Той намери стар пакет „Сулстикан“36 в едно кухненско чекмедже и с известни усилия успя да запали фаса.

Но дори цигарата не оправи настроението му.

Би трябвало да е гладен като прасе, бяха минали много часове от последното гурме ястие, подложено на микровълнова атака. Но той нямаше никакъв апетит.

В същия момент, в който се трупяса на дивана, телефонът му зазвъня откъм спалнята. За кратко си помисли да го заебе и да не отговаря.

Но който и да беше от другата страна, изглежда гореше от желание да се свърже с него, защото телефонът продължаваше да звъни.

Предположи, че беше Ребека, и изведнъж се почувства малко по-добре. Мислеше да загърби принципите си и този път да вдигне — само кратък разговор, колкото да чуе гласа ѝ. Това едва ли щеше да навреди много.

Изправи се тежко от дивана и се заклатушка обратно към спалнята. Горе-долу по средата на пътя се досети какво не беше наред. Мелодията беше вярна, проблемът беше само, че беше изключил нокиата си веднага щом ченгетата го бяха пуснали, беше я заврял в един от кухненските шкафове и извадил батерията.

Следователно не този телефон звънеше.

Той се забърза, заобиколи вратата на спалнята.

Сигналът продължаваше да се чува, мелодията се измени и изведнъж зазвуча по-високо, по-остро. Като бръснач по тъпанчетата му. Минаха няколко секунди, докато той успее да локализира източника. Купчината вестници върху нощното шкафче само на няколко сантиметра от пепелника, който преди малко беше преровил. Той събори всичко на пода. Видя сребристия телефон да се плъзга по паркета и да отива малко под ръба на леглото. За секунда сърцето му като че беше спряло.

Телефонът беше мъртъв, изключен — беше абсолютно сигурен в това!

Дори беше пробвал да го съживи предишната вечер само за да се убеди. Защо, по дяволите, просто не го беше унищожил, не беше разбил копелето с чук и хвърлил парчетата на боклука?

Дисплеят светеше, а вибрациите караха телефона да се движи, сякаш там под леглото се спотайваше живо същество.

HP усети космите по врата си да настръхват. Телефонът вече беше направил половин обиколка около оста си, а той не можеше да го изпусне от поглед.

Естествено, не трябваше да отговаря, имаше поне хиляда логични причини да го остави.

ГРЕШКА, десет хиляди!

И въпреки това той коленичи и се протегна бавно под леглото. Опитваше се напразно да накара ръката си да спре да трепери. Пръстите му докоснаха повърхността, бавно обгърнаха правоъгълното метално тяло…

— Ало — изграчи той.

В слушалката беше тихо и за няколко мига помисли, че човекът от другата страна беше затворил.

Но после чу музиката. Някаква далечна мелодия и той долепи плътно ухо до слушалката, за да опита да я долови. Органна музика като в църква.

Минаха още няколко секунди, преди да схване какво слушаше.

Сватбена музика.

Тя все още не знаеше на какво да вярва. Целият разказ на чичо Таге звучеше, естествено, съвършено невероятно и ако беше дошъл от някого другиго, тя незабавно щеше да отхвърли всичко като чиста проба празни приказки.

Но в момента неговата история беше единственото обяснение, с което разполагаше. А и по много начини то пасваше прекрасно. Обясняваше и снимката, и фалшивите паспорти и хвърляше известна светлина върху други неща, не на последно място горчивината, която като че беше разяждала баща ѝ отвътре, която постепенно го беше превърнала в друг човек — в някого, когото и беше все по-трудно да обича. Наистина беше опитала. Полагаше всички усилия да му угажда, търсеше и най-малкия знак за поощрение от негова страна. Копнееше за такъв…

Но в историята все още имаше твърде много пролуки. Според чичо Таге баща ѝ е бил освободен в средата на осемдесетте. Но доколкото ѝ беше известно, той беше продължил да работи, да заминава в командировки близо още десет години, преди да се прибере от Испания в ковчег.

