Шофьорът веднага наби спирачки, но въпреки това HP продължи да пръска прах чак докато колата изчезна в облака зад тях. После изхвърли пожарогасителя и остави Нора да го издърпа обратно в купето.

Хаселквистът надъни газта до дупка.

— След сто метра има разклонение — изкрещя той. — Ще скочите, когато намаля на завоя. После само се скатайте, докато отминат…

— Разбрано! — HP се приближи обратно до вратата.

— Успех, Кента. Адски те бива в карането! — викна после на Хаселквист и получи кратко махване в отговор.

— Не забравяй раницата — каза Нора в ухото му.

Дабедеба!

Представи си, че беше забравил харддиска, това вече щеше да е Epic Fail!

Той придърпа раницата, която лежеше на пода и бързо я нарами.

— И катарамата! — Нора посочи към гърдите му.

Той измърмори нещо на себе си, но все пак се подчини и закопча неудобната метална катарама, свързваща презрамките.

Колата намали, после зави остро надясно.

— СЕГААА! — кресна Хаселквистът.

Тя караше бавно колелото си по „Роламбсвеген“. Зави към парка и последва пътеката, пресичаща тревните площи.

Чайки и врани както обикновено се караха за остатъците храна и боклук от през нощта, но почистващ патрул от „Гатуконтурет“83 вече беше пристигнал, за да разчисти.

Беше важно градът да се покаже в най-добрата си светлина сега, когато поне част от погледите по света бяха насочени насам.

Иначе единствените хора, които се виждаха, бяха собственик на куче и ранобуден джогър.

Тя превключи на друга скорост, за да се справи със стръмния наклон, който описваше кръг и излизаше на моста над Нор Меларстранд. Отдолу мина празен автобус със синьо-жълти флагчета на покрива.

Тя продължи нагоре към „Фридхемсплан“, изхитри се, минавайки на червено и спря при караулката. Чувството да извади полицейската си значка от джоба, за да се легитимира, беше неочаквано приятно.

— Добро утро — поздрави пазачът пресилено весело, преди да ѝ махне да продължава.

Точно когато подмина решетката и започна да се спуска надолу в тунела под Крунобериет, мобилният ѝ телефон изписка.

Тя изчака и прочете съобщението чак когато паркира колелото долу в гаража.

Тя не може да не се усмихне. Но после видя, че в кутията имаше още едно съобщение.

Само четири думи, без подател.

Тя го изтри незабавно.

На излизане от съблекалнята налетя на Рунеберг.

— Чу ли нещо? — каза тя, без дори да го поздрави.

Имаше автомобилно преследване рано сутринта на север от Упсала. Поне десет патрулки, хеликоптери, пътни блокади, всичко. Мина час, докато спрат…

— И…? — тя затаи дъх.

Рунеберг поклати глава.

— Измъкнали са се. Вероятно се скатават някъде горе в…

— … гората — завърши тя изречението, но той я слушаше с половин ухо.

Половин час, за да намерят железопътната линия, после още два часа пеша, придържайки се към ръба на гората покрай релсите. Въпреки дебело ватираните презрамки, раницата се впиваше във врата и раменете му. Краката му тежаха и той вече се беше проснал няколко пъти, спъвайки се в стърчащи корени или камъни, когато се втурваха навътре между дърветата, за да се крият от минаващи влакове.

Той беше дете на асфалта, не шибаният Скугсмуле и сега, след като адреналинът беше отшумял, нещата постепенно започваха да си идват по местата. Неща, за които не се беше замислял преди…

В началото си поприказваха главно за това накъде да тръгнат, но като никога той говореше сдържано и малко по малко разговорът замря.

Но сега тя явно искаше да направи нов опит.

— Какво каза? — измърмори той.

— Казах, че скоро би трябвало да излезем от гората. Ей сега ми се стори, че чух църковна камбана…

— Ммм.

Тя се обърна и го погледна набързо.

— Изглеждаш капнал, кога всъщност си спал за последно…

Той не отговори.

