Да дебне ловците.

Ченгетата бяха изпразнили апартамента още при първото си нахлуване, така че очевидно търсеха него. Лично него. Тъпите копелета явно си мислеха, че си е вкъщи.

Ако се бяха забавили малко, щяха и да имат право, а той самият щеше да се озове обратно в пандиза.

Нещо му подсказвате, че този път нямаше да се измъкне толкова лесно…

Когато се позиционира обратно на перваза, колата вече беше спряла пред входа му. Голяма черна лимузина волво с малки хромирани поставки за знаменца от двете страни на капака. Далеч не приличаше на разузнавателна кола…

Шофьорът седеше вътре, но пътниците бяха влезли в сградата.

Колата имаше черни регистрационни номера с жълти цифри и му трябваше известно време да схване какво означаваше това. Автомобилът принадлежеше на военните.

Ставаше все по-любопитно и по-любопитно…

Едната стена на спалнята беше почти изцяло покрита с изрезки от вестници, залепени с армирано тиксо. Толкова нагъсто, че се застъпваха или понякога закриваха едни други. В средата имаше снимки на Блек от различни списания, като на всички лицето му беше заградено с черен маркер по начин, който напомняше оптически мерник.

Изрязаното заглавие, поставено отгоре над всички, гласеше HE IS THE ONE!

Стигсон ѝ хвърли бърз кос поглед.

— Още ли вярваш, че брат ти е невинен?

Тя не отговори. Изведнъж устата ѝ пресъхна, а стомахът ѝ се сви. Атентатори или не, човекът пред „Гранд“ очевидно е бил Хенке, а тя дори не го беше разпознала.

Или всъщност го беше направила?

Ако се беше поколебала още някоя секунда, сега той вероятно щеше да е мъртъв. Томас щеше да го е застрелял.

Или някой друг от охранителите. Тя самата например…

Подът се залюля под краката ѝ и за няколко секунди си помисли дали да не седне на леглото.

Освен чашата кафе и сухия сандвич със сирене, които беше успяла да нагълта по време на церемонията горе в Крепостта, Ребека не беше яла стабилно от поне денонощие. А що се отнасяше до спане, положението беше още по-лошо.

Но не беше сега моментът да се пречупи. Хенке не се чувстваше добре, това беше очевидно. Имаше нужда от помощ, и то незабавно, преди да е направил нещо още по-глупаво.

Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към Стигсон, за да каже нещо.

В този момент в стаята влязоха двама костюмирани мъже.

Единият беше над трийсетте, слаб, късо подстриган и носеше очила с тъмни рамки.

Другият беше Таге Самер.

— Полковник Пелас, колко хубаво — каза Стигсон и двамата мъже се здрависаха. — Вече познаваш колегата ми, комисар Рунеберг, а това тук е…

— Ребека Нормѐн, сестрата на заподозрения — каза Самер бързо и протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем, името ми е Андре Пелас, свързан съм с организацията на сигурността на Кралския двор.

Тя смотолеви нещо и стисна ръката му, търсейки погледа му, но той умишлено гледаше встрани.

— Нека ви представя Едлер, моя адютант.

Той посочи с бастуна си към очилатия мъж, който кимна кратко за поздрав.

— Така, какво знаем, Ескил… — Самер се обърна към Стигсон.

— Заподозреният, за съжаление, не беше намясто, както се надявахме, но за сметка на това успяхме да потвърдим, че е имал мания към Блек… — той показа стената с изрезките.

Самер кимна леко на Едлер и той отиде до стената и започна да повдига изрезките.

— Открихме ли някакви следи за интерес към кралското семейство?

— Нищо освен видеоклипа… — отговори Стигсон. — Но Петершон е издирван от сутринта, освен този апартамент на практика няма къде да отиде, а Нормѐн, естествено, ще ни сътрудничи напълно.

Той кимна към Ребека.

Тя отвори уста, но бързо осъзна, че всъщност не знаеше какво да каже. Мислите хвърчаха в главата ѝ без никаква подредба.

