— Наближава времето за подновяването на моята стипендия от ННФ — многозначително отвърна Лейкин.

Гордън забеляза, че професорът не каза „нашата“ стипендия от ННФ, макар да беше отпусната на него, Гордън и Шели. Лейкин бе човекът, който подписваше чековете, О. И., както винаги отбелязваха секретарките — основен изследовател. Имаше разлика.

— Предложението за подновяване трябва да се прати към Коледа — напомни Гордън. — Нужно ли е да започваме да го пишем толкова рано?

— Не говоря за писането му. За какво да пишем?

— Вашите експерименти по локализиране на спина…

Лейкин поклати глава със смръщено лице.

— Те са още в начален етап. Не мога да ги използвам като основен претекст.

— Резултатите на Шели…

— Да, те са обещаващи. Добра работа. Но все още са обикновени, просто доразработки на по-стари опити.

— Тогава оставам аз.

— Да. Ти. — Лейкин долепи длани една до друга пред себе си. Бюрото му беше очебийно подредено — всеки лист хартия бе подравнен по ръба, моливите бяха поставени успоредно един на друг.

— Все още не съм получил никакви ясни резултати.

— Дадох ти проблема с ядрения резонанс, плюс един отличен студент — Купър, — който да ускори нещата. Очаквах досега да си ми представил пълен набор от данни.

— Знаете, че имаме онзи проблем с шума.

— Гордън, не съм ти дал този експеримент случайно — леко усмихнат каза Лейкин. Високото му чело се сбърчи в изражение на приятелска загриженост. — Мислех, че ще е ценна подкрепа за кариерата ти. Признавам, че това не е точно този вид апаратура, с който си свикнал. Темата на дисертацията ти беше по-директна. Но един ясен резултат определено би могъл да се публикува във „Физикъл ривю летърс“ и това непременно би ни помогнало за подновяването на стипендията. И на положението ти в катедрата.

Гордън погледна навън към машините, които разравяха земята и после върна очи към Лейкин. „Физикъл Ривю Летърс“ беше най-престижното списание за физика, където най-новите резултати се публикуваха само за няколко седмици и не трябваше да се чака като във „Физикъл Ривю“ или още по-зле, в някое друго специализирано издание, месец след месец. Потокът от информация принуждаваше учените да се ограничат с четенето само на няколко списания, тъй като всяко едно от тях ставаше все по-дебело. Все едно да се опитваш да пиеш от пожарникарски маркуч. За да спестиш време, започваш да разчиташ на кратки обобщения във „Физикъл Ривю Летърс“ и си обещаваш, че ще прегледаш по-големите списания, когато имаш повече време.

— Всичко това е вярно — меко се съгласи Гордън. — Но не разполагам с резултат, който да публикувам.

— Напротив, разполагаш — сърдечно промърмори Лейкин. — Този ефект с шума. Той е изключително интересен.

Гордън се намръщи.

— Преди няколко дни казахте, че се дължи просто на лоша техника.

— Онзи ден се държах малко темпераментно. Не прецених съвсем трудностите, с които се сблъскваш. — Той прокара дългите си пръсти през оредяващата си коса и я отметна назад, за да открие бледата кожа на скалпа си, която рязко контрастираше на силния му загар. — Шумът, който си открил, Гордън, не е просто усложнение. След като помислих, смятам, че трябва да е нов физичен ефект.

Гордън се втренчи в него с недоверие.

— Какъв ефект? — бавно попита той.

— Не зная. Сигурно нещо нарушава обичайния процес на ядрен резонанс. Предлагам да го наречем „спонтанен резонанс“, просто за да има работно име. — Професорът се усмихна. — По-късно, ако се окаже толкова важен, колкото подозирам, ефектът може да бъде наречен на твое име, Гордън — кой знае?

— Но, Айзък, та ние не го разбираме! Как можем да му избираме такова наименование? „Спонтанен резонанс“ означава, че нещо в кристала кара магнитните спинове да се колебаят напред-назад.

— Да, така е.

— Ала ние не знаем какво става!

— Това е единственият възможен механизъм — студено отвърна Лейкин.

— Може би.

— Вече не вярваш в онези твои сигнали, нали? — саркастично попита професорът.

— В момента ги проучваме. Точно сега Купър записва нови данни.

— Това са глупости. Губиш времето на онзи студент.

— По мое мнение не е така.

— Страхувам се, че твоето „мнение“ не е единственият решаващ фактор тук — подхвърли Лейкин, като му отправи леден поглед.

— Какво означава това?

— Ти нямаш опит в подобни неща. Имаме краен срок. Подновяването на стипендията от ННФ е по-важно от твоите възражения. Не ми е приятно да го казвам толкова рязко, но…

— Да, да, от цялата група, вие знаете най-добре.

— Не смятам, че се нуждая от някой, който да довършва изреченията ми вместо мен.

Гордън премигна и погледна навън през прозореца.

— Извинете.

