, почти монотонен глас, за разлика от бързия, насечен говор, който Гордън си спомняше от „Лаймхауз“. Това беше неговата научна индивидуалност. От време на време гласът му ставаше толкова тих, че трябваше да се напряга, за да го чува. Хората наоколо трябваше да преустановят разговорите си и да се заслушат — умела тактика, целяща привличане на внимание. Той никога не прекъсваше Шрифър. Започваше изреченията си с „Струва ми се, че ако опитаме така…“ или „Сол, не виждаш ли какво ще стане, ако…“. Начин на изразяване на превъзходство. Никога не правеше безапелационни твърдения — той беше безпристрастен търсач на истината. Но накрая усилията му да играе тази роля излязоха на повърхността. Не успя категорично да докаже, че приближението му е оправдано, затова се принуди да премине в самоотбрана. В крайна сметка подходът му можеше да се обобщи като постоянно повтаряне на поканата „докажи, че не съм прав“. Гласът му постепенно се повишаваше. Лицето му се напрегна в упорито изражение.

Ненадейно Сол заяви, че знае как да обори приближението на Джон. Идеята му беше да реши един особено прост проблем, на който вече знаеха отговора. Сол се захвана с изчисленията. Приближението даваше правилен отговор единствено при силно ограничен диапазон от физични условия.

— Ето! Виждаш ли — не става.

Джон поклати глава.

— Майната ти — в най-интересния случай работи отлично.

Сол кипна.

— Глупости! Ти си объркал всички дължини на дългите вълни.

Но главите около тях закимаха. Джон бе спечелил. Тъй като оспорваното приближение не беше съвсем безполезно, то бе приемливо. Сол свадливо се съгласи и миг по-късно вече се усмихваше и обсъждаше нещо друго, напълно забравил за спора. Нямаше смисъл да се вълнува за проблем, част от който можеше да бъде доказана. Гордън се засмя. Това беше пример за изведения от него Закон за спора: страстта е обратно пропорционална на количеството действително налична информация.

Той се приближи до Кароуей и му подаде координатите от съобщението си.

— Бърнард, имаш ли някаква представа къде се намира това в небето?

Кароуей запремига като бухал към цифрите.

— Не, не, никога не помня такива подробности. Сол? — посочи той към листа.

— Близо до Вега — отвърна Сол. — Ако искаш, ще го потърся.

След лекцията си по класическа електродинамика Гордън възнамеряваше да потърси Сил Шрифър, но когато мина покрай кабинета си, за да остави записките си за лекцията, някой го чакаше. Беше Рамси, химикът.

— Здрасти, реших да дойда и да ти кажа — рече той. — Поиграх се с онази малка загадка, която ми даде.

— О?

— Струва ми се, че в нея наистина има хляб. Все още не разбираме почти нищо от полимерните молекули, нали знаеш, но тази мистерия ме заинтригува. Конкретно онази част, където се казва „влиза в режим на молекулярна симулация, имитираща приемник“. Звучи като самовъзпроизвеждащ се механизъм, за който не знаем нищо.

— Това случва ли се при известните ти молекулярни форми?

Рамси сбръчка чело.

— Не. Но изследвах специалните форми на изкуствени торове, с които експериментират някои от компаниите и… ами, твърде рано е да се съди отсега, всъщност, имам само някакво подозрение. Това, което дойдох да ти кажа, е, че не съм забравил за проблема. Лекциите и редовните ми стипендианти, нали знаеш — всичко се натрупва. Но ще продължавам да се занимавам с това. Мога да сляза долу и да поразпитам Уолтър Мънк за океанографската връзка. Във всеки случай — той се изправи и имитира прощален поздрав, — благодарен съм ти за информацията. Може да излезе голяма работа. Грац.

— Ъ?

— Грац — от испанското грациас.

— А. Разбира се. — Безцеремонното калифорнийско възприемане на испанския жаргон изглеждаше подходящо за Рамси. Въпреки това под маниерите на търговец на стари коли прозираше бърз ум. Гордън се радваше, че човекът е проучил първото съобщение, а не го е хвърлил просто в кошчето за отпадъци. Като че ли днес му беше щастлив ден — мозайката се подреждаше. Да, щастлив ден. „Засега мога да му пиша 6+“ — помисли си Гордън и тръгна да търси Шрифър.