— Sure! — викна HP.

Мъжът отпусна хватката и HP и Джеф продължиха навън през входната врата.

Широката площадка беше пълна с коли. Полицейски автомобили, линейки, пожарни и няколко черни минибуса със затъмнени стъкла.

Имаше лампи навсякъде, прожектори от сградите, колите. Хора обикаляха и светеха с фенери, въпреки че лятната нощ не беше особено тъмна. Групичка облечени в черно полицаи с пълно бойно снаряжение стояха скупчени и си приказваха, но когато го забелязаха, веднага престанаха.

— Още един заловен! — викна HP. — Къде държите другите?

— Ей там в буса — каза единият от полицаите и кимна към автомобила малко по-нататък. — Ние ще го поемем този тук. Добра работа!

Двама широкоплещести полицаи пристъпиха напред и хванаха Джеф за ръцете.

В същия миг HP завъртя ключа и отключи белезниците.

Джеф се изстреля като ракета. Събори на земята двамата полицаи, които стояха право пред него, и продължи право през паркинга.

Краката му помпаха като бутала, завихряйки чакъла около стъпалата му.

— Той се измъква, измъква се — изрева HP и точно както се надяваше, ченгетата веднага го погнаха.

— Дръжте го, мамка мууу!

— Стой, стой, по дяволите…

Джеф продължи по пътя с поне десет полицаи по петите си!

HP изчака няколко секунди и се втурна към вана, който мъжът беше посочил, голям и черен, с двойни врати отзад, точно като тези, които бяха паркирали пред собствения му вход.

Той сви длан над задното стъкло и надникна през решетката. Нора и Хаселквистът седяха вътре един срещу друг, и двамата с ръце на гърбовете. Късмет, че запази ключа от белезниците… Устоя на изкушението да почука на стъклото и вместо това изтича към предната страна.

Ченгето на шофьорското място беше успяло да излезе наполовина от колата, когато HP навря електрическия пистолет в стомаха му. За разлика от двамата мъже долу в Крепостта полицаят нададе само изненадана въздишка, преди да се свие на земята. Вероятно батерията на пистолета вече почваше да издиша…

HP извлачи мъжа между две други коли и скочи на шофьорското място.

Нямаше смисъл да сваля раницата, освен това искаше да му е подръка за всеки случай.

Протегна ръка към стартера.

Мамка му, ключове ги нямаше, а не бяха и зад сенника!

Ченгето явно ги беше взело със себе си, как не се беше сетил. Но не смееше да слезе и да се разрови из джобовете на мъжа. Сви се под волана и откърти пластмасовия капак. Затърси правилните кабели, докато пулсът гърмеше в тъпанчетата му.

Това беше вторият ван, който свиваше днес, упражнението прави майстора.

Някъде далеч в мрака отвън прожекторите той чу вик, последван незабавно от други.

Вероятно ченгетата бяха настигнали Джеф и се опитваха да го преборят. Ха, успех…

Ръцете му трепереха от адреналин, но той ги принуди да се подчинят. Намери нужните кабели, уви ги и ги допря до друг, син кабел, който вече беше отделил настрана. Малка искра, после стартерът завъртя. Той натисна педала на газта. Веднъж, два пъти.

Двигателят тръгна с кашляне…

Когато погледна нагоре, видя четвъртитият шеф по сигурността да се задава, тичайки право към буса. Отзад го следваше цяла глутница ченгета с черни униформи. HP пришпори двигателя, огледа се и потърси най-бързия изход оттам.

Отляво пътят беше блокиран от две пожарни коли, отдясно пък от друг полицейски бус.

Единственият път за бягство беше право напред. Право в гъмжилото.

Сърцето щеше да изскочи от гърдите му.

Here goes!

Той даде газ, набивайки педала до дъно. Четвъртитият спря намясто и остана напълно неподвижен право на пътя на HP.

Двигателят на вана ревеше, разстоянието се смаляваше светкавично.

Двайсет метра.

Десет.

Мъжът не мърдаше.

HP стисна волана, търсеше заобиколен път, но не намери такъв. Премести левия крак на спирачката.

