После се обърна към компютъра, за да разпространи добрите новини от днес.

Той погледна предпазливо през пролуката на щорите. Естествено, трябваше да изчака, докато се свечери, но шведският летен сумрак нямаше да настъпи преди единайсет часа. А толкова дълго определено не можеше да чака!

Отвори внимателно скърцащата си външна врата и се заслуша в тъмното стълбище. Някъде отдолу се чуваха слаби звуци от телевизор, това беше всичко.

Направи няколко крачки на пръсти, както беше по чорапи, и долепи ухо до съседската врата. Тихо като в гроб.

За първи път от няколко дни, което логично трябваше да означава, че апартаментът беше празен.

Дори и Щази шпионите си имаха семейства, които ги чакаха у дома.

Той клекна и надникна внимателно през пощенската кутия. Тъмно, значително по-тъмно, отколкото отвън на стълбите, което означаваше, че прозорците вътре бяха покрити. Миризмата беше същата като предните пъти, когато беше проверявал. Стърготини. Явно бяха направили стабилно преустройване там вътре…

Той се изправи, направи две крачки и за всеки случай надзърна още веднъж надолу по стълбите.

После пъхна ръка под ръкава на блузата и извади малкия лост.

Мина учудващо просто.

Пъхна острия край в процепа над ключалката, удари го с длан, за да го намести, после едно-единствено здраво дръпване и pop goes the weasel!

Всъщност не беше толкова странно. За разлика от неговата собствена врата тази беше от дърво, старо дърво. Има-няма петдесет-шейсет години суша свиваха дървения материал и отваряха предостатъчно пространство между вратата и касата.

Единично не особено силно изскърцване, последвано от глух удар, когато резето изскочи.

Open Sesame!

Почти не останаха следи по вратата.

HP остана неподвижен за миг и се заслуша. Освен телевизора все още не се чуваше нищо. Нито от стълбището, нито от апартамента. Той загреба няколко малки трески с единия си чорап и ги натика до стената, за да не си личат толкова ясно върху каменния под. След това извади малко фенерче от единия си джоб, влезе в апартамента и затвори внимателно вратата след себе си, доколкото можеше.

Тук вътре миризмата на стърготини беше по-силна. Той постоя няколко секунди, бърникайки фенера.

Изведнъж в главата му изникна картина. Той и Бека пред някакъв огън, не, камина.

Пукащи дървета, хвърлящи искри над тухления под… Той ги ловеше, опитваше се да ги настигне, преди да са изгаснали. Смехът ѝ…

Внезапната светлина, дошла от фенера, го стресна. Пич, стегни се, за бога. Memory lane трябваше да почака.

Той обходи с фенера малкото затъмнено антре. Апартаментът напомняше на неговия собствен, архитектурният план беше почти същият. Сигурно беше влизал вътре поне сто пъти, докато Козела живееше тук. Но сега мястото му се струваше странно непознато и той запристъпва внимателно напред, играейки с лъча светлина по празния под.

Нямаше и карфица, нито дори един скапан дървен стол или забравен кашон. Целият апартамент изглеждаше странно изоставен, но въпреки това той усети как сърцето му заби малко по-бързо. Клекна и освети по протежение на пода точно като ония от CSI.

В прахта се виждаха ясни стъпки. Отъпкана автострада по средата на стаята, почти без отклонения. Той се обърна, освети във всички посоки. Следите тръгваха от входната врата, през антрето и всекидневната и нататък към спалнята. Успя да различи поне три различни вида обувки, два вероятно бяха някакви спортни патъци, докато третият изглеждаше по-гладък, малко като официална обувка.

Във всеки случай спалнята явно беше целта на всички посетители, което беше донякъде учудващо, защото тази стая се намираше най-далеч от неговия собствен апартамент. Освен това бяха правили ремонт именно там вътре, защото въпреки миризмата досега той не беше видял нито една стърготина.

