Марджъри рязко се обърна със сбърчено от загриженост лице и каза:

— Ти го лъжеш, нали?

— Не, мила, аз — как се казва? — поддържам високо равнището на очакванията му.

— Той очаква…

— Виж, Питърсън се интересува от проблема. Аз не съм отговорен, че съм налучкал истинските му мотиви. За Бога, следващия път ще седи до теб на дивана и ще бъбри за ранното си детство.

— Аз изобщо не го познавам — вцепенено отвърна тя.

— Точно така, виждаш ли, този разговор няма основание.

— Ти беше този, който го започна. Ти…

— Почакай. Онова, което не разбираш, Мардж, е, че всъщност никой не знае каквото и да е за тези експерименти. Не можеш да ме обвиняваш в лъжливи реклами. Пък и Питърсън изглежда толкова заинтригуван от смущението, което получаваме, колкото и самия, тъй че може и да не съм го разбрал.

— Нечие смущение ли?

— Не, не — някакво. Голямо количество входящ шум. Но ще го филтрирам. Имах намерение следобед да работя точно по този въпрос.

— Търсенето на живак — твърдо повтори Марджъри.

Тя включи радиото, което затръби: „Вашата любима е неоценима в новия план за разделяне на работата! Точно така, семейството, което си разделя едно работно място, може да помогне на течението…“

Ренфрю го изключи.

— Бъди така добра да излезеш от къщата — натъртено каза той.

Ренфрю пое към „Кав“, качил на велосипеда си Джони. Минаха покрай селскостопански сгради, обитавани от преселници и ученият сбърчи лице. Беше ходил в няколко от тях, като се опитваше да открие двойката, уплашила Марджъри. Бяха го посрещали с начумерени погледи и „я се разкарай“. И полицаят не можеше да му помогне.

Когато минаваше покрай хлътналите стени на някакъв плевник, Ренфрю усети киселия мирис на дим от въглища. Някой вътре гореше незаконните долнокачествени въглища, но липсваше синкавото стълбче дим, което да забележи полицаят. Беше съвсем типично. Хвърляха много пари за устройство, което да разпръсква видимите следи, после бързо наваксваха цената с евтино гориво. Ренфрю бе чувал иначе почтени хора да се хвалят, че постъпват точно така, като деца, избягали с някаква възхитителна плячка, която родителите им са забранили. Бяха от онези хора, които хвърляха бутилките и консервените си кутии на огромни, ръждиви купчини навътре в гората, вместо да си правят труда да ги дават за рециклиране. Понякога си мислеше, че на правилата се подчинява единствено изчезващата средна класа.

В „Кав“ Джони се помота из сумрачните коридори, докато Ренфрю си взимаше някои бележки. Момчето се наложи над него да прескочат набързо до Астрономическия институт, точно в другия край на Мадингли роуд. То често си беше играло там и сега, когато вече бе затворен, рядко го посещаваше. По улицата имаше големи дупки от танковете, участвали в потушаването на бунта от ’96 г. Ренфрю попадна в една от тях и изцапа крачола на панталона си с кал. Минаха покрай дългата ниска сграда на Института с нейните огромни, зеещи прозорци — някога разпространен американски стил от богатата на петрол епоха. Накрая стигнаха до главното здание — купчина жълтеникав пясъчник от деветнайсети век със старомоден астрономически купол, покриващ етажите, на които се помещаваха библиотеката, кабинетите и помещенията със звездни карти. По пътя минаха покрай малкия, еднометров купол и после покрай бараките за складиране на машини, чиито прозорци бяха изпоцапани с кал. Когато се заизкачваха по дългата отбивка, гумите на велосипеда захрущяха по чакъла. През чисто белите рамки на прозорците се виждаше черната вътрешност на сградата. Ренфрю обръщаше по кръглата отбивка, за да се спусне отново към „Мадингли“, когато голямата предна врата се отвори. Оттам надникна дребен мъж, облечен в официален костюм с жилетка и добре завързана униформена вратовръзка. Беше шейсетинагодишен и ги погледна над бифокалните си очила.

— Вие не сте полицаят — силно изненадан възкликна мъжът.

Смятайки това за очевидно, Ренфрю спря, но не отвърна нищо.

— Господин Фрост! — извика Джони. — Помните ли ме?

