Тя разкопча внимателно сакото си и притисна дясната си предмишница до тялото, за да усети дали пистолетът и телескопичната палка бяха на място. Всъщност трябваше да носи предпазна жилетка. Но противно на всичките си обичайни принципи беше решила да се въздържи главно защото не искаше да изглежда зачервена и потна пред Блек.
Сега осъзна, че това е било грешка — голяма.
По дяволите, трябваше да се стегне, да се съсредоточи…
Устата ѝ беше суха, сърцето биеше по-бързо от очакваното. Дясната ѝ ръка трепереше толкова силно, че беше принудена да я напъха в джоба на панталона.
Беше участвала в далеч по-опасни мисии от тази, така че не би трябвало да бъде нервна.
Телефонът завибрира във вътрешния джоб. Вече за трети път, така че който и да ѝ звънеше, изглежда беше нетърпелив да се свърже с нея. Но чисто и просто трябваше да почака. Мисията беше на първо място.
Асансьорът спря на първия етаж и вратите бавно се отвориха. Тя си пое дълбоко дъх.
* * *
Скандирането на тълпата ставаше все по-високо.
Някой ритна едно от месинговите колчета, от което ограничителното въже се разлюля.
Пичът с костюма, който стоеше до въжето, изведнъж зарева.
— Назад, назад!
Двете униформени ченгета направиха няколко колебливи крачки напред.
Пръстите на HP обхванаха дръжката на револвера.
Вече нямаше връщане.
Външната врата се отвори и виковете прераснаха в рев. Но изведнъж ушите му отново заглъхнаха.
Звуковият фон около него се превърна в глухо мънкане и единственото, което чуваше, бяха собствените му тежки вдишвания.
Навъъътре…
Навъъън…
Полезрението му се стесни, превърна се в замъглен тунел и за миг той беше сигурен, че ще припадне. Стисна дръжката на пистолета още по-здраво, така че мрежестата шарка се отпечата върху дланта му. Стотици малки жилещи убождания, които го разбудиха и му припомниха защо беше там.
Имаше мисия за изпълняване.
Последната му…
И внезапно го видя.
Самата змия.
Марк Блек…
* * *
Виковете избухнаха веднага щом отвориха входната врата. Тълпата пристъпи напред, тя успя да различи маските, белите гащеризони и притеснения поглед на Шелгрен. После ловките движения на двамата униформени полицаи, когато разгънаха телескопичните си палки.
Беше грешка да минат по този път, голяма грешка.
— Обратно, връщаме се обратно — изрева тя към широкия врат на Томас.
Но той като че ли не я чу и вместо това продължи напред към колата с Блек, следващ го по петите.
Едно от колчетата на ограничителното въже се прекатури и повлече останалите след себе си.
В следващия миг демонстрантите пробиха напред.
Томас незабавно свали първия човек с лакът в лицето. Чу се звук като камшичен удар, когато маската се спука, пропускайки фонтан от кръв и слюнка, който окъпа белите гащеризони наоколо. На Томас не му пукаше ни най-малко, вместо това избута зашеметеното тяло назад, за да си отвори пространство. Раздаде още един удар, после още един.
След това тя го видя да се свива и пъха ръка под сакото по начин, който познаваше твърде добре.
Тя хвана Блек под мишницата с лявата си ръка и го придърпа към себе си. Заопипва колана си, търсейки палката… Ръката ѝ трепереше толкова силно, че ѝ беше трудно да я намери. В следващия миг чу Томас да крещи.
* * *
Изглеждаше почти като по телевизията.
Високо чело, остър нос и прошарена коса, заливана назад. От близко разстояние приликата с влечуго беше още по-видна. Струваше му се, че почти може да мерне раздвоен език да се стрелва между зъбите му. Сякаш преценяваше обстановката, планираше атаката си.
Хората зареваха, пробиха през ограждението. HP ги последва. Потта се стичаше по гърба му.
Хрускащ звук, после един от облечените в бяло пред него падна назад и създаде празнина в тълпата.
Маската отлетя и разкри тебеширено бяло шокирано женско лице. От носа на жената струеше кръв и опръскваше предната страна на белия ѝ гащеризон.
В следващия миг той зърна Бека. Точно зад Блек, хванала с длан ръката му.
