— Така, сега можеш да тичаш, без да те жули.
Влакът потрепери няколко пъти за последно.
— Ако се разделим, не ме чакай — каза тя. — Мисията е на първо място, така че каквото и да стане, трябва да стигнеш до интернет кафето, окей?
Той кимна.
— Добре.
В мига, в който зазвуча сигналът за отваряне на вратите, тя се наведе напред, сложи ръка около врата му и го целуна.
* * *
— Остават трийсет минути, готови?
Тя кимна на Рунеберг, който се задаваше с решителни стъпки по паветата, но той не отговори.
— Съберете се тук.
Другите четирима охранители се присъединиха.
— Току-що пристигна нова информация. Потенциално двамата останали участници в гонката в горите при Упсала са успели да стигнат до Стокхолм.
— Отлагаме ли? — попита един от другите охранители.
Рунеберг поклати глава.
— Очевидно заплахата не е достатъчно сериозна…
Той хвърли бърз поглед на Ребека.
— Някой наистина иска шествието да се проведе. Почти на всяка цена, както изглежда…
* * *
Тя остави няколко стресирани пътници да минат покрай тях, преди да го издърпа след себе си на перона.
Влакът от другата страна явно също бе пристигнал току-що, защото перонът бързо се изпълни с хора, тръгнали в различни посоки.
Те се придвижиха внимателно напред, описвайки зигзагообразни движения между хората и опитвайки се да държат главите си приведени.
Изходът се приближаваше все повече.
Силен вик зад тях го накара да се обърне.
Двама мъже с костюми вървяха право към тях.
— Ела.
Нора го повлече със себе си, блъскайки се напред все по-бързо.
Вляво, по диагонал, други двама мъже се опитваха да си пробият път с лакти през потока от пътници. Нора се затича, бутайки гърбовете на няколко души право към мъжете. Един от пътниците се просна току пред краката на костюмарите. Но Нора не спря. Дръпна ръката му още по-здраво, увеличи темпото и намери пролука покрай ръба на перона.
Изходът беше все по-близо.
В същия миг той видя мъжа от Крепостта. Четвъртитото туловище не можеше да се сбърка. Шефът по сигурността, когото почти бе успял да прегази…
Мъжът не се движеше, а просто изчакваше при изхода. Взираше се право към тях. Леко присвити колене, ръцете отпред като играч по американски футбол.
HP дръпна ръката на Нора, огледа се през рамо. Преследвачите бяха само на няколко метра зад тях.
Нямаше шанс да се обърнат, пътят за бягство беше изцяло отрязан…
До мъжа оставаха десет метра и на HP му се стори, че може да различи как той се усмихва. Зловеща змийска усмивка, която го накара да настръхне.
Но Нора продължаваше напред, изглежда без да осъзнава опасността.
Мъжът се присви, стрелна рамене напред… В следващия миг Нора пусна ръката му. Дългите ѝ крака се отблъскваха от асфалта като бутала, увеличавайки скоростта още повече.
Тя скочи…
В следващия момент се стовари право в мъжа. Телата им се събраха с глух удар.
Той чу Нора да крещи нещо, видя ръце ѝ да се вдигат и спускат, когато нападна гардероба с всичка сила, и HP бе обзет от рефлекс да ѝ помогне.
Но тогава изведнъж осъзна, че тя не крещеше на мъжа.
Ами на него.
— Продължавай, продължавай, прод…
Грамадната ръка на мъжа докопа врата на Нора, вдигна я от земята и прекъсна виковете. HP се опита да гледа право напред, да се насочи към изхода. Но беше невъзможно да не се огледа. Нора се бореше бясно, опитваше се да разхлаби хватката около врата си, но четвъртитият изглежда я беше стиснал с пълна сила.
HP се принуди да погледне напред, за да не се натресе в рамката на вратата. Когато влезе в залата, той обърна глава за последно и успя да види тъкмо как гардеробът захвърли безжизненото тяло на Нора, като че беше парцалена кукла.
