Той помаха на сервитьорката и поръча две бутилки „Рамльоса“, с които тя се върна на мига.

— Тези консултантски задачи какво представляваха? — попита Ребека, след като отпи няколко глътки.

— За жалост, не мога да навляза в детайли…

— Искаш да кажеш, че е бил някакъв вид шпионин?

— Не, не, абсолютно не.

Той вдигна ръце пред себе си.

— Нищо такова, ставаше дума преди всичко за куриерски мисии. Размяна на определени услуги и информация, но за съжаление, не мога да разкажа повече… Печатът „поверително“ все още е в сила.

— Но е имал нужда от фалшиви паспорти…

— Осъзнавам, че звучи малко странно, но трябва да разбереш, че времената бяха напълно различни. Студената война беше в разгара си, а Швеция се намираше по средата между Великите сили. Сигурно се сещаш за шведския DC-334, който беше свален от Съветския съюз над Балтийско море, а после и „Каталината“35, която оглеждаше за оцелели. Дори и най-невинните задачи можеха да бъдат погрешно изтълкувани от врага, така че трябваше да се използват абсолютно всички възможни средства за защита особено по-късно, когато Ерланд създаде семейство…

— Н-но нали татко имаше работа, беше продавач във…

Тя се опитваше напразно да си спомни как се казваше компанията — нещо с „Т“, беше почти сигурна… Той ѝ даде няколко секунди да помисли.

— Би ме изненадало, ако някой от вас знаеше особено много за работата на Ерланд… Ако някога ви е разказвал нещо, то е касаело общи неща без подробности. Нещо, което да обяснява отсъствието му и дългите му пътувания в чужбина…

Вдигна бутилката, за да напълни чашата си, но дясната ѝ ръка внезапно трепна няколко пъти и тя разля вода по масата. Използва няколко салфетки, за да попие локвата възможно най-дискретно.

Ако само преди няколко дни някой беше намекнал, че баща ѝ можеше да бъде нещо коренно различно от съвсем обикновен данъкоплатец, тя почти би се изсмяла на глас. Но това беше, преди да отпори банковия му сейф…

— Разбирам, че всичко това сигурно изглежда, меко казано, малко… нереално, Ребека.

Той се наведе напред и сложи ръка върху нейната.

— Повярвай ми, бих предпочел да не се беше налагало да ти разказвам…

Тя го огледа внимателно в търсене на знаци, че нямаше предвид каквото казваше. Но той изглеждаше напълно искрен.

— И-и какво ще правим сега…? — промълви тя. — С нещата в сейфа — разясни, притискайки дясната си ръка между коленете, за да я накара да спре да трепери.

— Ще оставиш нещата на мен. Ще се погрижа всичко да изчезне. Паспортите, сейфа, всякакъв вид документация, която свърза вещите с баща ти. Само ми дай всички ключове, кодове и други такива и всичките ти тревоги ще свършат.

Тя неволно настръхна.

— Естествено, ще се погрижа никаква сянка да не опетни паметта на баща ти… — той се усмихна приятелски и тя изчака няколко секунди, докато размишляваше.

— Не съм сигурна, че искам това, чичо Таге — каза тя после. — Имам предвид да се разделя с всичко…

Той се намръщи и я изгледа продължително.

След което бавно издърпа ръката си обратно и се изпъна в стола.

— И защо, чудя се, не би искала това, Ребека?

Изражението му внезапно се беше променило, беше станало по-сурово.

Той продължи да я гледа още няколко секунди, очите му бавно се свиха, а устата му се превърна в черта.

— Имало е още нещо в сейфа, нали? Освен паспортите и онази снимка…

Лицето ѝ не трепна, но той кимна бавно, като че тя по някакъв начин все пак беше потвърдила твърдението му.

— Намерила си нещо друго, нещо значително по-притеснително…

Ръката ѝ продължаваше да трепери между колената, тя усети как сърцето ѝ заби по-силно и се напрегна да не допусне и най-миниатюрната промяна в изражението, която да я разкрие.

Чичо Таге продължи да се взира в нея, но този път тя не се огъна, вместо това снижи брадичка с няколко сантиметра и запази зрителния контакт.

Пет секунди.

