Нора стисна ръката му и той се усети, че също стиска нейната в отговор. Стълбите все още бяха на около десетина метра, а ченгетата — значително по-близо.

Нямаше да успеят. Ако не се затичаха…

Той напрегна тяло, опита да освободи ръката си и да се подготви за спринт.

Но тя не го пусна.

Вместо това в мига, когато ченгетата ги настигнаха, го придърпа към себе си, притисна устни към неговите и го целуна бурно.

Целувката го хвана абсолютно неподготвен, но след две секунди се осъзна и ѝ отвърна. Устните и езикът ѝ бяха точно толкова меки, колкото беше очаквал, но за сметка на това се изненада малко от лекия, но съвсем не неприятен вкус на снюс.

Той сложи ръка около кръста ѝ и я притисна към себе си.

Въздушен порив откъм тунела развя косата ѝ и тя погъделичка бузата му.

Но той едва забеляза.

— Намерете си стая… — засмя се жената полицай, докато ги подминаваха.

Секунди по-късно, бучейки, се зададе мотриса.

Хората се втурнаха надолу по стълбите, блъскайки се покрай двамата, въпреки че вратите още не се бяха отворили.

Нора се отдръпна и пусна врата и ръката му.

— Ето — каза тя и извади смачкан плик от джоба на панталона си. — Хвани метрото до „Скугсшюркогорден“62, Кента е уредил апартамент там. Ключът и адресът са в плика, ще ти се обадим след няколко дни.

— Ъъх, окей — измърмори той, колебаейки се какво се очаква да каже или пък да направи.

— Това е влакът ти… — усмихна се тя и посочи към мотрисата на няколко метра от тях.

— Ооо, окей.

За втори път подред, мамка му, какво чудо на красноречието беше. Истински ladies-man…

Точно „Скугсшюркогорден“ от всички места, там беше почти на собствена територия. Малкото мазе на Фенстер, където шиткаше крадени вещи, финансирайки на практика целия си живот като възрастен.

Той влезе вътре и се обърна.

За няколко секунди те останаха един срещу друг.

— Пожари — каза тя в мига, в който зазвуча сигналът за вратите.

— К’во?

— Чудеше се какво съм правила за Играта.

— Да…

Вратите започнаха бавно да се затварят.

— Палех пожари…

Шал около главата, големи черни слънчеви очила, а освен това дълго палто и ръкавици. Горе-долу като извадена от списание от петдесетте и определено неприличаща на себе си. Но от друга страна, това беше цялата идея на този малък маскарад.

Тя поздрави пазача на рецепцията и подаде картата си. Този път беше друг мъж или поне така ѝ се стори.

— Заповядайте — каза той, след като прокара картата ѝ през четеца.

— Благодаря.

Тя продължи към междинното помещение. Голямата плажна чанта, която носеше през рамо, я жулеше леко, но трябваше да го преглътне. Прокара картата си и се опита да се въздържи да погледне към камерата на тавана.

Планът беше прост: да отвори новия сейф, да напъха цялата зелена метална кутия в чантата и после да излезе през вратата и никога да не се връща. Нямаше време за губене. Рано или късно Стигсон и асистентчетата му щяха да получат списъка с използваните карти и да подредят детайлите. Не можеше да ги остави да намерят револвера, те веднага щяха да го свържат със случката пред „Гранд“ и да го използват като сигурно доказателство, че Хенке наистина е смятал да застреля Блек. Най-лесно беше да остави оръжието на чичо Таге, както малко или много беше обещала. Но тази мисъл точно в момента не ѝ се струваше толкова привлекателна, колкото при разговора им в колата. Е, можеше да реши по-късно, след като измъкнеше револвера оттук.

Вратата в другия край на преходното помещение се отвори и тя влезе в трезора.

Изглеждаше точно както и предния път, но за всеки случай Ребека остана за кратко пред вратите, ослушвайки се за шумове от други посетители.

Всичко беше тихо и след няколко секунди тръгна по централната пътека.

