— Добра вечер, скъпа Ребека — каза Таге Самер. — Прощавай, че идваме така без предупреждение, но имам добри новини…
Тя се поколеба и погледна към Едлер.
Самер изглежда прочете мислите ѝ.
— Можем да говорим свободно, нямам тайни от Едлер…
— Добре… Значи може да се качим горе — добави тя след няколко секунди размисъл. — Малко по-уютно е, отколкото да седим в колата…
— Благодаря за поканата — усмихна се той. — С радост някой друг път, но точно сега предпочитам колата. В апартаментите никога не се знае кой може да подслушва…
Той потупа задната седалка до себе си и Ребека нямаше друг избор, освен да седне.
Едлер скочи на шофьорското място, запали колата и потегли бавно по „Роламбсвеген“.
— Да не сте намерили Хенке? — попита тя, преди той да успее да отвори уста.
— Още не, но мислим, че знаем къде се намират и той, и Сандстрьом. Очакваме залавянето им в скоро време.
— Окей, хубаво. Или хубаво може би не е правилната дума…
— Знам какво имаш предвид, Ребека. Всичко това е за доброто на Хенке и сме изключително благодарни, че ни помагаш. Трябва да се доберем до него, преди да е сторил някоя глупост. Разбираш, че не става дума само за револвера…
Той хвърли бърз поглед към гърба на Едлер.
— Има данни за бомба…
— Какво? Но тогава трябва да отложите сватбата на принцесата…
— Не, не, това въобще не се коментира. Кралският двор е твърдо решен по въпроса.
— Ами рискът?
Той пое дълбоко дъх, след което сви рамене.
— Рискът е преценен като приемлив за ситуацията.
— Как може такова нещо, сериозно? Бомба…
— Това е все още непотвърдена информация. Разполагаме с твърде малко подробности, за да посмеем да предложим такава сериозна мярка като отлагане на сватбата. Бомбени заплахи има често и работодателите ми…
Той въздъхна.
— Много е заложено на карта, Ребека, значително повече, отколкото можеш да си представиш. Обществената подкрепа за кралското семейство е намаляла наполовина през последните петнайсет години, Риксдагът е пълен с републиканци, които чакат своя момент, и ако цифрите продължат да падат със същото темпо…
Той замълча и сви рамене.
— Естествено, такива фактори не трябва да се отчитат, когато се прави оценка на опасността, но знаеш не по-зле от мен как стоят нещата. Всички големи организации са едни и същи. Някъде винаги има служител, когото го е страх да не изгуби работата си, и затова се колебае при взимането на неприятни, но понякога необходими решения.
Той разпери ръце.
— Няма почти нищо друго, което да увеличава подкрепата за кралския двор толкова, колкото една сватба, работодателите ми научиха това още преди няколко години. За съжаление, всички писания, колкото и неверни да бяха, надупчиха цялото покачване.
— Ами кръщенето? То не беше толкова отдавна?
Той поклати глава.
— Кръщенията са твърде спокойни, не излъчват същия блясък. В днешно време, за жалост, има само две неща, които ни карат да се обединим около кралското семейство — сватба и национална криза. Така че се искат екстремни обстоятелства, за да се вземе решение за ограничаване на празненствата, още повече за отлагането им. Освен това, що се отнася до евентуалната бомба, все още имаме твърде малко подробности.
— Тогава какво знаете, позволено ли е да ми кажеш?
— Всъщност не, Ребека… — той се поколеба няколко секунди, после размени бърз поглед в огледалото с Едлер, преди да продължи.
— Само преди няколко часа ни подшушнаха за един апартамент. Направихме обиск и намерихме определени индикации, че вътре е била изработена бомба…
— И това как е свързано с Хенке?
Самер си пое дълбока глътка въздух.
— Апартаментът се намираше на „Мария Трапгренд“, врата до врата с този на Хенрик…
Сърцето ѝ започна да бие все по-силно, но тя даде всичко от себе си, за да го прикрие.
— Чакай малко, значи смятате, че Хенке би… Не, не, забравете. Хенке не може една библиотека Billy да сглоби, а бомба…
— Напълно съм съгласен с теб, скъпа Ребека.