Твърде близо…
Той бавно започна да вади ръката си от джоба…
* * *
— GAAAAN!!! — изрева Томас и тя го видя да вади оръжието си. Насред облечените в бяло се набиваше в очи тъмна фигура. Бейзболна шапка, слънчеви очила, чорлава брада…
Ръце дърпаха дрехите ѝ, опитваха се да се доберат до Блек…
* * *
Викът дойде отляво.
Гърлен и гъргорещ и той едва го разбра. Но не обърна глава. Вместо това продължи да вдига ръката си с поглед, фокусиран върху Блек.
* * *
Изведнъж сякаш всичко премина в slow motion. Тя долавяше всяка малка подробност от сцената около себе си. Облечените в бяло демонстранти, които Томас току-що беше свалил на земята, кръвта, която цапаше гащеризоните им.
После сребристият грамаден револвер на Томас, напускащ бавно кобура.
Демонстрантите пред него вдигнаха ръце, опитаха да се предпазят.
Тя ясно виждаше заподозрения в тълпата. Шапката, очилата, тъмното войнишко яке. Ръката, която беше наполовина излязла от джоба…
После се скри от поглед за няколко секунди. Ръката ѝ достигна кобура на пистолета, хвана дръжката.
Треморът не искаше да си отиде. В главата ѝ звъняха сигнали за тревога и заглушаваха мислите ѝ. В цялата ситуация имаше нещо нередно… Продължаваха да я дърпат ръце, опитващи да изтръгнат Блек от хватката ѝ.
Оръжието на Томас вече беше навън с цевта, насочена право към мъжа с войнишкото яке. Но демонстрантите изглежда закриваха видимостта му. Той пристъпи настрани, търсейки пролука.
Сигналите за тревога продължаваха да пищят.
НЕРЕДНОНЕРЕДНОНЕРЕДНО!
Изведнъж между демонстрантите се откри коридор. Мъжът с войнишкото яке се намираше само на пет метра. Взираше се право в Блек, право в нея. Ръката му излизаше бавно от джоба. Отвътре се показа тъмен предмет.
Инстинктите взеха връх. Бързи, отработени движения.
Изваждане,
издърпване на затвора…
изстрел!
* * *
Гърмежът дойде някъде отпред.
Достатъчно близо, за да усети ударната вълна с лицето си.
Силен удар в корема. В следващия миг коленете му се огънаха. Писъци, панически фалцети от всички страни около него.
Някой го хвана около врата, повлече го назад.
Причерня му пред очите.
* * *
Хората крещяха паникьосани, хвърляха се по земята.
Тя видя Томас да се обръща и да се взира в нея, докато облечените в бяло хора около него бягаха.
Ребека светкавично прибра оръжието в кобура, сграбчи ръката на Блек и възможно най-бързо го изблъска пред себе си към бордюра и чакащите коли.
Шелгрен я настигна, помогна ѝ да отведе Блек до колата и после бързо да го вкара вътре.
— Карай — излая тя на Шелгрен.
— Ами другият?
Томас все още стоеше на тротоара с револвера в ръце, оглеждаше тълпата над цевта, като че търсеше някого.
Единият от униформените полицаи извика нещо, което тя не чу, след това вдигна оръжието си към Томас.
— Да се оправя сам, карай, карай!
Шелгрен натисна педала на газта до дъно и те потеглиха с летящ старт.
— Какво, по дяволите, се случи? — изсъска той, когато излязоха на Стрьомбрун.
* * *
Клатещи накланящи се движения, които му бяха така познати.
Лежеше отзад в автомобил, някакъв ван, който се движеше бързо. Страшно бързо.
Остър завой го запрати към стената и го накара да изскимти от болка.
— Буден е — той чу женски глас да казва някъде зад главата му.
Опита да се обърне, но от усилието отново му причерня пред очите.
— Не, пак припадна… — беше последното, което долови.
13. Team Fortress48
He обичаше да се вози в хеликоптери. Резките движения на машината бяха неестествени. Не като самолет, който меко се носеше по въздушните потоци. Ако двигателите внезапно се случеше да спрат, всъщност нямаше да се случи нищо. Пилотът щеше да снижи носа и самолетът дълго време щеше да лети, плъзгайки се, докато оправяха проблема.
