Черното волво се зададе към нейния вход.

Шофьорът едва успя да спре, преди тя да излезе на тротоара.

Вече от петнайсет минути стоеше в тъмното стълбище, а чакането далеч не беше допринесло за подобряването на настроението ѝ.

Тя скочи на задната седалка и тръшна силно вратата след себе си.

— Какво, по дяволите, става? — изсъска тя.

— Спокойно, мога да обясня всичко. Само ми дай шанс, моля те.

Таге Самер вдигна ръце по толкова престорен начин, че ѝ беше трудно да сдържи гнева си.

— Окей — каза тя, след което въздъхна дълбоко. — Слушам…

— Както вече знаеш, работя с въпроси по сигурността. Занимавам се с това, откакто приключих със службата си във Въоръжените сили. Кралският двор, или по-точно казано Държавният маршал, е един от клиентите ми.

— Да-да, това го схванах — отсече тя. — Но защо не ми го каза последния път, когато се срещнахме, и защо се наричаш Андре Пелас, а не Таге Самер? Как се вписва брат ми в картината?

Той положи длан върху ръката ѝ, сякаш за да я смълчи.

— Можем да тръгваме, Йонсон — каза той ненужно високо на шофьора.

— Разбира се, полковник — шофьорът включи на скорост и потегли, отдалечавайки се от бордюра.

Таге Самер се наведе по-близо до нея.

— Разбери, Ребека… — започна той. — Точно както беше с баща ти, понякога е нужно да използвам различни имена. Андре Пелас е името, което използвах в предишната си кариера.

— Военно разузнаване, нали?

На задната седалка беше тъмно, но все пак ѝ се стори, че забеляза трепване в изражението му.

— Намерих стара твоя снимка в една книга за Кипър — добави тя.

— Така значи…

За няколко секунди настана мълчание.

— Не, естествено, не трябваше да правя грешката да те подценявам, Ребека — продължи той с крива усмивка. — Баща ти също беше много прилежен в работата си, подготвяше се докрай, никога не оставяше нищо на случайността…

Тя пое дълбоко дъх.

— Ето как стоят нещата. След атентата в „Кунгстредгорден“ преди две години Кралският двор осъзна, че се нуждае от собствена компетенция в сигурността и разузнаването. Държавният маршал и аз сме стари познати и затова той се свърза с мен. Както знаеш, Негово величество имаше някои…

Той спря, изглежда търсейки подходящата дума.

— … PR неуспехи, може да се каже.

— Имаш предвид онази скандална книга, приятелите, които са наемали гангстери, слуховете за…

— Да оставим подробностите настрана… — прекъсна я той. — Но пониженото доверие винаги върви ръка за ръка с повишена заплаха, а когато иззад ъгъла се задава събитие като сватбата на принцесата, всички са допълнително изнервени.

— Разбирам, но от СЕПО вече са се захванали с всичко това…

— Да, разбира се, че са. Но инцидентът в „Кунгстредгорден“ по-миналата година разкри редица очевидни пропуски както в оценката на опасността, така и в комуникацията между Кралския двор и Службите за сигурност. Моята роля е да действам като посредник. Да преодолея евентуалните различия, ако ме разбираш?

Той допря върховете на пръстите си, за да илюстрира казаното и тя не се сдържа да се усмихне леко. Жестът беше толкова театрален, така добре познат.

— Освен това мога да допринеса както с опита си, така и с връзките, които изградих през трийсетте си години в областта на международната сигурност — продължи той. — Да предложа второ мнение, така да се каже…

Автомобилът изкачи връхната точка на „Вестербрун“ и продължи надолу към „Хорнстул“.

Вдясно се мяркаха старите, тъмни сгради на затвора долу в „Лонгхолмен“.

— Смятаме, че разполагаме с информация, че атентатът в „Кунгстредгорден“ е бил извършен от специална престъпна мрежа. Група, която се нарича Цирка, Събитието и понякога…

— Играта — вметна тя.

— Именно! Допускам, че Хенрик ти е разказал за тях?

Тя кимна.

— Първоначално си помислих, че са просто приказки. Някоя от обичайните му истории…

— Но впоследствие започна да се убеждаваш?