Той я потупа внимателно по коляното.
— Ние също не вярваме, че Хенрик е изработил бомбата сам. Но от друга страна, едва ли може да е съвпадение, че този, който го е направил, е разположил работилницата си в апартамента до неговия. Освен това вътре намерихме два пръстови отпечатъка от Хенке…
Ребека поклати неохотно глава.
— Както казах по-рано, Хенрик се намира в опасна компания. Много опасна компания. Хората в обкръжението му са експерти в манипулирането на други хора, правили са го многократно в миналото. А Хенрик, за жалост, е, както знаеш…
— Податлив…
— Именно.
Колата спря на червен светофар на кръговото при „Линдхагенсплан“ и за няколко секунди настана мълчание.
Само няколкостотин метра по-напред се намираше мястото, където колата, в която бяха тя и Крюсе, беше катастрофирала, след като Хенке хвърли камък върху предното им стъкло от моста горе. Действително Хенке не знаеше, че тя е седяла вътре, но все пак. Някой го беше подвел да хвърли камъка, беше го накарал напълно да игнорира очевидното заключение, че други хора ще бъдат наранени вследствие от неговите действия. Можеше ли това да се случи отново?
При подходящи условия — абсолютно.
— И какво искаш да направя, чичо Таге? — каза тя, когато колата наближи моста.
Гласът му звучеше натъжен:
— Заложен е животът на много хора, Ребека. Ако не успеем да хванем Хенрик тази нощ, всички трябва да се подготвим да направим каквото и да е, за да го спрем. Каквото и да е, разбираш ли?
Той замълча за няколко секунди.
— Но ти, естествено, можеш да избереш да се въздържиш от мисията. Никой няма да те обвини. Мога да говоря с Ескил Стигсон…
Те минаха под моста и тя не можа да не погледне нагоре към парапета. За няколко секунди ѝ се стори, че там стои някой. Фигура с тъмни дрехи и качулка.
— Не! — каза тя прекалено високо и забеляза погледа на Едлер в огледалото.
— Не, благодаря, чичо Таге, не е необходимо — каза после толкова овладяно, колкото можа. — Както каза, много е заложено на карта. Благодарна съм за всичко, което вече направи…
Няма проблем, да не говорим за това. Трябват ни правилните хора на правилното място. Хора, на които може да се разчита в това и аз, и Стигсон, и работодателите ми сме единодушни.
Той отново я потупа по коляното.
— Ти си същата като баща си, Ребека, казвал ли съм ти го? Вярна, лоялна, надеждна, независимо за какво става дума. Тези качества, за съжаление, все по-трудно се намират в днешното егоцентрично общество…
Тя опита да не се изчерви.
Ако се вгледаше само леко тук, на притъмнената задна седалка, чичо Таге напомняше немалко на татко. Стойката, старомодният начин на изразяване, да, дори миризмата му беше почти същата.
Цигари, афтършейв и още нещо.
Нещо, което предизвика буца тъга в стомаха ѝ.
* * *
Той лежеше притиснат на пода, а Джеф лежеше върху него, без да помръдва. Бусът подскочи и се наклони по чакълестия път, което накара подпората на една от седалките да се забие в крака му. Странно, но не чуваше абсолютно никакви звуци от случващото се наоколо, единствено тинитус74 нищенето, което като че подскачаше из главата му. Той се подпря на пода и опита да се измъкне, повдигайки Джеф като с лост.
Изведнъж забеляза, че той се размърда, и в следващия миг тежкото тяло се търколи встрани.
Постепенно започна да си възвръща слуха.
— Квоподяволитестана? — изкряка той.
— Плевнята! — викна Нора.
— К-к’во? — той опита да стане от пода.
— Плевнята се взриви — изкрещя тя, залепена за един от страничните прозорци.
— Покривът се срути, после имаше взрив… Цялото небе е покрито с дим и хеликоптерът не се вижда. Не разбирам какво стана!
— Експлозивите… — изхриптя Джеф. — Експлозивите и детонаторите бяха в полото до бутилките за заваряване. Багажникът беше отворен. Освен това в белите чували в ъгъла имаше изкуствен тор…
