— Както казах, беше ми приятно, Ребека — каза полковник Пелас, стискайки ръката ѝ на раздяла.

— Ако брат Ви се обади или при най-малката индикация къде се намира, ще бъдем изключително благодарни, ако Вие незабавно ни съобщите.

Той ѝ подаде визитна картичка, която тя механично напъха в джоба си.

— Ще поддържаме контакт, Ескил — каза после той на Стигсон, докато се настаняваше на задната седалка на голямото черно волво.

Вратата се хлопна, шофьорът включи на скорост и точно преди колата да потегли, той ѝ хвърли бърз поглед през страничния прозорец. Тя се усмихна за проба, търсейки поне малък знак на признание. Но изражението му не трепна.

Колата зави зад ъгъла и изчезна със свистящи гуми по калдъръменото нанадолнище.

— А, вярно, Нормѐн… — започна Стигсон тъкмо когато тя се канеше да си тръгне. — Открихме банков сейф, с който брат ти е разполагал…

Умишлено направи пауза и тя за малко да падне в капана. Но в последния момент прехапа език.

— Знаеш ли нещо за това? — продължи той, след като тя не отговори.

Тя поклати глава.

— С Хенке рядко поддържаме връзка в последно време…

— Да, това го каза още горе в СЕПО, но ето че сега се появяваш в апартамента му точно когато извършваме обиск…

Тя отново се въздържа да отговори. Докато не кажеше нещо, той не можеше да твърди, че тя лъже.

Изглежда обаче тактиката не раздразни Стигсон така, както тя се надяваше.

— Ти си съпритежател, Нормѐн, така че предполагам знаеш какво е имало вътре?

Тя поклати глава.

— Нищо, Нормѐн. Сейфът беше празен.

— Аха… — тя се преструваше на безразлична, доколкото можеше.

— Хубавото е, че банката има модерна охранителна система…

Тя усети как пулсът ѝ се покачва.

— Купища камери, горе-долу както в участъка…

Той отново направи пауза, опита се да я подмами да каже нещо, но вместо това тя гледаше надолу към калдъръма. На коя дата беше посетила трезора? Помисли си за камерите, броейки наум. Седем, осем, девет…

— Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш, Нормѐн? — гласът му внезапно прозвуча малко по-приятелски. — Според Рунеберг си страшно добър охранител, ценен актив за отдела, струва ми се, че така те нарече…

Тя погледна нагоре, срещна погледа му. Стигсон наклони глава.

— Естествено, ние се застъпваме за нашите хора. Помагаме на колегите, които са се оказали в беда…

Нова пауза.

Тя отвори уста, за да каже нещо, после се поколеба няколко секунди.

— Даа… — каза той окуражително.

— Седем — каза тя.

— К-какво? — овладяното му изражение най-накрая като че трепна.

— Седем дни, толкова време банките съхраняват записания видеоматериал, нали? Или поне така беше по времето, когато бях в следствения отдел…

Устата му се затвори като капан за мишки. Предишното почти доброжелателно изражение се беше изпарило. Но нямаше значение. Блъфът му беше разкрит, знаеха го и двамата. Нямаше снимки, нищо, което да може да я свърже със сейфа. Всичко е било изтрито преди няколко дни.

— Има ли още нещо, което те интересува?

Стигсон не отговори, така че тя махна на Рунеберг, който стоеше малко встрани, и се обърна, за да си върви.

— Поискахме от банката списъците с карти за достъп… — каза Стигсон, след като бе изминала няколко метра. — Ще минат два дни, докато ги получим, така че предполагам, че скоро пак ще се чуем, Нормѐн…

HP се събуди, защото цялото му тяло се тресеше като пневматичен чук.

Наистина беше средата на лятото, но вечерната дрямка на открито под шибано платнище в някаква лодка не се беше оказала най-умният му ход.

Трябваше му топлина на мига. Но тялото сякаш не искаше да го слуша. Цепеше го главата, устата му беше пресъхнала, ръцете и краката бяха като преварени спагети. Когато опита да се завърти по корем, изведнъж забеляза мократа буца в гащите си. Първо си помисли, че това беше рулото банкноти, което беше измъкнал от буркана, заровен на няколкостотин метра в гората. Но после си спомни, че го беше напъхал в един от предните джобове на дънките си.

