После го бяха уловили доста лесно.
И сега лежеше тук, в техния апартамент. Точно където искаха да бъде.
И всичко това благодарение на Манге.
Шибаният, fucking Манге, който го беше преебал кралски, не, напрано имперски! Но сега се очакваше изведнъж просто да забрави всичко, да преглътне факта, че през цялото време е тичал по свирката на Играта…
FUCK!!
Той хвърли шишенцето към тавана, където то остави малка вдлъбнатина в гипсокартона, преди да отскочи нататък към входната врата.
Само ако имаше компютър, щеше да може да гугълне малко и да провери част от лайната, с който го беше засипал Манге.
Вместо това лежеше тук без броудбанд, телефон или дори скапан телевизор.
Като гето вариант на еремита Ерман.
Да, Ерман…
Малкият buddy на Водача, който очевидно беше от тези, които използваха бараките в тунела при нужда. An outcast, завърнал се от изгнание, успял да се пребори за място до паничката с яхния.
Ако изобщо някога е бил извън Играта, разбира се.
Манге го беше събрал с Ерман. Манге, когото си мислеше, че познава от край до край. Същият Манге, чийто първи Commodore 64 беше уредил при Фенстер, като размени за него три тафени стерео системи за кола.
Манге, който винаги се изправяше независимо колко го бъзикаха, винаги…
Номайкамустара…!
Той скочи от леглото, затърси трескаво нещо, върху което да изпусне парата, и след като не успя, започна вместо това да трамбова напред-назад по захабения под. Главоболието се засилваше с всяко завъртане.
Да вземе решение.
Трябваше чисто и просто да вземе решение.
Да изпие хапчето и по този начин да се довери на историята на Манге, че той, Нора, Хаселквист и Бройлер-Джеф бяха от добрите. Че са изградили съпротива, която да свали Водача.
Или пък не се връзваше на това…
Време е да вземете решение, мистър Петершон.
Червено
или
Черно?
* * *
Револверът го нямаше. Някой беше отворил сейфа ѝ, без да остави и най-малка следа след себе си, и беше взел както оръжието, така и металната кутия. Освен нея самата имаше само един човек, който знаеше за съществуването на сейфа. Очевидно беше предпочел да не чака или може би още по-зле. Не ѝ се беше доверил.
Всички мехури са обречени рано или късно да се спукат…
Тя извади телефона от чантата си и скролна през указателя, докато намери номера.
— Здрасти, Ребека е — каза тя, когато се задейства гласовата поща от другия край. — Знам, че трябва да звъня на този номер само при абсолютна необходимост.
Тя спря за секунда и си пое дъх.
— Но мисля, че Хенке е загазил. Много е загазил и ще направя всичко, за да му помогна. Абсолютно всичко…
* * *
Сигналът почти го накара да изхвръкне от леглото. За няколко секунди му беше трудно да се ориентира и когато все пак си спомни къде се намира и защо, опита да идентифицира източника на шума.
Звукът идваше от антрето, по-точно от звънеца.
Той направи няколко предпазливи крачки към вратата, но преди да успее да стигне дотам, някой открехна капака на пощата. Потръпна неволно и направи две крачки назад във всекидневната.
Апартаментът се намираше на третия етаж, твърде високо, за да скочи.
Ако започнеше да гори, беше свършен.
— Аз съм… — просъска глас през отвора. — Кента.
HP си отдъхна. Върна се обратно в антрето и отключи.
Хаселквист с qv влезе и бързо се шмугна покрай него. Остра миризма на потна найлонова риза удари ноздрите на HP.
— Всичко е наред — каза той, преда HP да успее да отвори уста. — Никой не ме е проследил, извъртях всички възможни номера.
Той отиде в кухнята и си наля чаша вода, която бързо изгълта.
После още една.
— Ето — каза задъхано след това и хвърли торба от „Консюм“ върху плота на мивката. — Реших, че запасите ти са на привършване.
HP отвори торбата.
Мляко, бял боб, ядене от „Финдус“, различни зеленчуци и Yes! Цигари, ама че добрина! Той се пребори с внезапен импулс да целуне Хаселквист. Вместо това разкъса пакета и извади една „Марлборо“.
