Но съобщението на първата страница беше това, което накара треперенето на ръцете му да превключи на overdrive. Завъртени старомодни букви, които съвсем немалко напомняха на почерка на бащата.

Той премести чашата върху друга част от стената и притисна ухо плътно до дъното ѝ. Но подобрението беше слабо. Същото слабо мърморене, равномерен поток от няколко гласа, но продължаваше да не може да долови какво се говореше.

Деба!

Беше дебнал в антрето няколко дни, чакаше някой да влезе или излезе, звъня два пъти на вратата, да, дори купи шибана луксозна кутия бисквити като малък учтив подарък за добре дошли…

Но макар да беше сигурен, че в апартамента имаше хора, новият му съсед не беше отворил вратата. Който и да се спотайваше там вътре, не искаше да се срещнат при абсолютно никакви обстоятелства, което на практика потвърждаваше подозренията му.

Играта го следеше изкъсо, знаеше точно кога се прибира и излиза. За целта се искаше наблюдателен пост, и то много добре разположен. Щом веднъж осъзна това, не беше трудно да се досега за останалото. Представяше си ги там, в съседния апартамент, цяла тайфа безлични костюмирани Щази агенти с грамадни слушалки на ушите как местят микрофони по стените или пробиват малки дупки, за да прокарат миниатюрни камери през контактите на стената.

Всичко това, докато, мърморейки, обсъждаха следващата стъпка от операцията…

Той свали чашата и обиколи бързо апартамента.

Естествено, трябваше да се разкара. Да се махне надалеч и да се скрие в някоя землянка. Но това нямаше да помогне, Играта със сигурност щеше да го намери рано или късно. Докато беше в апартамента, той знаеше къде са и те.

Засега Водача нямаше как да знае, че беше разкрил къде се помещаваше тайната им наблюдателна централа.

Предимство за него значи…

Действително, малко предимство, но все пак!

И ако искаше да го запази, трябваше да предприеме известни мерки за сигурност…

Армирано тиксо. Трябваше му повече армирано тиксо. Наистина беше подсигурил всички контакти, а същото важеше и за най-големите пукнатини и фуги, но все пак нямаше как да е сигурен. Стените бяха стари и пълни с неравности и издатини, които лесно можеха да прикрият микроскопично малък обектив на камера.

Но за да си набави още тиксо, трябваше да излезе, да остави апартамента без надзор, за да измине целия път до железарията нагоре по „Хорнсгатан“.

Не беше излизал от почти цяла седмица, живееше на консервирани сардини, цигари и вода от чешмата, от която вече беше почнал да се оригва на алуминий. Но нямаше избор.

Първа спирка „Консюм“: кнекебрьод28, хайвер, консервирана храна, няколко смесени порции „Финдус“29 и толкова много цигари, че дебелата лелка на касата се стресна, докато приемаше поръчката му.

Бързо всичко в торбата, после обратно на улицата.

Той заби поглед в тротоара и напрегна мускулите на врата си толкова силно, колкото можеше, за да усмири импулса да завърти глава. Но колкото и да се бореше, не се сдържа да се огледа.

Видя ги почти незабавно. Двойка на по трийсет и нещо, сгушили се до една витрина недалеч от него. Панталони чино, анатомични черни обувки, твърди погледи, насочени към обкръжението, не един към друг. Ченгета, беше почти сигурен.

Но можеше спокойно да работят и за Играта. Или и двете…

Той зави рязко надясно и усети погледите им да изгарят врата му.

До железарията оставаха двеста метра — няколко ролки тиксо и после обратно у дома.

Щом подсигуреше апартамента, може би най-накрая щеше да му се отвори възможност да успее да помисли.

Вестникарските афиши по стените съобщаваха за последните новости около сватбата. Дрехите, менюто, списъка с гости…

Точно както очакваше, неговото залавяне вече беше забравено. Сега новината очевидно беше, че новият принц имаше „труден избор“ пред себе си, предполагаемо към коя благотворителна организация да се преструва, че работи, след като за в бъдеще данъкоплатците щяха да гарантират препитанието му…

Той запрати храчка към канавката и още веднъж се огледа бързо през рамо. Преследвачите му внезапно бяха изчезнали от поглед, което най-вероятно означаваше просто, че имаше много повече от двама души, които го наблюдаваха.

Потта караше тениската му да лепне по кожата и той спря пред железарията, за да я отлепи от гърдите си. Остър полъх на BO намери път нагоре през деколтето и го накара да сбърчи нос. По дяволите, как вонеше!

Той се огледа набързо във витрината. Влажната тениска понастоящем беше по-скоро жълта, отколкото бяла, а надупчените му дънки бяха започнали да се втвърдяват от всички петна. Като се прибавеше и брадата, сплъстената коса, кръговете под очите и втренчения му пинг-понг поглед, диагнозата беше ясна като бял ден. Нищо чудно, че хората по тротоара отстъпваха встрани. Приличаше на психопат.

Рязък звук проби шума от трафика, сепна го и увеличи пулса му с още двайсет Beats Per Minute. Но това бяха просто въздушните спирачки на автобус 43, който беше спрял от другата страна на улицата, и гой вече беше отделил поглед от него, когато мозъкът му зацепи. Третият ред седалки от края, пичът до прозореца…

Майкамудеба!!!

Той изскочи право на улицата. Пищящи клаксони, скърцащи спирачки и свистене на гуми по асфалта. Но нищо от това не отклони погледа му от автобуса.

Отърва се на косъм да не бъде сгазен от един сааб, но волвото в следващото платно закъсня малко със спирачките и го удари през колената.

Падна на асфалта, съдържанието на торбата от „Консюм“ се разпиля по платното, но гой не направи никакъв опит да спаси покупките си. Вместо това използва бронята на волвото, за да се изправи бързо на крака.

Statuscheck: тъпа болка, но за щастие отрицателен резултат за кървене и стърчащи кости…

Той направи няколко залитащи крачки. Болката беше преодолима.

Шофьорът излезе от колата с лице, подуто като домат.

— Каквоподяволитеправишбененормалн…!

Но HP не остана да се разправя.

Автобусът вече беше потеглил от спирката и щеше да ускори нагоре по „Хорнсгаган“.

Той размърда крака, ляво, дясно, после пак ляво. По-бързо и по-бързо. Направи маневра, за да избегне още една кола и се озова зад автобуса.

Вече беше набрал скорост, тичаше почти на макс — но въпреки това автобусът се отдалечаваше. Червеният светофар на следващото кръстовище щеше да оправи тая работа.

Но шофьорът на автобуса не понечи да намали, вместо това изглежда натисна още по-здраво газта.

HP видя светофара — зелено.

Fuck!

Вече беше сигурно на седемдесет и пет метра зад автобуса и около него профучаваха коли от всички страни, а водачите се бяха набрали на клаксоните.

Краката го боляха след удара, дробовете му изгаряха от внезапното напрягане, но хич не мислеше да се отказва, поне докато автобусът продължаваше да е в полезрението му.

Той сви през платното и продължи по тротоара. Далеч напред, при „Марияториет“, автобусът изглежда най-накрая беше спрял. Yes!

Той увеличи скоростта още повече и пресече „Торкел Кнутсонсгатан“, приближавайки силуета на автобуса.

Петдесет метра.

Четирийсет.

Трийсет.

— Здрасти, Нина Бранд е!

— Здрасти, Нина, изчакай малко…

Тя остави телефона, стана от стола и затвори вратата на офиса си.

— Готово, вече мога да говоря.

— Всичко наред ли е, Бека?

— Съвсем окей — излъга тя. — Само ми е малко натоварено…