Минаха още няколко секунди, докато схване.

Мамка му!!

Посегна към планшира, опитвайки се да се надигне. Вонята от панталоните пареше в носа му, коремът му се сви конвулсивно. Трябваше да се напрегне дори само за да се изправи на крака.

Палубата се разлюля под него и накара колената му пак да се огънат.

Падна по лице, удари брадичката си в една от дъските за сядане и остана да лежи проснат на дървения под.

Хранително отравяне, ама че шибана ирония. Не беше ял стабилно от седмици, на практика живееше на консервирани сардини и бял боб. Но когато най-накрая хапна дюнер, той, естествено, се оказа стафилококова бомба с допълнително чеснов сос…

Стомахът му направи гърч и го накара да се свие на топка.

Майкамудебааа!

Отново опита да изпълзи нагоре, но напразно. Силите му бяха изцедени, а сковаността от премръзването не го напускаше. Но трябваше да се махне оттук веднага, иначе щеше да стане есен, докато Нисе или както там се казваше собственикът на шибаната гребна лодка откриеше изсъхналия му на студа труп.

Беше късна вечер, а тази част от Полсундет52, където лежаха старите лодки, не беше особено посещавана дори през деня.

Ударът беше изсмукал и последните му сили, но ако не искаше да свърши като Йоци, Ледения човек53, беше принуден да се размърда.

Стомахът отново го сви и го накара да вдигне колене до уши. Студената тестена буца в гащите му се премести малко нагоре покрай опашката.

Подяволитебе…

Той изчака конвулсиите да преминат, после събра колкото сила можеше и се издърпа до коленичило положение. Кеят беше само на половин метър.

Стъпи на пода с единия крак, напрегна бедрените мускули и се изправи. Краката му се олюляха, но се задържа. Крачка напред, после още една. Вдигна едното си стъпало, опита да го насочи към кея.

Но опорният му крак изведнъж поддаде и той падна назад в тъмната вода.

Замаха бясно с ръце, гълтайки литри вода, докато се опитваше да дойде на себе си. За няколко мига се озова обратно на койката в дубайския затвор, където ченгетата се надяваха да изплюе признание заедно с водата, с която го давеха. Но после палците на краката му докоснаха морското дъно и паниката се поуталожи.

Извлачи се с мъка до брега, пропълзя до седнало положение и облегна гръб на едно дърво. Задъха се няколко пъти, след което издрайфа фонтан от зелената вода на Меларен. Отново и отново, през уста и нос, докато стомахът се изцеди напълно. И той с него в тази връзка…

Пошибанитедяволи…

Но странно, след малко все пак се почувства донякъде по-свеж. Като че ли краткото гмуркане и принудителното изпомпване на стомаха бяха рестартирали тялото му.

Освен това му беше дошла идея. Хостелът в „Лонгхолмен“. Как не се беше сетил по-рано…

Използва ствола на дървото като опора, за да се изправи на крака, а после опипа механично джобовете си за цигара. Изнамери подгизнал фас, който напразно се опита да запали.

С незапалената цигара между устните той се затътри внимателно нагоре към пътеката, която водеше към стария затвор.

Вратата на офиса му беше затворена, но Ребека не си направи труда да почука.

— Изритаха ме — каза тя, преди той изобщо да успее да се обърне.

— Ъх, да… Чух за това.

Той стана, но не направи опит да се приближи до нея.

— Аха, слухът вече е плъзнал. Какво знаеш?

— Не много, имахме конферентен разговор с Антеа преди малко…

— И?

Той сви рамене и като че ли разглеждаше някакво петно на стената зад нея.

— Тя каза само, че уволнението ти влиза в действие незабавно.

Той срещна погледа ѝ за около секунда, но отново погледна встрани.

— Нещо за безразсъдна намеса, която е поставила компанията в опасност. Че с това си изчерпила доверието на ръководството…