Първоначално бавно, но после бързо забърза темпото, почти сякаш се притесняваше, че няма да стигне навреме. Шумът от токчетата ѝ отекваше между стените, образувайки странно ехо вътре в малките странични стаи покрай коридора.

Когато подмина решетъчната порта към стаята със стария сейф, не се сдържа да не надникне вътре. Дупката в месинговия капак, където някога се бе намирала ключалката, се виждаше ясно.

Тя се пребори с внезапен импулс да спре и да погледне по-отблизо. Вместо това продължи напред, подминавайки още две решетки, докато стигна тази, чиито лампичка светеше в зелено. Сърцето ѝ беше забило по-силно и тя спря за малко, за да се огледа. Един от тъмните глобуси с камера вътре беше почти право над нея и трябваше да положи усилия, за да не погледне нагоре.

Веднага щом влезе в малката стаичка и намери капака на собствения си сейф, се успокои. Всичко беше окей, ключалката беше непокътната и нямаше никакви признаци някой да е опитвал да я отвори насила.

Тя постави ключа в ключалката и за по-сигурно се огледа през рамо. После се обърна.

Минаха няколко секунди, докато разбере какво вижда.

Металната кутия я нямаше, вместо това сейфът беше почти празен. Свободен с изключение на малкия кръгъл предмет по средата. Малко стъклено топче, може би пет сантиметра в диаметър.

Тя го извади внимателно от сейфа, държейки го между палеца и показалеца си. Дясната ѝ ръка изведнъж потрепери и за малко да го изпусне.

Бързо смени ръцете, след което вдигна топчето към светлината, изучавайки го старателно, докато опитваше да накара мозъка си да възприеме ситуацията. Ненадейно всичко беше започнало да ѝ се струва нереално, почти като сън. Топчето беше прозрачно, можеше да гледа право през него и тя го завъртя внимателно между пръстите си.

В средата му се носеше малко мехурче.

Апартаментът едва ли беше много по-голям от двайсет и пет квадратни метра.

Миниатюрна кухня, която миришеше на готвено, и стая с порест корков под, допълнена от спускащо се легло от ИКЕА и ролка тоалетна хартия.

Не беше точно Хилтьн. Освен това беше горещо като в ада.

Сутрешното слънце грееше срещу прозореца и щорите от вътрешната страна по-скоро събираха топлина, отколкото да я отблъскват.

Той вдигна малко прозрачно бурканче над себе си и го разклати. Пет големи хапчета заподскачаха вътре. Сигурно за десети път през последните пет минути отвори капачката и измъкна едно от тях.

Той, естествено, трябваше да се надигне от леглото, да източи чаша хладка вода от чешмата в кухнята и да налапа малкото приятелче.

Беше и крайно време, бе проспал почти цяло денонощие, така че, меко казано, беше назад с лекарствата. Главата му пулсираше притеснително и въпреки жегата, той вече беше потреперил на няколко пъти.

И все пак се колебаеше.

Тя сигурно беше напъхала шишенцето в джоба на якето му, докато се целуваха. Това беше единственото разумно обяснение, което му идваше наум.

Той пъхна хапчето обратно в шишето, извади пакета „Марлборо“, който беше купил на идване от метрото, и запали цигара.

Палех пожари…

Готино момиче…

Наистина страшно готино…

Имаше няколко налични пожара. Бараката на Ерман. Магазинът на Манге. Да не говорим за неговия собствен апартамент… Трябваше просто да посочи и да си избере…

Предишния път, когато беше изпил едно от конските хапчета, му беше станало зле на стомаха. И преди се беше натравял с храна, но този път чувството беше различно, сега впоследствие го осъзна. Освен това неволното изпомпване на стомаха в Полсундет го беше освежило почти на часа, което определено не се случваше след свръхдоза дюнер-йолококи63.

Ако не му беше станало лошо, отдавна щеше да се е разкарал. Да се е каширал извън града, заровен в някоя дупка толкова дълбоко, че и Саддам Хюсеин да му завиди. Вместо това се беше зашлял из „Лонгхолмен“ супер скапан, докато не му дойде блестящата идея да крашне в някоя лодка.