В следващия момент звънна телефонът ѝ.

Тя натисна копчето на хендсфри слушалката.

— Да — отговори кратко.

— Исках само да чуя как върви…

— Няма проблеми.

— Хубаво…

— Ти как си? — каза тя.

— Много добре, имаше малка злополука, но нищо страшно…

— Каква злополука? — попита тя.

Но той вече беше затворил.

Той прехвърли мантинелата само с десетина сантиметра и се приземи на тротоара.

Силата от падането го накара да продължи към шосето и в последния момент избегна да бъде прегазен от бясно бибиткащ автобус, който го подмина само с няколко сантиметра аванс.

Той се олюля назад към тротоара и видя преследвачите на скелето. Никой от тях не изглеждаше надъхан да повтори скока му и той не можа да не им помаха. Но после видя как четвъртитият си проби път напред:

— You there, don’t fuckin move! — изрева мъжът.

HP отговори с протегнат среден пръст.

— Застреляй го — заповяда мъжът на най-близкия костюмар.

— No way — отвърна онзи. — Не е въоръжен…

— Ти на чия страна си, момче? Той е fucking terrorist, застреляй го! It’s an order!

Мъжете с костюмите като че ли се сепнаха.

— Ти не си ни шеф… — промърмори единият. — Освен това тук е Швеция…

Четвъртитият изпсува високо, после хвърли бърз поглед към HP, избута костюмираните настрана и се подпря на стената.

По дяволите! Откаченото копеле наистина мислеше да скочи.

HP се обърна кръгом, пресече платното и отново се затича.

Когато преполови нанадолнището, осъзна, че е трябвало да избере друг път.

Склонът водеше право към „Сьодерледен“, на всичкото отгоре в насрещното движение.

Колите профучаваха покрай него, някои от тя бибиткаха бясно и той изпсува на глас заради идиотския си избор. Но беше твърде късно да се обърне. Вместо това се опита да се придържа колкото се може по-близо до мантинелата на моста.

Надникна над нея надолу към завихрената вода.

Никакъв шанс да скочи в Стрьомен90, плуването не беше силната му страна и сигурно щеше да свърши като подут удавник в някой от шлюзовете при Риксдагсхюсет. Да не говорим за злополучното комбо вода и харддиск…

По-добре да продължи да търчи.

Беше на средата на моста, когато посмя да се обърне. Гардеробът беше само на петнайсет-двайсет метра зад него.

Лицето му беше пламнало, а късите мускулести крака помпаха здраво по шосето. Но въпреки че мъжът беше облечен в костюм и мокасини, а самият HP носеше значително по-подходящи дрехи за тичане, четвъртитият изглежда все пак го настигаше.

Раницата, естествено.

Тя го мотаеше, а като се добавеха и лишенията през последните седмици, не беше чудно, че в краката му не беше останала много енергия за тичане.

Стрьомсбори беше единствената му надежда.

Но още преди да стигне до малкия остров, той осъзна, че беше безнадеждно. Макар че разстоянието не беше голямо, заради мантинелата беше невъзможно да се засили. А харддискът в никакъв случай не биваше да се намокри.

Вместо това продължи да тича.

Разстоянието между него и четвъртития се смаляваше стабилно.

Най-близкият остров беше Ридархолмен, но тогава щеше да е принуден да прекоси цялата магистрала, после железопътните релси, а накрая да се пребори със стръмна скална стена. Но нямаше други алтернативи. Той пропусна две коли, след което скочи право на шосето. Един пасат за малко да го помете, но в последния момент шофьорът маневрира и HP се отърва на половин метър. Прехвърли бетонната бариера между лентите със страничен скок и се приземи от страната, отиваща на юг. Дробовете горяха в гърдите му, а гърлото му беше като сламка.

Той продължи да тича покрай платното, но този път по посока на движението.

Тухленият дворец горе на Ридархолмен хвърляше дълги сенки над платната.

— Сега те пипнах, копеле — изрева четвъртитият зад него.

