Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Окей, между другото видя ли статията в ДН? Беше обширно описание на това как използват стари военни инсталации за съвсем нови неща. Освен че превръщат подземните помещения в сървърни зали, са преустроили и стария комуникационен тунел до брега, така че да отвежда вода за охлаждането. Модерна работа. Сигурността там, горе, очевидно също ще е от съвсем друга класа…

Той намали разстоянието до колата на Венергрен и направи малка маневра, за да откаже един автомобил, който се опитваше да се вмъкне между тях.

— Изглежда от PayTag искат да запазят класификацията на сградата като „защитен обект“ и това е разбираемо. В такъв случай охранителният персонал горе трябва да е въоръжен…

Шелгрен изпусна ВИП-а от очи за няколко секунди, за да ѝ хвърли бърз кос поглед.

Тя чу задаващия се въпрос още преди той да отвори уста.

— Между другото как сме по отношение на оръжията, шефе?

— Лицензиращите органи все още разглеждат молбата…

… за пореден път, за малко да добави тя, но точно тогава мобилният ѝ телефон започна да вибрира в джоба на сакото. Скрит номер. Вероятно отново продажби по телефона или пък бивш колега от полицията, който си търси работа…

Тя премести палец към червената иконка, за да откаже разговора, но в последния миг промени решението си. Шелгрен продължаваше да поглежда към нея, очевидно жадуващ да продължи разговора за лицензите за оръжия. И далеч не беше единственият.

На практика почти всички от новоназначените ѝ охранители бяха приели работата с уговорката, че ще могат да носят оръжие по време на служба. Ако разрешителното отидеше на кино…

Тя натисна бързо зелената иконка на телефона.

— Sentry Security, Ребека Нормѐн — отговори тя с пресилено делови тон.

— Охранителен отдел, криминален комисар Лудвиг Рунеберг — каза бившият ѝ шеф от другата страна на слушалката.

— Здрасти, Луде, отдавна не сме се чували. Радвам се, че се обаждаш…

— Струва ми се, че няма да мислиш така, когато приключим с разговора, Нормѐн…

Нещо в интонацията му я накара несъзнателно да се поизправи.

— Трябва да дойдеш в участъка — най-добре веднага, ако можеш…

Връзката се насече и гласът му изчезна за няколко секунди. Но една част от нея вече се досещаше за продължението.

Коремът ѝ се сви на възел.

Не, не, не…

— … малкият ти брат.

2. Opening

Тялото му лежеше съвсем неподвижно върху масата. Очите бяха затворени и изглеждаше почти като че той спи.

Последния път, когато го срещна, беше късо подстриган, но сега косата бе успяла да израсте и висеше на мазни светли кичури над тебеширенобялото лице. Лампите в клаустрофобичната малка стая караха пръстените под очите му да изглеждат прекомерно тъмни на фона на бледожълтата кожа. Сякаш това, в което тя се взираше през големия стъклен прозорец, в действителност беше восъчна кукла, а не неподвижно човешко тяло.

Беше се страхувала, че това ще се случи. Още откакто преди две години Хенке хвърли камък през предното стъкло на автомобила ѝ и едва не уби нея и колегата Крюсе, тя се боеше от този момент. Или всъщност още по-отдавна. Много, много по-отдавна…

— Пристигнал е през нощта — каза Рунеберг някъде иззад дясното ѝ рамо, но тя почти не го чу. — Информираха ме само преди около час и направо ти позвъних. Може би не постъпих съвсем според правилника, но реших, че би искала да научиш веднага. Поне аз така бих искал, ако ставаше дума за моя брат…

Тя се насили да отмести поглед от стъклото и се обърна към него.

— Благодаря, Луде, наистина го оценявам… — думите се струпаха на буца в гърлото ѝ.

За няколко секунди настъпи тишина.

— Ужасна история — промълви той после.

Рунеберг вдигна недодялано ръка към рамото ѝ.

Внезапно и без предупреждение вратата се отвори с трясък и слаб оплешивяващ мъж към шейсетте влезе вътре. Под едната си мишница носеше папка с документи, и въпреки че беше лято, беше облечен в тъмен костюм от три части, гарниран с перфектно подравнен възел на вратовръзката. Мъжът кимна кратко на Рунеберг, след което се обърна към Ребека.

