Текстовото съобщение се появи почти незабавно.

Готово!

Скрит номер, но въпреки това той знаеше кой го беше изпратил.

Проклетият Рехиман беше бърз.

Преоблякоха се мълчаливо. Черни тесни неопрени, гумени обувки и непромокаеми скиорски маски, които правеха жегата нетърпима и HP почти веднага разкара своята. Ама че уникални идиоти!

— Всичко е намясто — чу той Манге да казва откъм багажника на полото.

— Искам все пак да проверя — отвърна Джеф.

— Ама времето…

— Ще стигнем — прекъсна го Джеф. — Винаги има време да се провери оборудването…

Манге изглежда се беше предал, защото щом HP заобиколи колата, капакът вече беше отворен.

— Водолазна екипировка, надуваема лодка, комплект за заваряване, взривно вещество… — изброяваше Джеф на себе си, докосвайки с ръка различните черни сакове в багажника.

Думите взривно вещество стреснаха HP, той получи внезапен flashback от Е4 преди две години, когато беше плъгнал телефона си в подобен сак. Сак, пълен с толкова експлозиви, достатъчни да вдигнат цяла сграда във въздуха.

Почти две години беше вярвал, че е взривил мозъка на Играта till Kingdom Come73. Но според Манге това беше просто илюзия, старателно имплантирана от Водача в мозъка му. Истинската Звезда на смъртта не е била в стара офис сграда в Шиста. Беше дълбоко в подземна инсталация само на два часа от тях.

Но ако всичко, което беше преживял, чак до последните няколко дни беше просто изпипан mindgame, какви гаранции имаше, че това, което се случваше сега, беше истинско?

Бореше се с този проблем от няколко дни.

Дори и ако решеше да се довери на Манге, пак нямаше гаранция. Манге като че ли казваше истината, доколкото можеше да прецени, той наистина вярваше на разказа си. Но ако разказът не беше негов?

Ами ако някой друг играеше mindgame е Манге точно както бяха направили и е него? Ако това, което бяха напът да направят, всъщност беше просто още една част от още по-сложен план?

Това беше проблемът с конспиративните теории. Ако човек започнеше да приема съществуването им, беше невъзможно да се каже къде всъщност свършваха.

Just because your paranoid, doesn’t mean they aren’t after you…

— Тихо! — каза внезапно Джеф и подаде глава от багажника. — Чухте ли го?

Никой не каза нищо.

— Кое, Джеф? — изкряка Хаселквист след няколко секунди.

— Ето!

Приглушен пулсиращ звук като че се приближаваше от изток.

HP веднага схвана какво беше това. Направи няколко бързи скока, хвана голямата плъзгаща се врата и я задърпа.

— К’во правиш, беее… — викна Джеф.

HP го игнорира.

Звукът се приближаваше все по-бързо, блъскайки тъпанчетата на ушите като парен чук.

Портата беше почти затворена, оставаше само около метър и HP увисна с цялата си тежест на дръжката. Но вратата се забави, тръгна накриво и накрая спря с остро скърцане.

Пулсиращият звук изведнъж отекна между сградите, усилвайки се дотолкова, че вибрациите се усещаха с гръдната кост, и чак сега останалите също започнаха да схващат.

Хеликоптер, адски нисколетящ, който щеше всеки миг да се появи над върховете на дърветата. HP направи нов опит да затвори портата. Но колелото в края изглежда беше изскочило от релсата и портата стоеше като камък.

Той сви колене с крилото между краката си и задърпа дръжката с цялата си тежест. Изведнъж без никакво предупреждение портата се освободи и полетя право към гърдите му. Той се метна настрани и за една педя се размина с това главата му да бъде заклещена.

— Сори! — викна Джеф, който продължаваше да държи другия край на крилото.

В следващия миг хеликоптерът забуча над двора и от пулсиращите перки на ротора ушите на HP почти заглъхнаха.

Той и Джеф инстинктивно приклекнаха, докато се опитваха да мернат хеликоптера през разнебитения покрив.

Той като че кръжеше само на няколко метра над плевнята.