— И така, потегляме!

Отново радиогласът на Рунеберг, а няколко секунди по-късно младоженците се зададоха през западната арка.

Не изглеждаха толкова сватбено щастливи, колкото беше очаквала. По-скоро нервни. Нищо чудно, като се има предвид тълпата журналисти. Директно излъчване по телевизията както в Швеция, така и в някои други страни, очаровани от монархията.

Освен това булката и младоженецът трябваше да преминат през сватбена процесия и многословна официална вечеря, преди денят да приключи. Не се очертаваше кой знае каква сватбена нощ…

Облечен с ливрея мъж отвори вратата на откритата каляска, а друг помогна на булката да набере роклята достатъчно, за да седне.

Младоженецът, който чакаше долу, хвърли бърз поглед към Ребека и се усмихна несигурно. Тя му кимна кратко в отговор.

HP навлезе, тичайки, в засенчения район и продължи още няколко метра покрай шосето.

Скалната стена също отпадаше, четвъртитият беше твърде близо и щеше да му се нахвърли, преди да е стигнал дотам. Сърцето му беше напът да пробие гръдния му кош, усещаше вкус на кръв в устата и драйфането не беше далеч.

Спря рязко и се обърна. Присви колене, приготви се за борба.

Гардеробът също намали, спря на два метра от HP и му се ухили.

— Да не мислиш, че можеш да се справиш с мен, момче! — викна мъжът на английски.

HP не отговори, а вместо това се загледа в трафика, който се лееше зад гърба на гардероба.

От двете им страни фучаха коли, шофьорите се облягаха на клаксоните, но мъжът като че ли не го интересуваше. HP пристъпи предпазливо назад, слънцето изведнъж опари врата му, само за да се скрие обратно след още няколко крачки.

В далечината зад гърба на четвъртития се задаваше голям камион.

И ненадейно в ума му изскочи нещо, подобно на идея…

— Come on boy, let’s do this the easy way… — изкрещя мъжът, за да надвика трафика.

HP срещна погледа му и направи още една крачка назад, преди да спре и да му покаже средняк.

Гардеробът се сви. Приготвяше се за скок. Устните му се изпънаха назад в хищническа усмивка.

— Any last words? — изръмжа той.

— Yipiikayee, motherfucker! — викна HP.

След това се просна на платното и закри главата си с ръце.

Камионът блъсна четвъртития отзад с пълна сила. Изглеждаше почти като на филм.

В един миг беше там — в следващия го нямаше.

Камионът мина с крещящи спирачки над легналия HP и продължи още поне петдесет метра, преди шофьорът да успее да спре возилото.

Първото, което HP видя, когато внимателно надигна глава, беше самотна празна мокасина.

Той скочи върху покрива на метростанцията, провеси се от една от големите греди и се остави да падне долу на перона. Приземяването се получи по-меко, отколкото беше очаквал, а освен това перонът беше на практика празен.

Чу сирени горе откъм „Сьодерледен“, няколко броя, но те бързо се удавиха в шума от пристигащата мотриса.

Когато се качи на борда, се сгромоляса върху най-близкото свободно място. Раницата се опираше в седалката и той зачовърка с треперещи ръце катарамата, но след няколко секунди се отказа.

Адреналиновият шок беше тотален, тялото му се тресеше като пневматичен чук и HP се чувстваше готов да повърне. Наведе се напред и опита да задържи главата си възможно най-ниско.

Мамкамууу!!

Никога преди не беше виждал човек да умира.

Или във всеки случай не по такъв начин.

Макар че всъщност го беше правил…

Точно както с Даг и перилата на балкона, той беше планирал всичко. Намери ивица слънце насред завоя, където шофьор, който тъкмо привикваше към сянката, щеше да бъде заслепен. Примами четвъртития до правилното място…

И точно както с Даг не беше имал избор. Онзи път беше, за да спаси Ребека, този път — за да спаси себе си.

Грешка…

За да спаси и двамата.