— Да, преди всичко след като говорих с…

Тя прехапа устни.

— … Магнус Сандстрьом? — допълни Самер. — Или Фарук Ал-Хасан, както се нарича понастоящем.

Тя не отговори.

— Няма страшно, Ребека, добре знаем за господин Сандстрьом. Държим го под око от дълго време. Знаем, че една от задачите му е да набира нови хора, от които Играта може да има полза.

— Имаш предвид такива като Хенке?

— Абсолютно, брат ти е добър пример за активен участник. Но Сандстрьом и подобните му вербуват и други хора, разполагащи с по… пасивни ресурси.

— Като?

Той се наведе още по-близо и снижи гласа си почти до шепот.

— Теб например…

Спряха в един закрит паркинг до станция „Сьодра“.

— Ето.

Нора му подаде чифт евтини слънчеви очила от тези, които продават по бензиностанциите.

— Сложи си и качулката.

Не разбра точно защо се налагаше това, докато не подминаха будка за цигари и той видя собствената си изцъклена паспортна снимка на стената.

НАЙ-ТЪРСЕНИЯТ ЧОВЕК В ШВЕЦИЯ, крещяха заглавията по афишите толкова високо, че почти бе принуден да запуши уши.

— Окей ли си? — попита Нора тихо.

— Да… — смотолеви той, без ни най-малко да звучи убедително. — Много ли остава?

Тя поклати глава.

— Отиваме към „Фатбуршпаркен“56 и после почти сме там.

Заобиколиха няколко работнически фургона и продължиха покрай една ограда.

Музиката и шумът от откритите заведения при „Медборярплатсен“ се чуваха чак тук долу.

Джеф спря за миг и се огледа.

— Там — каза после и посочи към отвор в оградата.

Последваха малка асфалтирана строителна пътека, която се извиваше надолу в полукръг. Приблизително в момента, когато слязоха под нивото на земята, асфалтът ремина в чакъл, след което се озоваха в малка падина със стръмни, скалисти стени от двете страни. Странно, мислеше си, че познава „Сьодермалм“ като дланта си, но точно за това ъгълче дори не си беше помислял.

Сигурно беше минавал стотици пъти по моста Гонгбрун, който се мяркаше на седем-осем метра над тях, без изобщо да се замисли какво имаше отдолу. Вероятно се дължеше на зеленината, която растеше нагоре покрай скалите и образуваше покрив, който скриваше вътрешността от поглед.

Падината свършваше право срещу отвесна скала. По средата на стената имаше желязна порта и щом се приближиха, ги лъхна хдаден и влажен пещерен въздух.

Джеф се огледа още веднъж през рамо, след което прокара поглед покрай силуетите на сградите горе на повърхността.

— Окей? — попита Нора.

Джеф кимна.

Тя извади голям ключ от джоба на якето си и отключи решетката.

Щом влязоха вътре, я заключи след тях.

Джеф измъкна джобен фенер и освети пещерата.

Десет метра навътре имаше врата.

Нора закрачи бързо напред и се зае с ключалката, но HP не помръдна.

Беше изморен, скапан и нямаше да смогне да извърви още и метър поне докато някой не му кажеше къде, по дяволите, отиваха.

— Хайде — Джеф го дръпна за ръката.

Той отвори уста, за да помоли учтиво краля на бройлерите да върви на майната си, но в същия миг от другата страна на вратата светна редица лампи, разкривайки дълъг тунел навътре в скалата.

Поколеба се още няколко секунди, после любопитството му надделя.

Тунелът беше голям, съдейки по ширината и височината, вероятно някога е бил използван за железопътен превоз. Таванът беше от редени камъни, а през петнайсет метра имаше стари луминесцентни лампи, които осигуряваха сносно осветление. Стените, от друга страна, бяха предимно от груба необработена скала, но тук-там се стичаше вода, която беше полирала по-лъскава повърхност.

Тунелът се извиваше наляво, а подът беше леко наклонен надолу и изморените крака на HP приеха с благодарност улеснението. Стъпките им отекваха между стените и когато бяха изминали към петдесет метра, сгъваемата врата зад тях изчезна от поглед.