HP хвърли бърз поглед към останалите. Джеф изглеждаше изцяло съсредоточен върху хеликоптера, същото важеше и за Нора. Хаселквистът, от друга страна, бързо се шмугна в буса.

— Трябва да се махаме, и то веднага! — изкрещя той, докато се качваше на шофьорското място.

— Н-но не сме готови… — викна Нора.

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над тях и въздушното завихряне от ротора накара керемидите да затрептят. Първоначално бавно, после все по-бързо.

От тях започнаха да се отчупват глинени парченца, които падаха вътре в плевнята.

— Кента е прав! — изрева Джеф. — Още минута и целият покрив ще се срути върху нас…

Голямо парче керемида падна върху буса с шумен трясък.

— Ще отворя портата, вие тръгвайте директно… Просто карайте, не спирайте да ме изчакате — викна Джеф в ухото на HP.

HP кимна и опита да се добере с приклякване до минибуса.

Малко глинено парче го удари по главата и той вдигна инстинктивно ръка, за да се предпази. Чу се тежък трясък, после още един. Вероятно пилотът на хеликоптера беше оставил единия плаз на шейната да се удари в покрива.

— Хайде, Нора — извика той, когато стигна до вратата на буса.

Но тя, изглежда, се колебаеше.

Джеф ѝ изкрещя нещо, което HP не чу. Той махна с ръка към колата. Още един удар, този път по-силен. Голяма керемида се разби в земята точно пред буса и разпръсна шрапнели във всички посоки.

Хаселквистът запали двигателя.

— Трябва да се махаме, хайде! — викна той отново.

Нора погледна към него, после обратно към Джеф. Но той се беше обърнал с гръб и натискаше вратата. Десетина керемиди паднаха долу и запратиха дъжд от отломки право към буса.

HP запуши ушите си с ръце. Щом вдигна поглед, Нора лежеше на земята.

По дяволите!

Той изскочи от колата, но тя беше на крака, преди да успее да стигне до нея.

— Влизай вътре, HP, хайде!

Тя го забута пред себе си. Още един трясък, после срутване. Сгромолясаха се още керемиди, които, изглежда, бяха повлекли със себе си част от покрива. Лицето на Нора беше пребледняло, над челото ѝ се лееше кръв, идваща от мокро петно на скалпа. Той я сложи да легне на една от седалките.

— Джеф — изстена тя.

— Зарежи гаджето, трябва да се махаме… — отряза той.

През предното стъкло видя портата да се отваря бавно.

Хаселквистът пришпори двигателя.

— Брат… — изпъшка тя.

— К’во?

— Това е батко ми, идиот такъв!…

Джеф почти беше отворил тежката порта. Мускулите на гърба и врата му изпъваха тениската му, заплашвайки да я скъсат.

Ванът тръгна напред.

Брат ѝ…

Той сграбчи облегалката на най-близката седалка, след което се провеси през вратата.

— ДЖЕЕЕФФФ! — изрева той.

Планината мускули се завъртя и срещна погледа му. Задните гуми на буса забуксуваха по мръсния бетонен под, търсейки сцепление…

HP се разтегна колкото можеше и му подаде ръка. Джеф направи две бързи крачки.

Срутването изглежда обхващаше целия покрив, участъците от керемиди пропадаха един след друг, разпръсквайки порой заострени шрапнели, които тракаха по каросерията. Парче с размерите на длан профуча само на сантиметър от носа на HP, но той едва го забеляза. Разтегна се още няколко сантиметра.

Джеф се хвърли напред…

Гумите внезапно намериха опора и колата се изстреля от плевнята като стрела. В следващия миг целият покрив се срина.

Когато се прибираше, тъмният автомобил я чакаше пред вратата. Щом се приближи, шофьорът отвори вратата и излезе. Но не беше същият като предния път, този мъж беше значително по-млад и минаха няколко секунди, докато тя го познае.

— Здрасти, Ребека, името ми е Едлер, аз съм адютантът на полковник Пелас…

Той ѝ подаде ръка.

— Срещнахме се за кратко в апартамента на „Мария Трапгренд“…

— Здрасти — каза тя и стисна ръката му.

Той отвори вратата на задната седалка.