Изритана и зарязана в един и същи ден. Добра работа, Нормѐн…

Странно, но за работата я болеше повече. По някакъв начин да я изхвърлят, беше ултимативният провал. С Мике отдавна се бяха отдалечили, в това всъщност беше напълно прав. Имаше причини, поради които тя предпочиташе времето, когато двамата просто се срещаха тайно, и по-късно, когато тя се промъкваше зад гърба му с Тобе Лунд. Цялата тази сигурност и предвидимост, към която повечето хора изглежда се стремяха, я караше да настръхва. Държеше я будна по цели нощи.

А хапчетата за щастие също не ѝ помагаха особено.

През последните месеци се беше опитала да открие нови начини да се справи с безпокойството си. Повече тренировки, часове, прекарани на стрелбището, и преди всичко повече работа. Купища работа.

Но всички тези методи бяха просто начин да отложи неизбежното. Чисто и просто вече не беше влюбена в Мике, а може би дори никога не го бе обичала.

Не и истински…

Жалко, защото гой беше добро момче, наистина добро.

Но когато погледнеше назад, добрите момчета не бяха точно по вкуса ѝ. Според всички конвенции сега трябваше да се затвори в апартамента, да облече халат, да яде Rocky Road55 направо от буркана и да превърти десетина сезона на някой американски ситком.

Но сърцераздирателната ѝ мъка всъщност се състоеше главно от уморено разочарование, примесено с няколко лъжици облекчение. Освен това нямаше време да се самосъжалява.

Банковият сейф, Блек, Стигсон, чичо Таге/Андре Пелас и видяното в апартамента на Хенке — вероятно всичко беше свързано по някакъв начин и тя трябваше да опита да разбере как.

Отвори шкафчето в банята, избра съответното шишенце и взе лекарството си за вечерта.

После извади визитната картичка от джоба си и взе телефона.

Шишенцето с хапчета, мокрият пакет цигари, запалката, ключовете от апартамента, ролка подгизнали банкноти от тайния му stash…

Той подреди предметите на перваза в голямото помещение с душовете. Плочките по стените отразяваха малко от светлината отвън — достатъчно, за да може да се ориентира без запалката. В единия джоб на якето си намери евтиния телефон с предплатена карта, който беше получил от бандата във ветеринарната клиника.

Шит, мислеше, че вече го е дичнал горе в парка.

Все тая, парчето пластмаса така или иначе беше пълно с вода от Меларен и гарантирано мъртво като камък.

Той пусна душа, откри за своя изненада, че всъщност имаше топла вода и след като се изми по-основно, премина към почистване на дрехите си.

Гащите бяха заминали, нямаше смисъл дори да опитва да ги спаси. Затърка дънките в грубия теракотен под, докато по-голямата част от лайната се отми.

Якето и блузата бяха по-лесни и накрая той окачи всички дрехи да се сушат на няколко куки в ъгъла. Щом приключи, седна за малко на пода, докато водата продължаваше да се сипе върху него.

Облегна се назад и затвори очи. Спиралата от мисли в главата му бавно започна да се укротява.

Въртеше се по-бавно

и

по-баавнооо…

— Не беше лесно да те открием…

Гласът дойде от нищото.

Той подскочи, удари главата си в плочките и му се привидяха звезди.

После опита да се закрепи на крака, докато сърцето му препускаше, а мозъкът опитваше да установи къде беше и кой го беше издебнал, докато дремеше.

— Не особено впечатляващо, а?

Отново мъжкият глас, очевидно говореше с още някого.

HP замижа към вратата, откъдето идваха звуците.

Инстинктивно премести ръце, за да прикрие пакета си. Грубият глас звучеше познато.

Две тъмни фигури се отделиха от мрака и той направи крачка назад.

— Ето, носим чисти дрехи…

Този глас определено го разпозна.

Беше Нора, ветеринарката. Тя пусна една мешка на пода пред него.

За един ужасяващ миг той си втълпи, че беше раирана, ушита по трудово и снабдена с телефонния му номер. Но когато я докосна, за свое облекчение усети, че е направена от найлон.

— Б-благодаря — каза насечено той.