Не беше питала чичо Таге за това, не беше повдигнала въпроса за подробностите около смъртта на баща си, и въпреки че той я приканваше, не му беше доверила за револвера, който намери в сейфа.

Но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че той вече знаеше за това. Че може би в действителност би искал да се добере най-много именно до оръжието.

Затова и предпочиташе да изчака, преди да му зададе още въпроси, поне докато успееше да провери разказа му. Да се подплати с малко повече информация.

Но колебанието ѝ вероятно се дължеше също толкова и на това, че я беше страх от отговорите.

Или че мозъкът ѝ вече беше натъпкан до пръсване с други, значително по-важни неща. Като странните обстоятелства около задържането на Хенке и предстоящото посещение на Марк Блек, до което оставаха само четири дни.

Освен това още не се беше отказала от онзи микробус, който ги беше следил. Отговорът от пътната агенция тъкмо беше пристигнал в пощенската ѝ кутия. Кола под наем, регистрирана към новосъздадено акционерно дружество във Вестерорт. „Грундстенен“37 АД — стандартно наименование, което се използваше, когато собственикът не е регистрирал търговско име. Адресът посочваше само пощенска кутия както при хиляди други фирми. Всичко на всичко информацията в писмото не беше от особена полза, нито за да подсили, нито за да разсее подозренията ѝ.

Във всеки случай ванът не се беше мяркал повече, което, естествено, беше известно облекчение.

Но нещо, което, от друга страна, беше започнало да я тревожи все повече, беше треморът на ръцете ѝ, най-вече дясната. Откакто едва не беше изтървала бутилката вода в кафенето, пристъпите се бяха появили още няколко пъти. Вероятно се дължеше на липса на сън или поне така твърдеше лекарят ѝ. Алтернативно можеше да бъде временен страничен ефект от новите таблетки.

Минават няколко седмици, докато тялото се нагоди, Ребека, трябва да имаш търпение…

Не беше казала нищо на Мике, нито пък на някого другиго, като стана дума. Вярно, дозата, която взимаше, беше малка, но антидепресантите не бяха точно от нещата, с които човек се фука.

Тя продължи обратно по коридора към офиса си и по пътя подмина вратата за стаята на Мике.

Беше затворена, а през малкия стъклен прозорец мерна гърба му.

Точно както повечето сутрини той беше станал рано. Пристигаше на работа още преди тя изобщо да е станала от леглото.

Срещаха се твърде рядко, осъзнаваше го, но този път поне не беше само по нейна вина. Беше приела работата в Sentry в опит да му се реваншира поне малко за аферата с Тобе Лунд. За да имат повече време заедно…

Идеята във всеки случай беше добра…

Всъщност тя би предпочела да се бяха скарали. Да я беше наричал с различни епитети, от които тя беше заслужила всички. Да беше блъскал врати и да не ѝ беше говорил със седмици, не и преди да го замоли за прошка.

А може би дори не и тогава…

Неговият начин, разбира се, беше много по-зрял.

Тя беше направила грешка и той ѝ беше простил, точка.

Значително по-трезво и разумно, отколкото да ръси обвинения и да тряска врати. Но в същото време толкова неестествено…

Тя затвори вратата на офиса си и пусна компютъра. Докато той зареждаше, се усети, че гледа към чекмеджето на бюрото.

Няколко минути едва ли щяха да навредят, а освен това компютърът очевидно щеше да ъпдейтва някаква програма…

Тя отвори чекмеджето и внимателно взе снимката. После светна настолната лампа, нагласи лъча светлина и извади новозакупената лупа от чантата си.

Резолюцията не беше най-добрата, а и почти петдесетте години, изминали от проявяването на снимката, далеч не бяха подобрили качеството на образа.

Но мъжът в средата на предния ред, който за разлика от всички останали се усмихваше само леко, без да показва зъбите си, безспорно напомняше страшно много на баща ѝ.