Андерш де ла Моте
Измамата
книга трета от трилогията "Играта"
На Анете
С най-топли благодарности към всички Мравки,
без чиято помощ и съвети Играта нямаше
да бъде реалност.
Авторът
Този, който притежава миналото, управлява бъдещето.
Bubble
Малко количество въздух или газ във вътрешността на течно тяло.
Малко кухо летящо мехурче или кълбо.
Всяко нещо, което е повече въздушно, отколкото реално; фалшиво шоу.
Измама или мошеничество; измамна схема; нереален проект; нечестна спекулация.
Човек, подмамен от нереален проект; будала.
Малка сферична кухина в солидно вещество.
Мамя, заблуждавам (глагол).
(Обикновено временно) състояние на съществуване, в което всичко, което човек вижда, докосва, чува, усеща и подушва, е под стриктно наблюдение или от хората около него, или от някаква система.
Когато човек или електронно устройство е под дистанционно наблюдение (bubbled).
Фантазия/мечта, която е толкова нереална, че никога не може да се сбъдне.
www.brainyquote.com
www.urbandictionary.com
www.wiktionary.com
В един персонализиран свят във все по-голяма степен ще бъдем захранвани само с новини, които са приятни, познати и които потвърждават вярванията ни, и тъй като тези филтри са невидими, няма да знаем какво бива скрито от нас. Миналите ни интереси ще определят на какво да бъдем изложени в бъдеще, оставяйки все по-малко място за неочаквани срещи, които подклаждат творчество, иновации и демократичен обмен на идеи.
Илай Парисър
Знанието е сила. Информацията е сила. Укриването и складирането на знание или информация може да бъде акт на тирания, замаскиран като скромност.
Робин Морган
Не е толкова важно кой започва играта, а кой я завършва.
Джон Уудън
Като удар с юмрук в гърдите — горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлеченият панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.
Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното…
Това не можеше да се случва.
Не сега!
Или изобщо някога!
Тя беше стреляла по него…
ТЯ
БЕШЕ
СТРЕЛЯЛА
ПО НЕГО!!!
Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът ѝ над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.
Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.
В следващия миг едната му пета се удари в бордюра на тротоара.
Секунда безтегловност, докато той се бореше със закона за гравитацията.
После усещане за свободно падане — като насън.
С което за него Играта приключи.
1. A whole new [geim]?
В мига, в който се събуди, HP осъзна, че нещо не беше наред. Минаха няколко секунди, докато успее да установи какво го притесняваше.
Беше тихо.
Твърде тихо…
Спалнята гледаше към „Гулдгренд“ и той отдавна беше свикнал с постоянния шумов фон откъм „Сьодерледен“, който минаваше на няколкостотин метра оттам. HP едва се замисляше за съществуването му.
Но вместо обичайното глухо бучене от трафика, примесено с някоя и друга сирена, лятната нощ беше мъртвешки тиха.
Той погледна към часовника на радиото: 03:58.
Ремонт на пътя, предположи той. „Сьодерледен“, „Сьодер Меларстранд“ и „Слусен“1 бяха затворени за поредното закърпване… Но освен че това би означавало, че Пътния строител Боб2 работеше в stealthmode, гой започна да осъзнава, че липсваха и други звуци. Нямаше вестникарчета, които да захлопват външните врати, нито пияници, които да надават рев откъм „Хорисгатан“. Всъщност не се чуваше и най-малък звук, който да намеква, че отвън има оживена столица. Сякаш апартаментът му беше обгърнат от гигантски мехур, който го отделяше от околния свят. Принуждаваше го да живее в собствена вселена, където обичайните правила вече не важаха.
Което в известен смисъл си беше напълно вярно…
Забеляза, че сърцето му бе започнало да бие малко по-силно. Леко прошумоляване някъде в апартамента го стресна.
Крадец?
Не, невъзможно. Беше заключил блиндираната врата с всички три ключалки точно както обикновено. Вратата му беше излязла доста солено, но си струваше всяко проклето йоре. Стоманена рамка, двойни ключалки с резе тип „кука“ и you name it, така че от гледна точка на логиката нямаше как някой да е влязъл в апартамента. Но чадърът на параноята нямаше да се остави да бъде сгънат обратно толкова лесно…
Той се измъкна от леглото, мина на пръсти по пода на спалнята и внимателно надникна във всекидневната. Отне му няколко секунди, но щом очите му се приспособиха към мрака, резултатът беше недвусмислен. Нищо, никакво движение нито във всекидневната, нито в малката кухня в съседство. Всичко беше окей, нямаше каквито и да било признаци за опасност. С изключение на онази неестествена тягостна тишина, която все още не беше отстъпила…
Той се промъкна внимателно до прозореца и погледна навън. Долу на улицата нямаше жив човек, което всъщност не беше толкова странно, като се имаше предвид часът. „Мария Трапгренд“ далеч не изобилстваше от движение дори през деня.
Затворено за пътен ремонт, така трябваше да е. Половината шибан „Сьодер“ вече изглеждаше като разкопките на Бирка3, така че защо да не спрат изцяло движението за през нощта?
Бобитата сигурно си бяха направили почивка за кафе…
Plausible — абсолютно! Но въпреки това неприятното чувство не искаше да се разкара.
Оставаше само антрето.
Мина на пръсти по новите дъски, водещи към външната врата, като внимателно избегна третата и петата, защото знаеше, че скърцат.
Когато му оставаше към метър, му се стори, че видя как пощенската кутия потрепери. Той замръзна насред крачката си, а ритъмът на сърцето му се ускори.
Преди две години някой беше излял запалителна течност през вратата и беше драснал клечката. Страшно неприятно преживяване, което за него приключи с кислородна маска в болница „Сьодер“. Едва много по-късно бе схванал, че всичко това е било просто малък предупредителен изстрел, който да му напомни за правилата на Играта.
Той подуши внимателно неподвижния въздух, но не усети миризма на керосин. И все пак вече беше напълно сигурен. Шумът беше дошъл от външната врата.
Може би беше вестникарчето въпреки всичко?
