Той отново направи пауза за въздух.

— Този, който контролира миналото, управлява бъдещето, това го пише Оруел в 1984 и безспорно има право. Само че аз твърдя, че проектът PayTag е още по-хитро измислен…

Нова пауза и HP не се сдържа да се наведе напред.

— Този, който управлява бъдещето, HP. Който го управлява, без никакво съмнение… в действителност е този, който притежава миналото. Именно с това се занимава целият проект PayTag!

HP запали цигара. Умишлено не бързаше, за да успее да помисли.

Всичко това беше, меко казано, малко трудносмилаемо. Пък и далеч не беше първата конспиративна теория, която чуваше. Предния път беше Ерман, който нищеше Играта, сега беше Манге с PayTag.

Но ако беше научил нещо през последните две години, то беше, че никоя теория, колкото и пресилено да звучеше, не можеше да се отхвърли изцяло. Няма дим без огън, поне не и когато ставаше дума за Играта.

Освен това всичко, което Манге беше разказал, съвпадаше доста точно с малката демонстрация, на която самият той стана свидетел на компютъра в библиотеката. Или може би още по-добре, съвпадаше с малкия backup план, който постепенно беше започнал да майстори. Правеше го още по-добър…

Дръпна дълбоко, след което бавно издиша дима.

— Окей, Манге, разбирам какво имаш предвид, но честно казано, ме боли фарът с какво се занимава PayTag. Всичко, което искам, е да стисна Водача, Анна Аргос и Блек за топките. А тук, за щастие, интересите ни изглежда се припокриват. С други думи, имаме общ враг…

Той направи нова дръпка, след което изгаси старателно цигарата в стара спукана чинийка за кафе, която стоеше на кухненския плот.

— Ето какво, Манге: ако искаш помощта ми, искам услуга в замяна. Трябва да се свържа с Рехиман, ако може веднага. Трябва да говоря с него, без някой да ни подслушва…

Манге вдигна поглед от екрана на компютъра.

— К-какво, защо?

— Предпочитам да не ти казвам точно сега. Ти ме помоли да ти се доверя, това е същото… Но можем да се престорим и да го наречем цената за участието ми във всичко това…

Той махна с ръка към пожълтелия таван.

Манге го изгледа продължително, изглежда размишлявайки.

— Окей, в крайна сметка е справедливо… — измърмори той.

Затрака по клавиатурата, после извади хартия и химикалка и записа някакъв номер на листчето.

— Ето, той е онлайн, така че можем да му звъннеш веднага. Има няколко телефона с предплатени карти в чекмеджето ей там. Когато приключиш, счупи симкартата и изхвърли парчетата в гората, окей?

— Разбира се, няма проблем…

Манге му хвърли нов продължителен поглед.

— Разбираш с какво се захващаш, нали, HP? Това не е игра, ако нещо се обърка…

— Да, не се притеснявай, положението е под контрол. Не се изпречвам срещу Водача за пръв път…

— Нее, това се подразбира. Но това е първият път, когато правиш нещо, което не влиза в плановете на Играта…

— Хубаво, че не съм сам — засмя се HP. — Ако нещата отидат по дяволите, всички сме еднакво преебани!

— Ето.

Той ѝ подаде ключа за оръжейното ѝ шкафче.

— Значката и картата ти за достъп също са вътре, нали?

Тя кимна.

— Добре тогава, вземи си нещата и после право към стрелбището. Трябва да минеш изпита по стрелба, преди да те пуснем отново на служба. Човек бързо губи форма, ако не тренира…

— Няма да има проблеми, Луде.

— Е, чудесно.

— Има ли още нещо?

Той кимна.

— Преди да тръгнеш, Нормѐн, трябва да те попитам. Как, по дяволите, убеди Стигсон да се съгласи с назначаването ти?

— Ами може да се каже, че ми помогна един общ приятел.

Тя се усмихна и той я изгледа продължително.

— Мислиш ли, че би могла да дадеш малко по-конкретен отговор на шефа си?

Тя въздъхна дълбоко.

— Още не, Луде. Може би по-натам…

— Окей…

Той продължи да я гледа изпитателно.

— Знаеш какво правиш, нали, Бека? — каза после тихо.