Чувството го изненада. Дойде отникъде и му бяха нужни само няколко милисекунди, за да го идентифицира. Омраза.
Нажежена, изгаряща омраза!
Преследвачите още бяха плътно зад него. HP се втурна през голямата зала и се насочи към главния вход. Но тъкмо когато щеше да завие наляво през една от стъклените врати към „Сентралмлан“, той видя полицейска кола отвън и вместо това продължи право напред. Някой викаше зад него, но не му дремеше.
По дяволите, трябваше, естествено, да изтича долу в метрото, вместо да се хвърли към първия възможен изход като шибан плъх…
Южният край на залата приближаваше бързо и всички изходи бяха зад него. Тук имаше само ресторанти, нито един разумен път за бягство.
Бърз поглед назад.
Двама костюмари на десет метра зад него, после още една банда с четвъртития на върха малко по-назад.
Входът на ресторанта беше все по-близо, но той дори не намали.
Вместо това профуча право покрай щанда на хостесата и се насочи към далечния край на помещението.
Вляво се отвори двойна люлееща се врата и се появи сервитьор с две чинии. HP го заобиколи на косъм и последва вратата към кухнята.
Двама мъже с готварски дрехи погледнаха изненадано нагоре.
— Изходът? — викна HP.
Единият от тях посочи с шпатулата.
— Благодаря — успя да каже, преди да поднови спринта си.
Покрай едната стена стоеше стоманена сервитьорска количка и той я запрати назад към преследвачите. Но дори не се замисли за резултата. Вместо това блъсна външната врата с всичка сила, налегна дръжката и се озова, залитайки, в ограден заден двор. Пред него, от другата страна на оградата, пътните платна на „Кларастрандследен“ се извисяваха във въздуха, поддържани от десетметрови циментови колони.
По чист рефлекс той се затича надясно и минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че изходът се намираше в противоположната посока.
Мамка му!
Преследвачите се втурнаха шумно през вратата, но той тъкмо беше намерил откъде да се измъкне. Късата страна на гарата беше покрита от строително скеле, а почти право пред него имаше стълба. Той се закатери като надрусано шимпанзе, достигна първото ниво и в момента, в който първият костюмар сложи ръка на стълбата, я изрита колкото сила имаше.
Стълбата се сгромоляса назад, чу псувни отдолу, но не се задържа там, за да провери дали е уцелил някого. Вместо това се втурна по дъсчения под, докато стигна до стълбище и се покатери на следващото ниво.
Мантинелата на шосето горе вече се виждаше по-ясно.
Още един етаж и той усети скелето да потреперва, когато преследвачите се затичаха по пътеките под него.
Трето ниво, сега беше на едно ниво с мантинелата.
Единственият проблем бяха двата метра въздух, които я разделяха от скелето…
Една последна стълба и той стигна до най-горното ниво.
Мамка му, ама че високо!
Някой изкрещя нещо на английски. Скелето се разклати силно и той предположи, че костюмарите се надпреварваха нагоре по стълбите.
Магистралата беше на около метър под него, но междинното разстояние беше сигурно над два. Трудно, но не и невъзможно. Или поне така се надяваше…
Но от друга страна, сега беше с раницата на гърба.
Усещаше я по-тежка отпреди, като логично това трябваше се дължи на собственото му отслабено състояние.
Строителното скеле продължаваше да се накланя все по-силно.
Той изрита настрани предпазния парапет и направи крачка назад, притискайки се към стената.
В същия миг, в който първият от мъжете стигна до неговия етаж, той се изстреля напред с пълна сила, направи една-единствена крачка засилка и скочи във въздуха…
* * *
— И така, дами и господа, церемонията приключи — каза гласът на Луде в ухото ѝ. — Очакваме десетина минути, през които булката да се освежи, после е време. Ще преместим каретата във външния двор на двореца всеки момент…
Той стоеше на десет метра от нея насред групичка униформени колеги с много злато по раменете. Тя опита да намери погледа му без успех. Сърцето ѝ изведнъж заудря здраво в гърдите ѝ и устата ѝ пресъхна.