Четвъртитият не даваше никакви признаци, че възнамерява да се премести.

По дяволитееее!

В мига, в който HP отпусна газта, двама от полицаите се хвърлиха върху гардероба и го издърпаха встрани. Изведнъж пътят беше свободен.

— Chicken!!! — изкрещя HP и отново надъни педала до дупка.

Изведнъж усети бълбукане в гърдите, вкусът на адреналин пареше езика му.

Можеше да стане!

Можеше и да станеее!

Бусът летеше нагоре по рампата, връхлитайки нататък към портата.

Купчина ченгета в черно лежаха по средата на пътя до върха, но изглеждаха твърде заети с борбата с Джеф, че да забележат буса, докато ги заобикаляше.

HP прокара ръка по таблото, видя няколко копчета в горната част, които изглеждаха обещаващо, и натисна колкото се можеше повече от тях.

Сините светлини при предното стъкло замигаха, а секунда по-късно на помощ им се притече и сирената.

Портата беше започнала да се отваря още преди да влезе в полезрението му.

Мехурът в гърдите му се изду през гърлото му, достигна устата и в мига, в който бусът мина покрай решетката, той избухна в истеричен смях, от който почти му заглъхнаха ушите.

Elvis has left the fucking building!

— Ало?

— Добър ден, скъпи приятелю, или може би по-правилно ще е добро утро. Но вероятно не смятате, че е твърде добро. Предполагам, че сте малко обезпокоен…

— Обезпокоен не е точната дума!

— Разбирам и естествено, дълбоко съжалявам, че нещата не минаха по плана.

— Вие… съжалявате?

— Разбира се, аз съм също толкова огорчен, колкото и Вие, но искам същевременно да Ви уверя, че правим всичко възможно да си възвърнем откраднатата информация.

— В момента уверенията Ви не струват много. Веднага щом овладеем ситуацията, Вие ще сте основният ни приоритет. Ако бях на Ваше място, щях незабавно да преустановя цялата дейност и да се скрия някъде далеч. Когато сме готови…

— Да не прибързваме, мистър Блек. Ядосан сте, което е напълно разбираемо. Но не превръщайте приятел във враг заради това. Разберете, човек никога не знае кой ще се окаже крайният притежател на харддиска…

— Искате да кажете, ако първи успеете да се доберете до него?

— Ако нещата се развият така, мога още отсега да Ви успокоя, мистър Блек. Естествено, аз лично ще бъда гарант, че информацията ще остане в сигурни ръце. Че Вие и PayTag не рискувате каквото и да е…

— Аха, сега разбирам… И Вашите гаранции, естествено, имат цена…?

— Нищо на този свят не идва гратис, мистър Блек, и точно Вие би трябвало да знаете колко ценна може да бъде информацията, не е ли така?

— Предупреждавам Ви…

— Мислете внимателно, мистър Блек. Ако бях във Вашата позиция, щях да претеглям думите си със златни везни. И така, какво искахте да кажете?

— … нищо.

— Хубаво, изглежда вече се разбираме малко по-добре. Ще се обадя скоро и се надявам тогава да нося подобри новини. Засега дочуване.

— Откъде, по дяволите, знаеше…? — Хаселквистът разтърка китките си. — Че ни очакват, имам предвид.

Започваше постепенно да просветлява и птиците в гората наоколо вече бяха подхванали Абсолют смърчова гора80…

HP сви рамене, нахлузи си суитшърта и запрати храчка сред копривата.

— Беше усещане преди всичко. През цялото време някой сякаш беше крачка пред нас. Първо долу в тунела, после онзи хеликоптер. Като че от самото начало са знаели къде сме и са ни държали под око. Освен това получих предупреждение…

— И от кого?

— Ами от един приятел, може да се каже…

Той смачка на топка смърдящата на пикня униформа на техника, напъха я под една от седалките и извади цигара. Яростният приток на адреналин, който през последния час караше ръцете му да треперят като от паркинсон, вече беше утихнал. Хаселквистът все още не изглеждаше съвсем доволен.