— Не се притеснявай, Луде, искаше да се върна и ето ме тук. Засега се задоволи с това — усмихна се тя.

Мишената се показа, когато ѝ оставаха десет метра и много преди съзнателната част от мозъка ѝ да го регистрира, тя вече беше започнала движението. Отмятане на сакото, двете ръце към кобура.

Оръжието нагоре, лявата ръка около затвора. После движението напред и нагоре, което поставяше патрона на място. Опорната ръка, подпираща дръжката. Мерникът, мушката, мишената.

Два бързи изстрела.

Мишената се прибра.

Отпусна ударника с палец. Продължи да се движи напред. Появи се нова мишена, този път далеч вдясно. Тя стреля два пъти и дори не се замисли за резултата. Бързо отпусна ударника и продължи. Две мишени тръгнаха да се показват едновременно и тя надупчи първата още преди да е спряла.

После оръжието ѝ изщрака.

Тя удари дъното на пълнителя с ръка, после издърпа затвора, с което запрати отказалия патрон на пода. Три бързи изстрела.

Мишените се скриха.

— Край, прекрати огъня, изпразни оръжието! — извика инструкторът.

— Изпразни оръжието! — повтори тя.

Извади пълнителя, дръпна затвора и извади патрона, който вече лежеше в камерата. После върна затвора обратно, прибра оръжието в кобура и свали слуховите протектори. Всички мишени се вдигнаха със силно съскане, но тя не погледна резултата. Инструкторът мина покрай нея, обиколи набързо мишените и се върна обратно. Тя го чу да подсвирва.

— Брей, Нормѐн, мина доста добре, какво ще кажеш?

— Йеп — каза тя.

— Всъщност не ти засичах времето, но ако го бях направил, предполагам, че щеше да е близо до досегашния рекорд. Ще звънна на Луде на мига и ще му съобщя, че стрелбата ти е… одобрена. Ще отбележиш ли сама попаденията, моля те…

Той ѝ подаде ролка малки черни лепящи се листчета.

— Разбира се.

Той ѝ обърна гръб и тръгна към вратата.

Тя откъсна четири листчета, не по-големи от пощенски марки, и остави ролката настрана.

Напът към мишените вдигна малкия зелен учебен патрон, който инструкторът беше вкарал в пълнителя ѝ и който беше предизвикал прекъсването на стрелбата.

Всички двойни изстрели бяха в средата на смъртоносната зона. Дупките в три от мишените бяха толкова близо една до друга, че се засичаха, а останалите две дупки имаха само милиметър хартия помежду си.

— Добре, значи ми звънни. Благодаря за помощта предварително…

Той прекъсна разговора, отвори капака на телефона и измъкна симкартата.

Тъкмо когато я счупи през средата, Хаселквист се зададе иззад ъгъла.

— Ъъ, здрасти, HP. Слушай, искам само да изясня нещо…

— Добре.

Той обърна гръб на Хаселквист и запрати едната половинка от симкартата към близкия храст коприва.

— Онова там в колата…

— Имаш предвид GPS кутийката.

Той метна другата половина между смърчовете.

— Да, точно… Разбираш ли, тъкмо я бях намерил, когато ти изскочи. Разтоварвах нещата и един от саковете се беше заклещил под седалката. Когато го дръпнах по-силно, GPS предавателят се изтърколи от него. Точно тогава ти отвори вратата…

— Окей…

— Твой ли е?

— К-кво? — HP се обърна.

— GPS предавателят твой ли е…?

— Да, разбрах, Кента. Не, не е мой…

— Окей, исках само да проверя. Нали ти седеше най-отзад и си помислих…

HP поклати глава.

— Nope, не е мой. Може би си е бил към буса?

— Не ми се вярва…

— В такъв случай предлагам незабавно да се отървеш от него.

— Разбира се, само първо ще питам Джеф, в случай, че е негов. Той беше взел буса за няколко дни, докато разузнаваше…

— Окей, направи то.

— Ще се видим след малко, значи…

Хаселквистът се изниза и HP изчака още няколко минути, преди да извади нова симкарта от джоба на панталоните си. Той я намести в телефона, който беше взел от Манге, включи го и въведе пинкода.