За кратко настъпи тишина.

— Жалко за Манге — каза тя после.

— К-к’во? — той погледна нагоре и спря на място.

— Източника, Манге. Тъжна работа това, което се случи…

— С плевнята… — добави тя, тъй като той просто я зяпаше.

— Аха, окей… вече го каза веднъж — погледна встрани.

— Ядосан си му, нали?

Той не отговори, но и не ѝ попречи да продължи.

— Разбираш, нали? Че Манге ни е прецакал по някакъв начин…

— Не ми се говори за това…

— Но може да е било и така, както ти каза, Манге може би също е бил прецакан? Водача може да го е измамил по същия начин, както той измами нас, да го е накарал да си мисли, че наистина прави нещо добро…

— Само преди няколко часа беше повече или по-малко убедена, че той е бил Водача… — HP подритна един камък, после още един.

— Знам, извинявай за това. Човек приказва странни неща, когато е стресиран. Манге е бил оставен на тъмно точно както ти и аз — каза тя, — или поне аз така избирам да гледам на нещата.

Той продължи да рита баластра към храстите.

— Манге не е от хората, които биха продали приятел… — измърмори той, без да звучи толкова убеден, колкото трябваше.

Или не беше, поправи се тихо.

Маамка му, Манге, как можа да стане така!

Покрай всичко случило се той почти не бе успял да се замисли за плевнята и експлозията. Вместо това използва добре развитата си способност да оставя мозъка си да прескача нещата, с които му беше неприятно да се занимава. Но точно сега суперсилите му сдадоха багажа.

Крайно време да смени темата.

Тръгна напред и тя бързо се обърна, така че да вървят рамо до рамо.

— Само едно нещо… — каза после той. — Исках да те питам още от Медис…

— Искаш да знаеш дали аз подпалих апартамента ти?

Той се сепна, но преди да успее да отговори, тя направи няколко бързи крачки напред.

— Там отпред, виждаш ли? Гара.

— Окей, дами и господа!

Полицаите в конферентната зала млъкнаха моментално, щом Рунеберг влезе вътре.

— Последен преговор, преди да стане сериозно. Церемонията в „Стуршюркан“ приключва в 13:30 и кортежът тръгва веднага след това. Минаваме по „Слотсбакен“, следва „Норбру“. Надясно към „Кунгстредгорден“ и след това „Кунгстредгордсгатан“…

Той спря за кратко и някои от охранителите си размениха погледи.

— Разположили сме допълнителен персонал в цивилни дрехи покрай „Кунгстредгорден“, за да предотвратим някой да реши да се прави на copycat… — продължи Рунеберг. — След това завиваме наляво по „Хамнгатан“, нагоре към площад „Сергел“ и по „Свеавеген“ към „Консертхюсет “… Въпроси дотук?

— Новини около заподозрените? — каза някой от охранителите най-отпред, вероятно някой от новите.

— Петершон и Ал-Хасан, имам предвид — добави той важно.

— Мислех да стигна до това по-късно, но щом попита — измърмори Рунеберг, очевидно раздразнен, че трябваше да смени темата. — Вчера и през нощта са се случили доста неща. Фарук Ал-Хасан или Магнус Сандстрьом, както понякога се нарича, по всяка вероятност е загинал. Колата му е намерена на мястото на експлозия в плевня, северно от Упсала, заедно с останки, за които техниците имат сериозни основания да смятат, че също са негови. Сред развалините са открити дори следи от взривно вещество и изкуствен тор, така че евентуално може да става дума за самоделна бомба, която се е взривила преждевременно. Скоро ще получим повече информация.

Рунеберг кимна кратко на Таге Самер, който седеше на един от столовете близо до вратата. Стигсон беше до него и когато Рунеберг продължи, той се наведе напред и зашепна нещо в ухото на Самер. Ребека усети как в гърлото ѝ започва да расте буца и преглътна тежко няколко пъти, за да я махне.