— Ерик аф Седершьолд, аз съм говорителят на кралския двор. Приятно ми е да се запознаем. Полковник Пелас говори много топло за вас — усмихна се той.

Ръкостискането му беше влажно, усмивката му стигаше на половината път до очите и тя без проблеми прозря през фалшивите му любезности.

— Приятно ми е — промърмори. — За съжаление, трябва да вървя, придвижваме се навън.

— Разбира се — каза Самер/Пелас. — Просто искахме да Ви пожелаем успех, госпожице Нормѐн…

Тя срещна погледа му и тъкмо когато другите двама мъже се обърнаха, той ѝ намигна леко.

Той се намираше в лабиринт, разбра го почти веднага. Розовите стени около него не стигаха чак до тавана и освен това като че ли започваха и свършваха без ни най-малка логика.

Нямаше представа, как се е озовал там, пито пък откъде знаеше кой го преследва. Пътеката отпред и отзад беше празна, никъде не се чуваше и звук. Но въпреки това той знаеше, че те бяха там, че си проправяха път през лабиринта, прииждайки към него от всички посоки.

Презрамките на раницата прорязваха раменете му и болката беше толкова силна, че трябваше да замижи — но все пак продължи напред. Някъде вътре в лабиринта беше решението на всичко, беше убеден в това.

Само да стигнеше пръв, всичко щеше да се нареди.

Щом зави зад един ъгъл, я видя просто да седи там. Малко момиче с червена панделка за коса и той на мига разбра, че това беше тя. Беше сложила ръце на лицето си, но когато той се приближи, погледна нагоре.

— Това лабиринтът Лутерн ли е? — попита тя и гласът беше точно какъвто си го спомняше.

— Точно това е — чу се да отговаря. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш?

Той ѝ подаде ръка, но тя не я хвана.

— Не смея — каза тя. — Той казва, че си опасен…

— Кой това, Учителя?

— Не, него не го познавам.

В следващия миг той чу приближаващи се стъпки. Звуците идваха от всички посоки. Полирани черни обувки, удрящи се в асфалта. И той знаеше чии бяха. Косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Ела — каза той на момичето. — Трябва да ме последваш…

Тя поклати глава.

— Ако дойда с теб, и двамата ще умрем.

— Но трябва да дойдеш. Учителя… — гласът му изведнъж прозвуча плачливо като на малко дете.

Тя се изправи и изведнъж сякаш двамата се преобразиха, размениха ролите си. Тя се наведе над него, погали го по косата и целуна бузата му.

— Забрави за Учителя. В лабиринта Лутерн се идва само по една причина, Хенке, малкия ми — прошепна тя. — Човек идва тук, за да умре…

Той седеше през един вагон от техния и веднага щом я видя, на лицето му цъфна усмивка.

— Добра работа, Нора, знаех, че ще се справите.

— Благодаря.

Тя седна на празното място до него и му подаде раницата. Той я остави на пода, без да понечи да я отвори.

— Ти окей ли си? — попита я после.

— Да — промърмори тя.

— Ами той?

Не последва отговор.

— Нямахме друг избор, знаеш го, Нора…

— Да, знам… Какво става с Джеф?

— Не се притеснявай за него, на сигурно е там, където е. Значи е колко време разполагаме?

— Половин час, може би малко повече. Пъхнах половинка „Рохипнол“ в ко̀лата му и в комбинация с липсата на сън… — тя сви рамене.

— Добре, това е предостатъчно време. Тук горе е.

Той направи жест към рафта за багаж над тях.

— А какво става с нея, със сестра му? — попита Нора.

— Тя е точно където трябва да бъде…

Той я изгледа за няколко секунди.

— Харесваш го, нали? — каза след това. — HP имам предвид…

Тя не отговори.

Вместо това стана, взе предмета от рафта и го окачи през рамо.

— Той мисли, че си бил манипулиран — каза тя лаконично. — Че си имал добри намерения, но и ти си бил измамен. Предпочита това пред алтернативата, Манге…

Стояха позиционирани пред „Стуршюркан“.