Фрост се намръщи, после лицето му се проясни.

— Джони, да, не съм те виждал от години. Ти идваше на нашата „Нощ на наблюдателя“ толкова редовно, колкото и звездите.

— Докато не престанахте да я организирате — обвинително рече момчето.

— Затвориха Института — оправда се Фрост и се приведе в кръста, за да може лицето му да се изравни с това на Джони. — Нямаше пари.

— Но вие все още сте тук.

— Така е. Електричеството ни обаче е прекъснато и не можем да приемаме посетители вътре, защото някой може да се спъне в тъмното.

— Между другото, аз съм Джон Ренфрю, таткото на Джони — намеси се физикът.

— Да. Помислих си, че може да сте полицаят. Сутринта пратих съобщение — каза Фрост, като посочи към близкия прозорец. Рамката беше разбита. — Просто са я изкъртили и са влезли.

— Взели ли са нещо?

— Много работи. Опитах се да ги накарам да преместят инвентара, когато поставяхме алармата във вътрешния коридор. Казах им, че библиотеката си е чиста покана за кражба. Но кой да ме послуша, простия уредник? Естествено, не ми обърнаха внимание.

— Взели ли са телескопа? — попита Джони.

— Не, той няма почти никаква стойност. Отмъкнали са книгите.

— Значи все пак ще мога да погледам през телескопа?

— Какви книги? — Ренфрю не можеше да си представи, че научната литература днес представлява някаква ценност.

— Библиографските рядкости, разбира се — с гордостта на уредник отвърна Фрост. — Взели са второто издание на Кеплер, едно второ издание на Коперник, оригинала на астрометричния атлас от седемнайсети век — всъщност, всичко. Били са специалисти, несъмнено. Прескочили са по-новите томове. Освен това са различавали петите издания от третите без да ги вадят от предпазните им корици. Това не е толкова лесно, когато бързаш ужасно и си светиш с джобно фенерче.

Ренфрю беше впечатлен и не на последно място, защото за пръв път в живота си чуваше някой да използва думата „томове“ в обикновен разговор.

— А защо са бързали толкова?

— Защото са знаели, че ще се върна. По здрач бях излязъл на вечерната си редовна разходка — до военното гробище и обратно.

— Тук ли живеете?

— Когато затвориха Института, нямаше къде да отида — превзето се изпъна Фрост. — Ние сме неколцина. Най-вече стари астрономи, изгонени от колегите си. Те живеят в другите сгради — през зимата е по-топло. Тези тухли задържат студа. Казвам ви, беше време, когато астрономите се грижеха за старите си колеги. Когато Бойл откри Института, имахме всичко. Сега сме изхвърлени на боклука, миналото няма значение, единствено важна е настоящата криза и…

— Струва ми се, че полицаят пристига — посочи Ренфрю, като използва далечната фигура на велосипед, за да прекъсне пороя от академични оплаквания. През последните няколко години беше слушал почти същите приказки толкова често, че вече не му оказваха никакво въздействие, освен че го отегчаваха. Пристигането на запъхтения и измъчен полицай накара Фрост да извади единствения том, който крадците не бяха отмъкнали, едно късно издание на Кеплер. Ренфрю заразглежда книгата, докато уредникът убеждаваше полицая да вдигне обща тревога, за да заловят крадците по пътищата, ако е възможно. Страниците бяха сухи, крехки и пращяха, докато Ренфрю ги прелистваше. От дългото използване на изработените по новите методи книги беше забравил как редовете могат да се отпечатват на другата страна на листа, сякаш тежестта на времето се криеше зад всяка дума. Буквите бяха разположени нашироко, а мастилото бе тъмночерно. Големите полета, прецизните рисунки на небесните тела, тежестта на тома в ръцете му — всичко като че ли говореше за време, когато правенето на книги е било пътепоказател в предприетия поход напред, в настъплението срещу бъдещето.

Бъбрещата и смееща се навалица от бащи създаваше ваканционна атмосфера. Неколцина ритаха футболна топка върху сивия калдъръм. Това беше забава, целяща събиране на пари за затруднените кеймбриджски градски власти. Някой от правителството бе прочел за подобно търсене в Америка и предишния месец бяха организирали такова в Лондон.