Гласът по говорителите обяви следващата станция, на която тя не чу името и влакът намали скоростта.
— Освен това имаш нещо мое, Манге… — каза тя.
— К-к’во?
— Не се прави на глупав. Банковият трезор на „Свеавеген“. Открадна от сейфа ми метална кутия, която принадлежеше на баща ми. Видях те на записа…
— Не знам за какво говориш, Бека — каза той малко припряно. — Виж сега… — той се наведе по-близо до ухото ѝ. — Играта е като теста на Роршах — онези мастилените петна, знаеш. Мозъкът има собствено тълкуване и сам запълва дупките. Човек вижда само това, което иска да види, Ребека…
Влакът стигна перона, спря рязко и тя отново едва не падна.
Вратите се отвориха и хората се заблъскаха във всички посоки.
Когато си възвърна равновесието и се огледа, него го нямаше. Минаха няколко минути, докато открие мобилния телефон, който беше пъхнал в джоба ѝ. Лъскав и сребрист със стъклен сензорен екран.
23. Spheres of reality
Вече беше подредила почти целия пъзел.
Или поне така си мислеше. Баща ѝ, Андре Пелас, ядрената програма, банковият сейф, Таге Самер… Всички брънки бяха свързани, а веригата можеше да стане и още по-дълга, ако се включеше и немислимото: револверът, „Свеавеген“ и Улоф Палме…
Но засега опитваше да усмири препускащото си въображение.
Вместо това продължи да клати веригата, която беше започнала преди няколко дни:
Татко и Андре/Чичо Таге служат заедно в ООН.
Татко е несправедливо отстранен за действие, което смята за правилно.
Чичо Таге отново назначава татко в тайната ядрена програма. Изпраща го на секретни мисии до САЩ, за да обменя информация с американците. Прави това години наред, въпреки че проектът официално е прекратен. Продължава чак докогато онзи вестник започва да се рови в работата им в средата на осемдесетте. Тогава всички се паникьосват, проектът е заровен веднъж завинаги и без предупреждение татко отново се оказва на улицата, а всичко, в което той и чичо Таге са вярвали и за което са работили през годините, попада в кошчето за боклук.
И всичко това по вина на правителството на Палме…
Гаденето, което я преследваше още от клаустрофобичния малък офис на Туре Шьогрен, не искаше да си отиде. Тя стана от дивана, отиде до прозореца и го отвори.
Улицата долу беше тъмна, нямаше никакво движение. Короните на дърветата отсреща правеха невъзможно да се види на повече от десет метра навътре в парка. За няколко мига ѝ се стори, че някой стоеше между сенките, някой, който я наблюдаваше. Знаеше, че просто си въобразява, но все пак не можа да не дръпне една от завесите, преди да се върне при дивана и лаптопа.
Трябваше ѝ само минутка да открие описанието на извършителя в Уикипедия:
„Мъж, действащ самостоятелно, индивид с разстройство на личността, движен от омразата си към Палме. Вероятно е имал трудности в отношенията, особено с различните видове авторитети. Той е интроверт, самотен, с разстройство на личността, но не и психопат. Състоянието му е тясно свързано с това, че се е «провалил» в живота. Неуспехите го депресират, а състоянието му се задълбочава до параноя. Когато/ако такъв човек започне да извършва тежки престъпления, той по правило е на 35-45 години…“
През 1986-а татко беше на 45. Мотивиран, разочарован, неуспял и параноичен. Освен това от хората, които никога не забравят несправедливостите, въображаеми или реални.
Абсолютно никога…
Всичко необходимо беше оръжие, УПО. И малко помощ…
Защото може би не е бил сам? Ами ако е получил внимателно побутване в правилната посока от някого, на когото е разчитал? Разговор, указание за час и място. Може би не беше нужно повече от това. Може би татко си е мислел, че е получил нов шанс? Че отново е бил част от по-голям контекст, където услугите му все още са били желани. Където все още е бил някой.
Обратно в играта.