— И какво сега? — направи две дълбоки дръпки.
Хаселквист не отговори, вместо това хвърли неодобрителен поглед към HP.
— Ако трябва да пушиш, стой поне до филтъра…
— Хубаво…
HP сви рамене и се мръдна малко по-близо до печката.
— Другите са напът — каза Хаселквист. — Ще са тук до час. Тогава ще научиш повече. Джеф има план как да влезем в Крепостта.
— Окей, значи още не сте зарязали тоя проект…
— Защо да го правим? Ако изключим Крепостта, всичко свършва…
— Мммданали…
HP отново дръпна от цигарата.
— К-какво, какво имаш предвид?
— Нищо, Кента, после ще говорим за това. Мисля да си затопля малко манджа, ти искаш ли?
— Не, благодаря, хапнах наденица на идване.
— Окей, your loss…
HP пъхна „Финдус“ версията на кюфте за бургер в микровълновата и я пусна на пълна мощност.
— Между другото, не ги се сърдя.
— К’во? — HP се обърна.
— За онова там на Е4. Сълзотворният спрей и така нататък — поясни Хаселквист.
— Аха, колко хубаво…
— Не беше по твоя вина, така да се каже… Исках просто да го знаеш.
— Окей — HP не знаеше какво точно се очакваше да каже.
— Все пак не беше нищо лично, нали?
— Нее, разбира се… — HP издуха струйка дим право към филтъра.
За кратко настъпи тишина.
HP се размърда нервно. Беше напръскал Хаселквист догоре със сълзотворен газ, беше го изритал по топките, докато лежеше на земята, а освен това беше заплашил да му разбие черепа. Тогава Хаселквист беше Играч 58, най-страшният му конкурент, когото той подозираше и в други неща.
Но сега впоследствие нещата изглеждаха съвсем различно. Всъщност трябваше да… Ами…
— Ей, Кента… — започна той.
Но сигналът от микровълновата го прекъсна.
* * *
Диалоговият прозорец се появи няколко секунди след като тя включи компютъра. Първо си помисли, че е автоматичен ъпдейт на някоя програма и натисна чергата в горния десен ъгъл, за да го минимизира.
Но прозорецът остана отворен.
Тя пробва отново и след като отново не се получи, опита да затвори програмата изцяло.
Но прозорецът отказваше да се подчини. Чу се кратък двутонен сигнал, а после се появи съобщение:
Фарук казва: Здрасти, Бека, Манге е. Чух съобщението ти, но за съжаление, не мога да ти се обадя. Какво се е случило?
За кратко тя не знаеше какво точно трябва да направи. Диалоговият прозорец не принадлежеше на някоя от обичайните чат програми, в това беше сигурна, значи той беше успял да инсталира програмата на компютъра ѝ от разстояние. Но как беше научил IP адреса ѝ?
Появи се ново съобщение:
Фарук казва: Не се притеснявай, програмата е криптирана и разговорът ни не може да се подслушва…
Фарук казва: Кажи ми какво се е случило с HP?
Тя премести курсора на мишката и кликна в малкото текстово поле, което изведнъж се оказа означено с името ѝ.
Бека казва: Доколко си замесен в Играта?
Мина около минута, преди той да отговори.
Фарук казва: С кого си говорила?
Бека казва: Със стар приятел.
Фарук казва: Мислех, че аз съм стар приятел.
Бека казва: И аз така си мислех, Манге…
Нова пауза, този път малко по-кратка.
Фарук казва: Окей, това си го заслужих. Имаш право, Бека, не бях откровен нито с теб, нито с HP. Част от Играта съм много отпреди той да се забърка. Но всичко, което направих, беше, за да му помогна, да помогна и на теб. Трябва да ми повярваш!
Фарук казва: Говорила си с Таге Самер, не е ли така?
Сега беше неин ред да спре. Манге беше по-добре информиран, отколкото беше очаквала. Това я изненада донякъде. Но ако се вземеше предвид какво беше казал чичо Таге за него…
