Тя на няколко пъти прерови мислено дома от детството си, но не можа да си спомни нито един такъв предмет. Колекциите на мама от испански кукли на бикоборци и юбилейни чинии бяха на практика единствената украса, която бяха имали вкъщи, а малкото вещи, които баща ѝ остави след себе си, също не предоставяха никакви следи. Освен ризите и костюмите му, няколко тежки мебели и захабената му пишеща машина цялото му наследство можеше да се побере в торбичка от магазина за алкохол.

Беше принудена, малко или много, да изостави и идеята, че револверът е бил старото служебно оръжие на баща ѝ. Запасните офицери през петдесетте и шейсетте, доколкото тя можа да проучи, са получавали пистолети, не револвери, а и освен това от Въоръжените сили щяха да се обадят, ако оръжието му липсваше. Нищо от намереното в сейфа не стана понятно и всъщност имаше само един човек, който можеше да ѝ помогне да си изясни нещата.

Тя придърпа клавиатурата, логна се в хотмейл акаунта си и отвори ново съобщение.

Втурна се към асансьора, но тъй като осъзна, че той отива към Градския музей, вместо това се насочи към голямото каменно стълбище на няколко метра оттам.

Вземаше по две стъпала наведнъж и избута няколко родители с малки деца, спринтирайки към входа. Изоставаше действително, но от асансьора до входа на музея имаше дълъг остъклен коридор. Никакъв шанс онзи да измине целия път дотам, преди самият той да го е направил.

Автоматизираната врата едва успя да се отвори и той вече беше вътре.

Точно както си и мислеше, беше стигнал пръв.

Пое си няколко дълбоки глътки въздух, след което тръгна бавно през коридора, водещ към лъскавата врата на асансьора.

Скърцайки с челюсти, той усети кръвта да нахлува към клепачите му. Вратите щяха да се отворят всеки момент и той да се изправи лице в лице срещу Ерман.

Защото именно Ерман беше видял!

Избръснат, измит и свалил няколко кила. Но все тая, пак си беше той.

Пичът очевидно не беше изгорял в пущинака във Фиердхундра, а изглежда и алергията към електричество, която го беше прогонила в low-techland, вече не го тормозеше.

Което означаваше?

Това смяташе да разбере веднага щом скапаните врати се отвореха. С радост прилагайки повече насилие, отколкото щеше да е нужно…

Той отваряше и стискаше юмруци, усещаше вкуса на адреналин с езика си.

Минаха десет секунди.

Двайсет.

Трийсет.

Вярно, асансьорът беше от бавния вариант за хора с увреждания, но все пак. Вече трябваше да е пристигнал.

Той заблъска по копчето за повикване, после се огледа и за няколко секунди обмисли дали да не изтича обратно горе на площада.

Но изведнъж асансьорът издаде звънтящ звук, който накара HP почти да изскочи от обувките си.

Сърцето му правеше салта в гърдите, той вдигна юмруци и се подготви.

Вратите бавно се плъзнаха.

8. … it doesn’t mean they aren’t after you31

— Да, здравейте.

— Добър ден, приятелю, или може би по-скоро добро утро.

— Да, тук наистина е сутрин. Хубаво, че звъните, между другото, всичко готово ли е?

— Повече или по-малко…

— Какво имате предвид? Не трябваше ли…

— Не се безпокойте, скъпи приятелю, парченцата скоро ще се наредят.

— Надявам се, че неуспехът не е алтернатива.

— Така е, разбирам това…

— Скъпа Ребека, така се радвам да те видя!

— Здрасти, чичо Таге, и аз така…

Тя беше подранила с десет минути за срещата им, но той, естествено, вече беше там.

— Мислех, че си в чужбина, кога си се прибрал? — тя се наведе над масата за кафе и целуна стария мъж по бузата.

Мирисът му си беше същият. Сапун за бръснене, афтършейв, пура и още нещо познато. Нещо, което харесваше…

— О, преди няколко седмици, ти искаш ли нещо? Кафе, чай? Не, ама че съм глупав… Госпожице!

Той махна на сервитьорката.

— Едно капучино, за предпочитане с мляко без лактоза, ако е възможно?

Той се усмихна на Ребека, но минаха няколко секунди, преди тя да успее да отвърне на усмивката му.

Изглежда забеляза реакцията ѝ.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано, мила Ребека, но откакто се прибрах, календарът ми е съвсем запълнен… Трескави времена са в момента, но това сигурно го знаеш не по-зле от мен.

Той отново се усмихна и след това отпи от кафето си.

— Разбира се — промърмори тя. — Естествено — добави после с по-ясен глас.

Сервитьорката се върна с капучиното ѝ и тя бързо отпи една глътка.

— Та как върви в новата работа, Ребека? Мога да си представя, че е малко по-различно от работата в Службата за сигурност…

— Добре, благодаря, имахме доста разправии, докато наредим нещата. Оборудване, персонал, различни лицензи и цял куп други неща. Канцеларската работа отнема повече време, отколкото бях предвидила.

— Мелниците на шведската бюрокрация мелят бавно…

— И още как! — този път ѝ беше по-лесно да отвърне на усмивката му.

— Тогава предполагам, че сте подали молба за разрешение да носите оръжие по време на служба. Обикновено не е толкова лесно за частна фирма да получи одобрение. Държавата е сграбчила здраво монопола си върху насилието…

Тя отвори уста, за да каже нещо, но бързо я затвори обратно. Вместо това просто кимна. Всъщност не трябваше да се учудва. Чичо Таге винаги е знаел почти точно с какво се занимаваше тя още когато беше в СЕПО, и нещата изглежда не се бяха променили само защото е сменила работата си. Мисълта, че той беше загрижен за нея, накара разочарованието отпреди малко да я напусне.

— Може би мога да помогна. Както знаеш, все още имам доста контакти…

— Благодаря, ще се радвам!

Тя много добре си спомняше как контактите му ѝ бяха помогнали зимата. Как беше успял да я освободи от подозренията в грубо служебно престъпление и я беше спасил от уволнение. В действителност не трябваше да се възползва от него за такава глупост, но първо, той сам го предложи, второ, вече на два пъти бяха получили отказ на молбата си за лиценз за оръжие.

Екипът ѝ започваше да роптае на все по-висок глас и беше само въпрос на време, преди недоволството да стигне до ръководството. Нещо, което определено не ѝ беше притрябвало…

— В смисъл ако не те затруднява твърде много… — добави тя.

— Изобщо, ще се обадя на няколко места в понеделник. Не гарантирам нищо, но ще направя каквото мога. Иначе за какво са приятелите, ако не за да си помагат…

— Благодаря много, наистина го оценявам, чичо Таге.

Той остави чашата и внимателно я отмести настрана.

— А сега на въпроса ти. Както казах, предпочитам да не обсъждам въпроса по пощата. Някои неща е най-добре да се кажат очи в очи…

Тя кимна.

— С радост ще ти разкажа повече за общото ни минало с баща ти, но първо на свой ред ще те помоля за една малко услуга, Ребека…

— Каквото кажеш, чичо Таге, знаеш…

— Добре.

Той понижи глас и се наведе над масата.

— Писа ми за банков сейф, принадлежал на баща ти, няколко стари снимки?

— Да, точно така…

Той се наведе още по-напред.

— Искам да ми разкажеш какво точно си намерила, Ребека. Важно е да не изпуснеш нещо!