Историята се повтаря…
Но нещо не се връзваше, малко парче от пъзела, което стоеше леко накриво. Проблемът беше, че тя не можеше да разбере кое.
* * *
Белият микробус изкачи стръмен хълм и влезе в малък павиран двор, обграден от разрушена селскостопанска постройка с Г-образна форма.
— Пристигнахме.
Нора сложи внимателно ръка на рамото на HP, но той вече се беше събудил преди известно време, когато колата изостави асфалтираното платно и тръгна по тесния чакълен път.
Плъзгащата се порта на плевнята беше отворена и Хаселквист вкара буса на задна, прецизен до милиметър. Малкото червено поло на Манге ги чакаше вътре.
Джеф изскочи бързо навън и затвори портата след тях. Самият HP не бързаше да се измъкне от седалката. Провери ключалката на сака за хокей, който беше оставил на пода, протегна се и вдиша пропитата във въздуха миризма на крави и стара слама.
Мина малко време, докато очите му привикнат със сумрака.
Забеляза няколко големи бели найлонови чувала в единия ъгъл на плевнята, а до тях редица палети, пълни със стари гуми, два варела и всякакви отломки. Малко по-нататък имаше някакъв вид ръждясала земеделска машина. Мястото определено не беше използвано от поне пет-десет години.
Може би дори по-дълго.
— Здравейте и добре дошли!
— Здрасти — измърмори HP, без да среща погледа на Манге.
— Последвайте ме…
Манге мина между няколко клетки за добитък, докато стигна до врата в края на плевнята. Другите го последваха, като HP беше последен на опашката.
— Само си пазете краката, подът не е в отлично състояние.
Манге отвори вратата, те минаха през къс коридор, след което се озоваха в малка кухня.
Миришеше на влага и на прясно сварено кафе.
На HP незабавно му се привидя flashback с малката барака на Ерман в гората. Но тя беше в значително по-добро състояние от това място. Стари разлепени хартиени тапети по стените, на няколко места водата беше пробила дупки през пожълтелия таван, а тук-там дъските на пода бяха поддали и разкриваха тъмни изгнили кухини. В средата на стаята бяха подредени къмпинг маса и пет сгъваеми стола.
— Значи тук се скатаваш — каза HP и посочи спалния чувал и падащото легло в ъгъла.
— Бетул да не те е изхвърлила навън, или?
Манге сви рамене.
— В момента най-сигурно е така… — каза той. — Има кафе за тези, които искат…
Той взе картонена чаша и я напълни с кафе от термоса с помпа, който стоеше в средата на малката маса. Докато другите последват примера му, Манге седна. Извади малък лаптоп, пусна го и после го завъртя така, че всички да виждат какво има на екрана.
— Окей, всичко е готово. Операция „Пробив“ започва точно след…
Той погледна ръчния си часовник.
— … девет часа, двайсет и седем минути и единайсет секунди…
Всички освен HP свериха часовниците си.
— Ще вземем буса, колата ми ще остане тук.
— Не, трябват ни и двете брички… — прекъсна го Джеф с авторитетен тон. — Вчера бях горе да разузная. Последната отсечка до скалите е просто мек горски път и бусът ще заседне. Освен ако не искаме да мъкнем нещата петстотин метра, трябва да натоварим всичко в полото. То е по-леко, а освен това е с предно предаване, така че няма да има проблеми.
— Ам-мии ъъ… — Манге звучеше така, сякаш възнамерява да възрази, но после, изглежда, промени решението си. — Окей, така ще направим. Добре се сети!
Той кимна на Джеф, който се усмихна доволно.
— Сега да преговорим всичко още веднъж — продължи Манге. — После предлагам да се преоблечем и да се поупражняваме с оборудването половин час преди тръгване. От тук има час и петдесет и три минути път с кола, после двайсет минути, за да разтоварим, което означава, че имаме доста време за убиване. Ако някой иска да се разходи, от задната страна има езеро. В хладилната чанта ей там ще намерите сандвичи и напитки…
Той направи жест с ръка към единия край на стаята.
— Тоалетната не функционира, но зад плевнята има стар външен клозет.