— Обличай се малко по-чевръсто, трябва да се махаме! — измърмори мъжът и HP вече нямаше проблем да свърже гласа със собственика му.

Biffalo Bull от ветеринарната клиника — Джеф или както там се казваше.

— Какво правите тук? — попита той задъхано, но никой от тях не отговори. — Как успяхте да ме на…

После се спря.

— Телефонът, нали?

— Верен отговор, Айнщайн! — ухили се Джеф.

— Трябва да се махаме оттук веднага, HP — каза Нора. — Всички ченгета в страната те търсят. Ако някой в основната сграда забележи, че тук вътре има хора…

— Да, да — той бързо си намъкна гащи, шорти, тениска и суитшърт.

Всичко му беше по мярка, дори и маратонките.

Сякаш знаеха точните размери, които носеше.

— Все още изглеждаш доста зле, взимаш ли си лекарството? — попита Нора.

— Мммм — измърмори той. — Но трябва да съм ял някаква гадост. Коремът аадски ме сви.

Тя го заобиколи и отиде до перваза на прозореца, откъдето взе шишенцето за лекарства.

— Окей, ще го напълня с още няколко хапчета, в случай че си изповръщал предните…

Той напъха останалите вещи по джобовете и отправи към мокрите си дрехи кратък поглед за сбогуване.

— Окей, готов съм. Благодаря за помощта!

— Тогава да тръгваме — Джеф посочи към вратата.

— Сори, не знам дали сте преслушали телефонния си секретар, но не смятам да се присъединя към вас. Not my cup of tea…

Те не помръднаха.

— Ей, пич — каза Джеф с тон, който беше всичко друго, но не и дружелюбен. — Това не беше въпрос…

Той сграбчи здраво десния бицепс на HP и направи знак на Нора да тръгне пред тях.

Изчака малко, докато тя се отдалечи с няколко метра.

— Направи ми услуга — изсъска той на HP, стискайки ръката му. — Ти и аз имаме недовършена работа, така че какво ще кажеш да се посъпротивляваш само малко?

— За какво говориш, по дяволите?

— „Биркагатан“ 32, говори ли ти нещо? Трябваше да ме закарат в спешното и да ми промият очите от червения спрей. Една седмица в болничен, приятелката ми вече не смееше да живее у дома след малкото съобщение на вратата ни…

Ето откъде познаваше мускулестия урод!

Тогава, вече бяха минали две години, беше успял да види само части от зачервено лице и татуирана ръка, но сега впоследствие беше съвсем ясно.

Remember rule number one

Феновете обичаха, когато някого го изпържеха…

— Плъх… — думата се изплъзна от него в стил Турет и той забеляза как Джеф потрепери. Хватката около ръката му се втвърди още повече и за секунда той си помисли, че Джеф смяташе да го осакати.

— Идвате ли, или? — обади се Нора.

Настана тишина за няколко секунди.

— Разбира се, идваме — измърмори Джеф и избута HP пред себе си.

Колата им стоеше паркирана до стената.

— Скачай вътре! — Джеф отвори задната врата.

— Не и преди да ми кажете къде отиваме!

— Скачай, казах — Джеф направи крачка към него и сви юмруци.

— Ще имаш да взимаш — той се огледа през рамо, търсейки път за бягство. Но за съжаление, се намираше на остров, а освен това се съмняваше, че имаше сила за по-дълъг спринт.

— Успокойте се и двамата.

Отново Нора. Тя сложи ръка на рамото на Джеф и интимният жест накара HP да изпита още по-силна неприязън към напомпания мъж.

Но това изглежда проработи, защото Джеф свали ръцете си.

— Имаме среща — каза тя кратко. — Не е далеч с кола, а след това ще те оставим, където поискаш.

Той не помръдна и мускул.

— Хайде, HP, едва ли човек като теб го е страх от някаква си среща…

Тя му намигна и изведнъж той се затрудни да потисне усмивката си. Постоя още няколко секунди, преструвайки се, че размишлява по въпроса. Но в действителност беше прекалено изморен, за да може да мисли.

— Добре — въздъхна и разпери ръце. — Да тръгваме…