Завиваха наляво през целия път, а освен това вървяха надолу, което означаваше, че станцията на метрото трябваше да е „Слусен“.

Следователно бараките отпред се оказваха точно под…

— Ще се срещнем с Източника, нали? — каза той и погледна нагоре.

Никой от тях нямаше кой знае какъв покерфейс.

— Хайде — каза Джеф и се приближи с още една крачка.

HP не помръдна.

— Източникът ви се казва Ерман. Срещнах го преди много време. Тогава се криеше в пущинака и каза, че е изхвърлен от Играта.

Устата му се напълни със слюнка и той се изплю на пода на тунела.

— Ерман работи за Водача. Видях ги рамо до рамо само преди няколко часа заедно с ченгетата. Преди това го видях да слиза с асансьора, който води до ей там.

Той посочи към бараките.

Джеф опита да каже нещо, но HP го игнорира. Вместо това се взря право в Нора, търсейки погледа ѝ.

— Всичко това е капан, Нора… — каза той възможно най-сдържано. — В най-добрия случай, Източника ви е преметнал, накарал ви е да продължите да търчите по поръчките на Играта…

Тя не отговори, но в основата на носа ѝ се появи малка бръчка.

— … или пък вие сте работили за Водача от самото начало.

Не можеше съвсем да разтълкува изражението на Нора, но все пак почти моментално се убеди, че и тя е била изиграна като него. Но в момента беше все тая.

— Без значение кое от двете, Играта ме търси, иска да се добере до мен на всяка цена. И сега вие ме доставихте на прага им точно както те искат, чаткате ли?

Той спря, за да си поеме дъх.

— Глупости — изръмжа Джеф. — Значи се опитваш да ни пробуташ, че си срещал и Източника, и Водача.

Той се ухили и жестикулира с глава на Нора.

— Ама че badass си имаме тука, а…

— Как изглежда?

Мина някоя и друга секунда, докато HP схване, че Нора говори на него.

— К-к’во? Кой?

— Водача естествено, ти кой мислиш?

— Аа, ами… към седемдесетата, добре облечен, ходи с бастун… Типичен прошарен дедак…

Той се поизправи бавно.

— Нарича се Таге Самер.

— И сте се срещали?

HP кимна. Тонът и изражението и подсилиха теорията му, никакъв шанс тя да работеше за Играта съзнателно.

— Даже пихме кафе заедно на гробището за домашни любимци при Кекнес. Термос на карета в кутия „Уника“, типично по дедашки…

— И искаш да повярваме на това?

От ново Джеф, но HP не му обърна внимание.

Нора беше тази, която трябваше да убеди, и всъщност не само поради простата причина, че искаше да избегне да го предадат на Ерман и Водача. Искаше тя да му вярва.

Истински.

— Е, какво ще кажеш?

Разпери ръце към Нора и изстреля най-очарователната си усмивка.

— Имаш право — каза тя и той забеляза как Джеф се сепна. — Източника иска да се срещне с теб. Чака ей там…

Тя направи жест през рамо по посока на бараките.

— Обикновено е невероятно внимателен, но веднага щом разбра, че си се отказал, поиска да уредим среща. Това трябва да означава нещо…

— Означава само, че иска да ме докопа!

Без предупреждение Джеф изведнъж сграбчи HP за горната част на ръката и се опита да му приложи някакъв вид полицейска хватка.

Ho HP беше подготвен. Опъна му се за половин секунда, докато намери опора, след което се завъртя надясно.

В мига преди да се сблъскат, той замахна с левия си крак и приземи капачката на коляното си право в семейните бижута на Джеф.

Мъжът се срина като къща от карти и за малко да повлече и HP надолу. Но в последния момент той успя да се откъсне. Направи няколко несигурни крачки, възвърна си равновесието и започна да тича към бараките.

Нора протегна ръце в опит да го спре, но тунелът беше достатъчно широк, за да финтира покрай нея без проблем.

До бараките и асансьора оставаха петдесет метра.

Сърцето му вече бушуваше в гърдите.

Да тича по посока на опасността, не беше особено оптимално, но нямаше други алтернативи.

Надяваше се, че Ерман се е каширал вътре в някой от офисите и не смее да надникне навън.