Шестима души около каретата. Рунеберг най-отпред вдясно, тя самата на същата позиция, само че отляво.

Две конни трупи с войници в празнични униформи стояха разположени около обелиска. Конете тропаха неспокойно по паветата и шумът от копитата им отекваше между къщите.

Сигурно за десети път подред тя прегледа оборудването си. Палка, радио, пистолет. Всичко, закрепено здраво по колана ѝ под сакото.

От радиостанцията тръгваше жица, която минаваше нагоре по гърба ѝ и над яката се превръщаше в къдрав телефонен кабел, преди да стигне до слушалката в лявото ѝ ухо.

В другото ухо беше слушалката на мобилния във вътрешния ѝ джоб.

Тя изспринтира пробно няколко метра по „Слотсбакен“85.

Никакъв проблем, всичко си беше на мястото.

Погледна часовника.

Още четиридесет минути.

— Събуди се, HP! — тя разклати внимателно рамото му.

Той отвори неохотно очи и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.

— Почти стигнахме — каза тя.

— Окей — той се поизправи, разтри очи, след което погледна към пода за раницата.

Нямаше я!

Паникьосан, той се наведе напред толкова бързо, че удари главата си в облегалката отпред. Но в същия миг откри, че раницата просто се е плъзнала малко под седалката.

— Говореше насън — каза Нора.

— Аха — той се изправи, разтърквайки черепа си.

— Едни и същи думи, отново и отново.

— И кои?

— Лабиринтът Лутерн, какво означава това?

Той сви рамене.

— You tell me. Опитвам да разбера какво е от седмици. Лутерн е район в северна Германия, по-точно Вестфалия. Това е всичко, което успях да намеря.

— Окей, това обяснява името на улицата.

— К’во?

— Вестфалия е била шведска известно време, затова са кръстили улица на района.

— Чакай малко, за какво говориш? В Стокхолм няма „Лутернсгатан“86…

— Вече не, изчезва, когато построяват „Кунгсгатан“. Тя и „Хьоторисгренд“…

Гласът по говорителите я прекъсна:

Пристигаме на „Стокхолмс Сентрал“. Слизането става от лявата страна по посока на движението на влака.

От Статенс Йернвегар87 ви приветстваме с добре дошли в Стокхолм и отново молим за извинение за закъснението…

Нора стана от мястото си.

— Време е да се махаме…

Той се протегна и с мъка се измъкна от седалката до прозореца.

— И откъде е минавала, имам предвид „Лутернсгатан“?

— Горе-долу там, където „Малмшилнадсгатан“ пресича „Кунгсгатан“. 15 точки по Архитектура на Стокхолм в университета, ако се чудиш… — добави тя. — Единствената причина да си спомням точно „Лутернсгатан“ е, че ни освободиха половин ден, за да отидем дотам и да снимаме табелата…

Влакът намали рязко, което накара вагонът да се разлюлее.

— Табелата? — той грабна раницата.

— Под „Малмшилнадсбрун“88 има табела… — тя му помогна с презрамките. — За да се отбележи пробиването на „Брункеберисосен“89 и обединението на двете части на града или нещо такова. Това го имаше на изпита…

Влакът намали още повече.

Тя закопча внимателно металната катарама на гърдите му и вдигна качулката на якето му. Хората във вагона започваха бавно да се отправят към изходите, но Нора го хвана за ръка и проби път до една от вратите. Влакът се дотъркаля бавно до перона. Видяха мъжете почти веднага. Два броя с тъмни костюми и слънчеви очила в единия край на перона. После още двама в средата. Слушалките в ушите им се виждаха ясно. Нора стисна ръката му.

— Готов? — той кимна.

Тя се обърна и зачовърка дебелата платнена обвивка над катарамата, закопчавайки велкрото няколко пъти, докато остане доволна. Усещаше я като бучка на гърдите си, сякаш беше пораснала, докато спеше.