— Естествено…

— Няма ли между другото да попиташ дали е жив, чичо Таге? Не, то се подразбира, експлозията в плевнята е била част от плана ти. Начин да го отделиш от нахлуването в Крепостта. Манге смени харддиска с бомбата точно както беше уговорено, но за всеки случай се погрижи зарядът в раницата да не може да се задейства.

Тя погледна нагоре към часовника на НК.

— Преди три минути той изпрати цялата информация от харддиска на всички новинарски медии…

Самер кимна бавно.

— Човек на моята позиция трябва винаги да е подготвен да бъде предаден. Винаги има някой по-млад, по-настървен, който чака шанса си. Досега благополучно успявах да се справя с такива преврати. Но Сандстрьом не беше в списъка. Струваше ми се твърде боязлив за такъв вид борба за власт. Твърде мекушав…

Тя сви рамене.

— Страхът може да е силна движеща сила…

— Безспорно, но план като този изисква някой значително по-силен, някой, който има това, което на Сандстрьом му липсва…

Той я изгледа продължително.

— Очевидно го е намерил. Ти знаеше какво се случва, Ребека, и въпреки това продължи да играеш. Остави ме да дърпам конците и да те върна обратно в охранителния екип. Да те поставя най-отпред на кортежа, за да…

Той поклати глава.

— Застреля собствения си брат, за да се добереш до мен… — тонът му звучеше почти впечатлен. — Очевидно съм подценил целеустремеността ти, Ребека. Баща ти имаше…

— Не говори за баща ми! — изръмжа тя и вдигна пистолета към лицето му. — Ти ме манипулира, използва спомените ми за татко, за да ме накараш да ти се доверя. Да те харесам…

Тя притисна пръст до спусъка.

— Но няма никакъв чичо Таге, никакъв Андре Пелас, Джон Ърнест или тайни мисии за Въоръжените сили… — пулсът биеше в слепоочията ѝ. — Никаква конспирация, никакво Улоф Палме оръжие, фалшиви паспорти в забравен банков сейф. Има те само теб. Стар мъж и купчина лъжи. Чичо Таге… Дори и името е подигравка, сякаш си ми се присмивал. Tage Sammer — Game Master.

Тя изплю последните думи.

— Всичко, което се случи, беше част от плана ти. Хенке, аз и всички други бяхме просто пионки. Поне двама различни работодатели, отчаяно нуждаещи се от помощ. Блек с директивата за съхранение на данни, Кралският двор с популярността си. А може би и други зад тях, които искат по-строго законодателство, повече ресурси, повече възможности за наблюдение…

Тя снижи бавно оръжието. В далечината се чуха сирени.

— „Грандхотел“ беше просто демонстрация, salespitch, за да покажеш какво можеш да постигнеш, каква власт притежаваш. А когато налапаха, ти ги изигра. Остави Хенке да открадне информацията от Крепостта, за да можеш самият ти да си я присвоиш. Да можеш да изнудваш PayTag, Блек и тайните им собственици, да не говорим за всички депутати… Информацията е новата валута.

Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Като компенсация им предостави това, което стоеше най-отгоре в списъка им с желания, това, което все пак щеше да ги накара да приемат малкото ти непокорство. Издирван местен терорист, който напада най-шведското възможно нещо и който доста удобно е застрелян от собствената си сестра, преди да може да разкаже невероятната си история. След това всички се обединяват около Кралския двор, а парламентът може да прокара какъвто и да е закон. Никой няма да протестира и никой никога няма да се съмнява във властта ти. Перфектната игра…

Тя спря и си пое въздух.

— Кажи — греша ли?

Той постоя неподвижно няколко секунди, после сви рамене.

— Скъпа Ребека, сега почти малко ме разочароваш… Нали не очакваш сериозно, че бих коментирал такива твърдения?

Той въздъхна пресилено:

— Злодеят ще си признае в края, така че публиката да получи всички отговори, филмът да свърши щастливо и хората да могат да се приберат след вечерното кино весели и доволни. Сигурно дори носиш нещо така банално като скрит магнетофон?

Той поклати глава.