Трийсет метра и изведнъж чу стъпки зад себе си.

Трябваше да е Нора, Джеф едва ли беше в състояние да тича.

— Спри, HP! — извика тя и той се пребори с рефлекса да обърне глава.

Оставаха двайсет метра.

Петнайсет.

Гърлото му гореше, беше се свило като сламка.

Стълбите приближаваха.

Още десет метра.

Тунелът се стесни до пътека между бараките, а отвън тях се виждаше светъл правоъгълник в скалната стена, който трябваше да бъде вратата на асансьора.

Тя стоеше отворена!

— Спри, HP!

Гласът ѝ вече беше по-остър и този път той не устоя на изкушението да завърти глава.

Тя беше на шест-седем метра зад него, близко, но все пак по-далеч, отколкото си беше мислил.

Можеше да успее…

Щеше да успее!

В следващия миг забеляза някакво движение с периферното си зрение.

Тръгна да завърта глава обратно напред и успя да долови вратата, която се затваряше право срещу него.

След това всичко почерня.

— Добре ли е?

— Да, сега ще се свести…

Той усети нещо мокро и хладно над очите и челото си.

Главата го болеше, носът му беше като залепен и беше принуден да диша през устата.

Дълги хриптящи вдишвания.

— Чуваш ли ме, Хенке?

Предметът над очите му изчезна и гой замига срещу светлината.

Лицето на Нора се рееше там горе и за няколко секунди го изпълни приятно чувство за сигурност. Тя го нарече Хенке точно както сестра му…

Но изведнъж си спомни къде се намираше.

И защо!

Явно го бяха довлекли в една от бараките…

Той опита да се изправи, да свие крака и да стъпи на земята.

— Спокойно…

Тя го задържа, пробва да го спре, но без грубост.

— Източника… — изпъшка той. — Ерман, трябва да…

В следващия миг го видя.

Седеше на стол, наведен напред, само на няколко метра от него. Слаб, оплешивяващ и с очила с тъмни рамки точно според описанието. Погледите им се срещнаха и за кратко мозъкът на HP се опита да възприеме какво вижда. Какво означава това.

Но беше невъзможно.

Напълно.

Дяволски.

Невъзможно.

— Здрасти, HP. Супер, че успя да наминеш… — ухили се Манге.

— KAK…

ПО ДЯВОЛИТЕ…

Е ВЪЗМОЖНО…

ДА…

СИ…

ТУК?!!!

Той седеше върху Манге, яхнал гръдния му кош, с пръсти, здраво сплетени около врата му, блъскайки оплешивяващата глава в линолеума.

— Пуснгттт… Нъгхр… Пррдявволитее!!! — гъргореше Манге, отбранявайки се диво с ръце.

Но на HP не му дремеше.

Някой го хвана за раменете, задърпа ръцете му. Нора крещеше нещо в ухото му, но той не слушаше. Щеше да убие малкия шибан лъжлив плъх…

Изведнъж около врата му се стовари здрава ръка и някой му направи хватка, която на секундата прекъсна притока на кръв към мозъка му.

Причерня му пред очите, пръстите му затрепериха спазматично и той изпусна гърлото на Манге. В следващия миг го издърпаха на крака. Хватката се разхлаби малко — достатъчно, за да си възвърне зрението.

Той видя Нора да се навежда над Манге.

— Е, пич, мислиш ли да се поуспокоиш, или? — изсъска Джеф в ухото му. — Иначе с удоволствие ще ти счупя врата…

HP опита да се съпротивлява, замаха с ръце зад себе си, мъчейки се да докопа някоя част от тялото на Джеф, която да може да нарани.

Но беше безсмислено. Хватката беше желязна и жалките му опити за съпротива само накараха Джеф да го вдигне още малко, така че върховете на палците му едва да докосват земята.

Всичките му сили се изцедиха. Ръцете и краката му натежаха като олово и той вече не можеше да ги вдигне, трудно успяваше да се задържи изправен.

Джеф го извлачи няколко метра, след което го пусна право върху малък диван.

Минаха няколко секунди, преди да събере сили, за да се надигне.

Манге се беше изправил, държеше се за врата. После изгълта чаша вода, която Нора като че ли материализира с магическа пръчка от нищото.