— Вие трябва да сте сестрата.

— Ребека Нормѐн — промърмори тя и му подаде ръка.

Но вместо поздрав мъжът извади чифт тънки очила за четене от джоба на жилетката, постави ги с тържествено движение на върха на носа си и отвори папката с документи.

— … каза, че тя е работила за Фирмата, Рунеберг?

— Чисто формално тя все още го прави, Стигсон — отвърна бившият ѝ шеф с раболепен тон, който ѝ беше съвсем непознат. — Нормѐн е в отпуск до края на годината, после трябва да реши какво предпочита: Службата за сигурност или бизнеса… — Рунеберг пробва да се усмихне, но изражението на другия мъж не трепна.

— Разбирам… — Стигсон завъртя глава и погледна към Ребека над ръба на очилата си. — Тъй като все още си назначена в Службата за сигурност, Нормѐн, в сила са клаузите за поверителност и секретност, които си подписала, когато си постъпила тук. Негова сестра или не, всичко, което чуеш тук, е тайно и е абсолютно забранено да се разпространява, разбрано ли е?!

— Да — кимна тя. — Естествено — добави после, след като първоначалният ѝ отговор изглежда не го задоволи. — И за какво става дума…

От другата страна на прозореца изведнъж се отвори врата и двама души, мъж и жена, също облечени в тъмни костюми, влязоха в стаята. Няколко секунди всичко там вътре беше неподвижно. После Хенке отвори очи.

Той вдигна глава, изправи се на стола и се протегна бавно и театрално, като че току-що се беше събудил. После каза нещо, което тя не чу през стъклото, и за няколко секунди бе обзета от импулс да нахълта в стаята за разпит и да го зашлеви.

Дрезгавият глас на Стигсон я наведе на други мисли.

— Брат ти е заподозрян в заговор, или подготовка за тежко терористично престъпление.

* * *

— И така, Хенрик, както казахме по-рано, значи ти си планирал и евентуално предприел известни приготовления за престъпление, целящо сериозно да дестабилизира или навреди на основополагащите политически, конституционни или социални структури на страната — каза разпитващата — тъмнокоса късо подстригана жена някъде около началото на четиридесетте, втренчила очи в него.

Но HP почти не ѝ обърна внимание. Уморената му глава продължаваше да се бори с опитите да подреди случващото се. В едно нещо поне беше сигурен. За разлика от преди две години, когато си мислеше, че са го заловили, а всъщност се беше вързал на гигантски номер, сега всяка малка подробност си беше на мястото през целия път, още от нахълтването на спецчастите в апартамента му чак до мириса на загоряло от разтворимото кафе в кафявата пластмасова чаша на масата пред него. Всичко изглеждаше автентично. И по всяка вероятност такова си беше. Което в такъв случай означаваше…?

Темата е теории на конспирацията, а ето го и въпроса за хиляда крони6

— Ммм… — измънка той, защото очевидно се очакваше да каже нещо. Затвори очи и разтърка слепоочията си, за да си осигури малко време за размисъл. За какво, по дяволите, говореше вещицата? Да дестабилизира политическото квоказатая?

— Както казах вече поне десет пъти, искам на разпита да присъства адвокат — промърмори той.

Жената, която се казваше Руслунд или Русквист, или нещо такова, размени бърз поглед с колегата си.

— Да, разбрахме това, Хенрик — каза полицаят, чието име HP вече беше забравил. — Но си мислехме да отметнем някои формалности, докато адвокатът ти се появи. А той ще се появи, нали? Все пак чакаме от няколко часа. На колко бюра позвъни? — той наклони глава и се усмихна по начин, който не можеше да бъде разбран погрешно.

— Естествено, че ще се появи… — измърмори HP.

— Ами добре тогава, какво ще кажеш така или иначе да започнем малко по малко?

— За да си спестим всички малко време — добави полицаят, усмихвайки се отново, — Или може би искаш да позвъниш на някого другиго? Някой близък…?

вернуться

6

Първият, най-лесен въпрос в шведския вариант на телевизионната игра „Стани богат“. — Б.пр.

3
{"b":"257890","o":1}