„Грандхотел“, събитията в Крепостта, апартаментът, а сега изведнъж Самер, изскочил като Джак от кутията, и то оказвайки се, че познава и Стигсон, и Рунеберг…

— Полковник Пелас, най-добре да видите това.

Адютантът Едлер беше вдигнал няколко от изрезките. Зад тях стояха други снимки, на които лицата на хората също бяха заградени с черен маркер. Той повдигна още няколко произволни изрезки. Резултатът беше същият.

Навсякъде се криеха снимки на кралското семейство.

Той ги видя да излизат през входната врата.

Първо голямата напомпана горила, която можеше да бъде posterboy на Полицейската академия. Плътно зад него вървяха дребни сиви чичаци с костюми, увлечени в нещо, което изглеждаше като сериозна дискусия. Не познаваше по-ниския от тях, но Самер, от друга страна, разпозна почти веднага, щом видя бастуна.

Сърцето му започна да бие по-силно.

Водача и ушевите — ръка за ръка, точно както подозираше.

Когато Бека излезе през вратата, настроението му потъна с поне още две нива.

Самер, ченгето и Бека не бяха добро комбо, както и да го гледаше.

Но последният член на дружината беше този, който наистина го накара да подскочи.

Проклет…

Шибан…

Шит…

Добре дошли в химическо чистене „Крукенс“. Моля, оставете съобщение.

Беше толкова разпален, че почти забрави да изчака сигнала.

— Свършени сте — извика в слушалката, докато подтичваше в посока към „Шинарвикспаркен“.

— Източника — този, който ви е събрал… Той работи за Водача. Току-що ги видях заедно…

Изведнъж гърлото му набъбва и той се изкашля няколко пъти, за да го прочисти.

— Ако той работи за Водача, значи и вие го нравите… Вървете на майната си, никога повече не ме търсете. Никога, схващате ли!

По средата на улицата го налегна нов пристъп на кашлица и го принуди да се превие надве.

Една кола профуча опасно близо и шофьорът се облегна на клаксона. Той дори не успя да му отвърне с подобаващ жест.

Ерман, малката свиня, изобщо не се беше завърнал от мъртвите с план за отмъщение в задния джоб. Вместо това се беше уредил с опрощение от Водача… Всъщност беше съвършено логично. Единственото прегрешение на Ерман се състоеше общо взето в това, че просто искаше да участва в цялата работа. Да продължи да се занимава с обичните си сървъри. Един от най-добрите на света в професията си, това сигурно беше помогнало на защитата му. PayTag гарантирано бяха пропищели за експерти във връзка с гигантския си сървърен проект. Капитализъм owns!

Тогава защо, по дяволите, беше събрал тая банда лузъри? И защо ги прилъгваше да проникнат в перлата в короната на Играта? Естествено, зад това се криеше някакъв план, който също така включваше него и Бека.

Но както с всичко останало, което му се беше случило през последните дни, той не можеше да подреди парченцата от пъзела. Мозъкът му работеше извънредно, а търчането беше накарало пулса му да се забърза до опасни нива, затова той се насочи към най-близката пейка в парка.

Положението беше толкова fucked up, че той вече не можеше да се справи. Гадеше му се от самата мисъл, че едно време си беше мечтал да се завърне към целия този психоцирк. Играта очевидно му беше по петите, а същото важеше и за ченгетата…

Всичко, което искаше, беше да се разкара, да се чупи някъде далеч и да пропълзи в някоя дупка, докато нещата отшумят.

Но Ребека още беше забъркана в лайната, буквално вървеше за ръчичка с Водача, а Ерман, малкият предател, припкаше зад тях.

Не беше съвпадение, разбира се, нищо, което правеше Водача, не беше съвпадение.

Той облегна глава на дланите си и няколко секунди се бори с нов пристъп на кашлица.

Кожата му беше гореща не само заради тичането, така че вероятно треската се беше върнала.

Само това му липсваше…

Имаше нужда от хапване, после малко кинти, с които да плати за спокойно местенце, където да се съвземе и да опита да подреди цялата каша.

Ако изобщо беше възможно…