Последва мълчание, нарушавано от скърцането на булдозерите, което пречеше на Гордън да се съсредоточи. Той се загледа към тропическите дървета в далечината и видя как една механична лапа разкъсва на части гнилата дървена ограда. Приличаше на кошара — древно съоръжение от миналото на Запада, което сега си отиваше. От друга страна, оградата най-вероятно беше останала от флотата, владяла земята, преди да бъде дадена на университета. Лагерът „Матюс“, в който бяха подготвяни пехотинци за Корея. Събаряха един център за обучение и на негово място издигаха друг. Гордън се зачуди с какво ли го обучаваха да се сражава тук? С науката? С финансирането?

— Гордън — със снишен до успокоителен шепот глас започна Лейкин, — мисля, че недооценяваш значението на този проблем с шума, с който си се сблъскал. Спомни си, не е нужно да разбираш изцяло един новооткрит ефект. Гудиър е открил издържливия каучук случайно, като изпуснал индийска гума, смесена със сяра, върху гореща печка. Рьонтген е открил лъчите си, докато е извършвал експеримент с газови електрични заряди.

Гордън сбърчи лице.

— Това обаче не означава, че всичко, което не разбираме, е важно.

— Не, естествено. Но в този случай се довери на преценката ми. Това е точно вида загадка, каквато „Физикъл Ривю Летърс“ ще публикува. И ще помогне за подновяването на стипендията.

Гордън поклати глава.

— Според мен е сигнал.

— Гордън, тази година ще разглеждаме положението ти в катедрата. Можем да те направим старши асистент. Бихме могли дори да те издигнем до доцент.

— Нима? — Лейкин не беше споменал, че освен това биха могли да му дадат, както го наричаха бюрократите, „срочно назначение“.

— Една солидна статия във „Физикъл Ривю Летърс“ придава голяма тежест.

— Ъ-хъ.

— А ако експериментът ти в крайна сметка не доведе до нищо, страхувам се, че за съжаление няма да имам какво да представя в твоя подкрепа.

Гордън погледна Лейкин, като знаеше, че няма какво повече да се каже. Чертата беше теглена. Професорът със сдържана енергия се облегна назад на стола си и хвърли поглед към него, за да провери въздействието на думите си. Ризата му от „Бан-Лон“ очертаваше атлетични гърди, а трикотажните му панталони прилепваха върху мускулести крака. Беше се приспособил добре към Калифорния, излизаше често на приветливото слънце и бе усъвършенствал бекхенда си. Изминал бе дълъг път от тесните, мрачни лаборатории в МТИ. На Лейкин му харесваше тук и искаше да се наслаждава на лукса да живее в богаташки град. Би се борил, за да запази положението си — искаше да остане тук.

— Ще помисля по въпроса — безизразно каза Гордън. До здравата фигура на Лейкин се чувстваше напълнял, блед и тромав. — И ще продължа да записвам данни — довърши той.

На връщане от Линдбърг Фийлд Гордън водеше разговор на безопасно неутрални теми. Майка му дрънкаше за съседи на Дванайсета улица, чиито имена той не помнеше, още по-малко сложните им семейни разправии, техните бракове, раждания и смърти. Майка му смяташе, че той веднага ще схване значението на факта, че семейство Голдбърг най-после купило място в Маями и че ще разбере защо синът им Джереми предпочел да отиде в Нюйоркския университет, а не в „Йешива“. Всичко това беше част от огромната сапунена опера на живота. Всеки елемент имаше своето значение. Някои щяха да получат отреденото наказание. Други, след много страдания, накрая щяха да бъдат възнаградени. В случая на майка му, той очевидно бе достатъчно възнаграден, поне през този живот. Тя ахкаше на всяко чудо, което се мернеше пред тях в сгъстяващия се сумрак, докато се носеха по Шосе 1 към Ла Хола. Палмови дървета, които растяха точно до пътя без ничия помощ. Белият пясък на Мишън Бей, безлюден и чист. Тук нямаше Кони Айлънд. Нито пълни с народ тротоари. Океански изглед от Маунт Соледад, който изчезваше в синята безкрайност, вместо сива гледка, губеща се в хаоса на Ню Джърси. Майка му се впечатляваше от всичко — напомняше й за онова, което хората разказваха за Израел. Баща му бе ревностен ционист и редовно даваше своята лепта за осигуряването на родната земя. Гордън беше сигурен, че тя все още продължава да го прави, макар никога да не бе молила него за това — може би чувстваше, че се нуждае от цялата си заплата, за да се държи на професорското си положение. Е, това беше вярно. В Ла Хола бе скъпо. Но Гордън се съмняваше, че сега изобщо би дал нещо за, традиционните еврейски каузи. Преместването от Ню Йорк беше скъсало връзката му с всички онези глупости за закони на хранене и талмудски истини. Пени му бе казала, че не й прилича много на евреин, но той знаеше, че момичето просто не разбира нищо. Земята на белите англосаксонци, в която беше отраснала, не я бе научила на прозорливост. Все пак повечето хора в Калифорния бяха също толкова невежи и това устройваше Гордън. Не обичаше непознатите да си съставят мнение за него още преди да му стиснат ръката. Освобождаването му от нюйоркското клаустрофобично еврейско обкръжение беше една от основните причини да дойде в Ла Хола.