Десет…

— Окей — въздъхна той накрая и вдигна ръце. — Има още една част от историята. Нещо, което до последно се надявах да си спестя да ти разкажа… Работехме по един специален… проект, може да се каже — продължи той. — Много спорен проект, което допълнително ни принуждаваше да сме изключително предпазливи. Затова не ползвахме собствения си персонал, ами включихме външни лица като баща ти. Хора без официална връзка с проекта, но които въпреки това бяха неоспоримо лоялни…

— И от които лесно бихте могли да се лишите, ако нещо се обърка?

— Това звучи може би твърде цинично…

— Но е било така, не е ли вярно?

Той сви рамене.

— Баща ти беше запознат с правилата на играта. Знаеше кое беше от значение. Както и да е, в продължение на много години проектът ни беше с висок приоритет, имахме на практика неограничени ресурси. Но изведнъж всичко се промени, политическата подкрепа прекъсна, като в същото време бюджетът беше намален драстично. Но ние все пак продължихме работата си, просто под по-дискретна форма. Всички, които бяхме замесени в проекта, бяхме убедени в значението му за националната сигурност. Освен това все още получавахме известно съдействие от част от старите ни спонсори, благодарение на което можахме да продължим още дълго през осемдесетте. Но накрая ни предаде дори един от най-старите ни приятели, от тези, които преди това ни бяха подкрепяли най-много. Малкият ни отдел беше закрит окончателно, офисите ни бяха затворени, а останалият персонал беше преместен. С оглед на това аз избрах да напусна Въоръжените сили изцяло. Оттогава работя в частния сектор…

— А татко, какво се случи с него?

— Баща ти никога не е бил официално назначен, няма договор, няма и задължения…

Той поклати глава.

— Не беше редно, не и като се има предвид колко вярно ни служеше… Естествено, имаше и други като него, хора, които бяха изритани на улицата без дори едно благодаря. Но се опасявам, че Ерланд прие нещата най-тежко. За втори път беше отстранен, отхвърлен от общността…

Той направи пауза, за да допие останалата минерална вода.

— Кога се случи това, коя година?

— Втората половина на осемдесетте, ти трябва да си била на единайсет-дванайсет години…

Тя вдиша дълбоко и бавно изпусна въздуха.

Дясната ѝ ръка най-накрая се беше успокоила дотолкова, че тя да се осмели да я премести обратно на масата.

— Спомняш ли си нещо от онова време, Ребека?

— Не… хм — гласът ѝ изтъня и тя се прокашля. — Не много всъщност.

Но това не беше съвсем вярно. Добре си спомняше някои неща. Твърде добре.

Той се събуди чак когато вечерта почти беше настъпила, което всъщност не беше толкова странно. Часът беше успял да стане четири, преди да си легне.

Беше седял притиснат до проклетата стена, като слушаше, опитваше се да долови каквито и да е детайли от разговора, който протичаше вътре. Час след час недоловимо мънкане, от което можеха да се различат само отделни думи.

Бележникът му вече беше пълен с неща, които му се беше сторило, че е чул, но от това едва ли беше научил много повече.

Думите латерна, лабиринта и учителя се бяха появили на няколко пъти, но както и с всички останали нямаше как да ги съчетае в какъвто и да е контекст.

Той се повдигна до седящо положение, почеса се по брадата, после под мишниците и по топките. След това изрови един от по-дългите фасове в пепелника върху нощното шкафче и затърси запалката. Цялата ситуация беше напът да му се изплъзне от ръцете. Нямаше план, никаква защита, ченгетата му дишаха във врата, а освен това беше подложен на щателно наблюдение.

Не беше говорил с Бека от седмици, може би дори бяха станали месеци, което всъщност беше доста добре. Ако стоеше настрана от нея, тя трябваше да е в безопасност. Проблемът беше само, че се чувстваше адски самотен!

Беше опитал да се свърже с Манге, но проклетият малък килимопрегръщач не отговаряше по телефона, а компютърният магазин беше запечатан още от зимата, когато малките му практиканти се бяха оказали в пандиза. Несъмнено можеше да отиде до Фарща и да звънне на вратата му, но това му се струваше като твърде амбициозен проект. Освен че предпочиташе изобщо да не напуска апартамента, нямаше и никакво желание да се натресе на незаконната му вярна половинка, кучката Бетул…