Когато се приближи, ненадейно откри слабо сияние под вратата. Замръзна намясто и се подготви за бързо отстъпление. Но после осъзна, че светлината беше твърде слаба, за да идва от обикновена лампа. Освен това беше червена, така че той предположи, че идваше от дисплей или някаква друга електронна джаджа.

Направи няколко предпазливи крачки и долепи ухо до вратата на спалнята.

Тишина.

Миризмата на стърготини сега беше толкова силна, че почти пареше в носа му. Някъде под всичкия сладникав дървесен мирис той долови и един по-остър, който не разпозна.

Изчака няколко секунди.

Пет.

Десет.

После сложи ръка на дръжката, пое дълбоко въздух и внимателно отвори вратата.

Шестте оръжия стреляха толкова нагъсто, че гърмежите почти се сляха.

Двойни изстрели, само няколко милисекунди интервал. Мишените се прибраха с кратко хидравлично съскане.

Дрънчене от празните пълнители, падащи по пода, последвано от кратко металическо тракане, когато стрелците бързо ги замениха с нови.

Мишените отново се показаха.

Единични изстрели този път, след което всичко оръжия изщракаха почти едновременно. Но никой от шестимата охранители не изглеждаше дори малко изненадан. Бързи движения със затворите освободиха зелените учебни патрони, които Ребека по-рано беше скрила в резервните пълнители, и те се затъркаляха по пода.

Последваха нови изстрели, преди да звънне таймерът и мишените да се приберат.

— Край, прекрати огъня, изпразни оръжието — изкомандва Ребека, сваляйки антифоните.

Скъпата вентилационна система се справяше отлично, отбеляза тя. Въпреки че в последната минута на стрелбището бяха направени шейсет изстрела, миризмата на барут едва се усещаше.

Тя натисна едно копче на дистанционното и мишените се показаха. Шест фигури от кафяв картон, големи колкото човек и с човешки контури.

Но вместо картинка, представляваща заплашителен нападател, картоните имаха просто кръг, голям колкото чиния, нарисуван от предната страна. Право над гърдите — сърце, дробове, гръбнак.

Попадение в кръга върху незащитено тяло беше по всяка вероятност смъртоносно, а две — със сигурност.

Дори нямаше нужда да се доближава до мишените, за да провери резултатите.

Никой от охранители ѝ не трябваше да повтаря изпита по стрелба.

Всичките им десет изстрела бяха в кръговете, директни попадения в смъртоносната зона и дори прекъсването на стрелбата малко преди края не беше разконцентрирало стрелците.

— Добра стрелба! — каза тя лаконично, докато записваше резултатите в протокола си.

— Упражненията правят майстора, шефе — ухили ѝ се Мршич. — Хубаво че не сме си губили времето…

Тя подмина коментара. Реално трябваше да е доволна. Тя сама беше проектирала всичко тук вътре. От оформлението на пистата до изискванията за отделния стрелец.

Цялата забава до момента струваше над два милиона и ако не беше получила разрешителното за оръжия, парите щяха на практика да се окажат пропилени. Но чичо Таге отново я беше спасил.

— Искаш ли да минеш своя си изпит, Ребека? Аз мога да управлявам мишените.

Шелгрен протегна ръка към дистанционното.

— Не, благодаря — каза тя може би прекалено рязко.

— Часът напредна, ще го направя утре сутринта — добави тя и се престори, че поглежда към часовника си. — Но все пак благодаря, Шелгрен — тя се насили да се усмихне.

— И така — тя се обърна бързо към останалите пет охранители. — Всички минавате, добра работа! — тя демонстративно сложи чавка в полето на протокола, като същевременно наклони подложката за писане така, че никой да не види как дясната ѝ ръка трепереше.

Минаха няколко секунди, преди да разбере откъде идваше миризмата.

Терариуми.

Големи терариуми, подредени върху стойки за рязане на дърва покрай стените, с нагряващи лампи, висящи над тях. В стаята имаше общо пет лампи, по една над всяка стъклена кутия. Само една от тях беше светната и той усещаше топлината още от няколко метра.