HP не можеше да не се възхити от Нора не само защото прояви добрия вкус да се съгласи с него. Нужно беше да погледне чертежа само за няколко секунди, за да открие нещо, което другите двама палячовци изобщо не бяха забелязали. Малко странно, че тя и Джеф не бяха обсъдили въпроса преди срещата, но вероятно не бяха имали време.

Това да обърне собствените му протести в задача също беше адски умно. По този начин не настъпваше Джеф твърде много по мазолите, поне не за момента. Но щеше да зазвучи друга песен веднага щом тя видеше алтернативния план, който той сам вече беше започнал да оформя. Всичко необходимо бяха една или две малки екскурзии и посещение в мазето на Фенстер. Имаше два дни, трябваше да са достатъчни.

Той заключи прилежно вратата и сложи веригата.

Внезапен шум от вътрешността на апартамента го стресна. Два тона като сигнал за съобщение. Той отиде в кухнята. Смартфонът на Нора още стоеше на перваза. На екрана мигаше малка иконка за входящи съобщения.

Той вдигна телефона и го задържа в ръка няколко секунди, докато обмисляше какво да прави. Нора очевидно го беше забравила, което предполагаемо означаваше, че щеше да се върне до няколко минути. По някаква причина тази мисъл му допадна донякъде. Но от друга страна, винаги съществуваше рискът тя да се появи заедно с гаджето Джеф. Ако двамата наистина бяха заедно…

Имаше лесен начин това да се разбере. Той прокара пръст по дисплея и отвори кутията. Съобщението беше кратко, само няколко думи.

Трябва да внимаваш!! /Е.П.

Е.П, — кой, по дяволите, беше това? Не знаеше каква е фамилията на Джеф, но така или иначе първото му име не съвпадаше с някой от инициалите. Но те може би използваха други имена, когато си пращаха любовни съобщения…

Телефонът изпиука отново и за миг той за малко да го изтърве:

Там ли си?

Той помисли още малко, после натисна иконката Отговори. Веднага изскочи празно текстово поле. Поколеба се още няколко мига.

Тук съм, написа той след това и натисна изпрати.

Отговорът дойде почти моментално:

Започвам да си мисля, че някой от тях играе двойна игра…

Той сам забеляза, че е затаил дъх, и се принуди да остави телефона настрана. Това не беше окей. Защо, по дяволите, беше отговорил… Но съобщението го заинтригува.

Подателят трябваше да има предвид тяхната малка група, едва ли имаше друг възможен вариант. Тогава кого имаше предвид? Хаселквист, Манге, него самия…

Още едно съобщение се появи в кутията на Нора:

Обещай ми, че ще внимаваш. От вас зависи много, сигурно го разбираш!

По дяволите, какво да прави сега? Ако не отговореше, Е.П., който и да беше, щеше да заподозре нещо.

Поколеба се още няколко секунди, преди да напише:

Обещавам!

Отговорът не закъсня.

Добре!

Той си отдъхна. Чу от разстояние как външната врата се затваря. Вероятно беше Нора, която се качваше нагоре. Меню бутона, после изтрий разговора. Перфектно!

Беше стигнал почти до антрето, когато телефонът изпиука отново. В същия миг се звънна на вратата.

Най-добре да не проверява, просто да отвори вратата и да подаде телефона на Нора, сякаш нищо не се беше случило.

Прави се на ударен, раздавай го cool.

Но от друга страна, нямаше да навреди да прочете съобщението…

Съжали веднага щом видя текста.

Успех, HP!

Изведнъж сърцето му заби толкова силно, че сякаш се удряше в ребрата.

Каквопошибани…

Кой си ти? — написа той, без дори да успее да се замисли.

Звънецът прозвуча отново, последван от внимателно почукване.

— Аз съм, отвори — чу той Нора да казва.

Кой си ти!!??? — написа отново с толкова настойчиви движения, че палецът му побеля.

Но не получи отговор.

— Ало, Ребека е…

— Добро утро, Ребека, чичо Таге се обажда.

— Да, здрасти… — тя опита да прикрие разочарованието си.

— Очаквах съобщението ти вчера, но ти така и не се свърза с мен. Всичко както трябва ли мина в банката?

— Можеш ти да ми кажеш, чичо Таге…

В слушалката стана тихо за няколко секунди.

— Не те разбирам, Ребека… — учудването в гласа му звучеше съвършено искрено и изведнъж тя загуби увереност. Той, между другото, не беше ли казал, че трябва да избягват директен контакт? Тогава защо поемаше риска да ѝ се обади?

Освен ако…

— Значи не е в теб… Револверът имам предвид?

— Моля?! — изненадата му продължаваше да звучи напълно откровена.

Мамка му!

Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Бях в банката вчера сутринта точно както се разбрахме, но някой ме беше изпреварил. Сейфът беше празен, всичко, което имаше вътре, беше стъклено топче с мехур в средата… Помислих си, че може би ти си…

Настана кратко мълчание.

— Скъпа Ребека, мисля, че надценяваш способностите ми — каза той сериозно. — Освен това никога не бих направил нещо такова с теб.

Тя поклати глава сама на себе си.

— Не, сега разбирам, извинявай, чичо Таге.

— Значи оръжието е в движение, без да имаме никаква представа у кого е?

— Да, но се замислих за нещо, след като излязох — каза тя. — Сейфът трябва да е бил изпразнен преди само няколко дни. Помощникът на Стигсон е бил там скоро и е взел целия видеоматериал от сървъра на камерите. Мислиш ли, че можеш…

Той, изглежда, помисли няколко секунди.

— Ще видя какво мога да направя, Ребека…

Почти беше приключил с шопинг списъка.

Както и се надяваше, Фенстер все още поддържаше малкия си бизнес и всичко, което бе трябвало да направи, беше да се маскира толкова добре, колкото можеше, и да се придвижи няколко пресечки, за да бъде отново сред приятели.

Той нареди нещата на пода пред себе си.

Бели гащеризони — check.

Твърди раници — check.

Защитни маски — check.

Електрически пистолет — oh yes!

Sweet!

Докосна оръжието, което напомняше най-вече на голямо дистанционно с две метални връхчета най-отпред. Едно натискане на копчето беше всичко необходимо, така че между тях да затанцува малък син пламък.

БЗЗЗЗТ!

Пет хиляди шибани волта и се озоваваш право в долината на мумините!

Аааадски болеше, това вече го знаеше от собствен опит след онзи път, когато слугите на Филип Аргос го изпържиха. Но сега той държеше дръжката.

БЗЗЗТ! БЗЗЗТ! БЗЗТ!

Не можеше да не повтори маневрата отново и отново.

Миризмата на електричество се усещаше в целия апартамент.

Най-добре да остави играчката да се зарежда…

Извади голям сак за хокей и започна старателно да прибира оборудването вътре.

Всичко, което липсваше, беше последната, но и най-важна джаджа. След това backup планът му щеше да е готов. Оставаше да се надява, че връзките на Фенстер няма да го разочароват.

Той се протегна. Продължаваше да усеща тялото си вдървено, а излизанията не бяха помогнали.

Най-добре да вкара едно хапче и да направи следобедна дрямка.

Контролът на сигурността я изненада.

Никакви чанти или куфарчета, а всички останали вещи се опаковаха в прозрачно найлоново пликче, преди човек да бъде допуснат вътре.