— Отговорът ми е, че ти и всички други сте свободни да вярвате в каквото си искате… Аз, естествено, не възнамерявам да коментирам…

Сирените се приближаваха, четири-пет коли най-малко. Може би още повече.

— И какво мислеше да правиш сега, Ребека, да ме отведеш до управлението, закопчан с белезници? Да покажеш на целия свят колко усърдна си била?

— Е, във всеки случай имам записано достатъчно, за да те задържа за опит за убийство.

Тя потупа вътрешния си джоб.

— Позицията ти в кралския двор, близкото сътрудничество с Ескил Стигсон и пропагандатора аф Седершьолд, всичко това ще бъде разнищено до най-малките подробности. Най-късно в края на седмицата добрият ти приятел Блек и фирмата му вече ще издишат. Същото важи и за директивата за съхранение на данни, струва ми се, ако въобще издържи дотогава…

— Разбирам… — гласът му беше сух, но все пак горчивината ясно се долавяше.

— И ако това не е достатъчно, разполагаме с всички свидетели. Манге, аз, тримата, които бяха горе в Крепостта.

Тя направи кратка пауза.

— И разбира се, най-важният, този, който наистина може да разкаже всичко за мисията, която си му възложил…

Минаха няколко секунди, докато той разбере. После поклати бавно глава.

— Брат ти — разбира се, как можах да си помисля нещо друго — усмихна се той. — Предполагам, че си убедила Рунеберг да ти помогне с маскарада долу на „Кунгсгатан“. Добрият комисар върши почти всичко, за което го помолиш, нали?

Той пое дълбока глътка въздуха, после разпери ръце.

— Поздравления, Ребека, добре изиграно. Признавам се за победен…

Гой се обърна бавно и се облегна тежко на парапета.

За няколко секунди остана съвършено неподвижен, след което се завъртя към нея и погледна нагоре към въртящия се часовник над тях.

— Гордея се с делото си, Ребека. Постигнах неща, за които хората могат само да мечтаят…

Червеният часовник се превърна в надпис и лицето му засия в зелено.

— Но никога не съм нарушавал правилата на Играта. Ти между другото запозната ли си с тях?

Тя поклати глава.

Сирените вече бяха навсякъде, отекваха между сградите и покривите около тях. Сини проблясвания се отразяваха от прозорците на съседните постройки.

— Първото и най-важното е: никога не говори на някого за Играта. Второто е, че Водача е този, у когото е властта, този, който решава кога и как приключва Играта. Всъщност няма нужда човек да знае повече…

Той хвърли последен поглед към въртящия се часовник, после стъпи с единия крак на напречната пръчка и се качи на парапета.

Тя не направи никакъв опит да му попречи.

За миг мъжът остана на ръба на парапета, балансирайки с разперени ръце.

В мига, в който часовникът завърши обиколката си и промени светлината от зелена в червена, той скочи в мрака.

Секунди по-късно тялото му разби стъкления покрив, продължи надолу към вътрешния двор на НК, преди с тежко тупване да се удари в мраморния под на петдесет метра под нея.

Ребека бавно прибра оръжието си в кобура, след това вдигна термоса и чашите, преди да тръгне надолу по спираловидната стълба.

Когато стигна до покрива в основата на мачтата, извади телефона си. Лъскав и сребрист, със стъклен сензорен екран.

Той вдигна още при първия сигнал.

— Свърши ли?

— Да…

— И?

— Горе-долу както си мислехме.

— Ти окей ли си, Бека, в смисъл като се има предвид…

— Окей съм, Манге, изненадващо окей, всъщност… Отдавна не съм се чувствала така добре.

— Чудесно, радвам се да го чуя.

— Той как е?

— Бесен и с насинени гърди, но ще оцелее. Такива като HP винаги оцеляват. Отседнал е при Нора. Все още не разбирам как посмя да стреляш, имам предвид катарамата и парчето кевлар не бяха по-големи от дланта ми…

Наблизо се чуха гласове, пращене на радиостанции и тракане на ключове. Тя скочи пъргаво към следващия покрив, отвори малка врата и влезе в тъмно стълбище.