Той смъкна шапката си ниско над челото и покри останалата част от лицето с чифт твърде големи огледални очила. Никой не би могъл да го познае, нито дори Бека. Самият той едва се разпознаваше…

Револверът беше тежък, трудно беше да го държи изправен. Издърпа ударника за проба, като трябваше доста да се напрегне, за да го премести. Единственото, което оставаше сега, беше малко дръпване, лека прегръдка с показалеца. И всичко щеше да свърши…

И за Блек, и за него самия.

Нямаше шанс Водача да го остави жив след такова нарушение.

Но нямаше избор.

Трябваше да отреже главата на змията.

12. Deathmatch46

Тропането я събуди и мина немалко време, докато тя осъзнае къде се намира.

В хотелска стая в „Гранд“, през четири стаи от апартамента на Блек. Тя се изправи и погледна към часовника на радиото — 02:12.

Чувстваше главата си тегава, като че беше пълна с някакво вискозно вещество, и тя разтърка очи с длани, в опит да забърза мисловната си дейност.

Тропането се повтори. Стана от леглото и бързо навлече официалните си панталон и риза, преди да открехне вратата.

Беше Томас.

— Sorry for waking you, Rebecca — промърмори той и направи крачка напред, така че тя нямаше друг избор, освен да го пусне вътре.

Той размаха блекберито, което държеше в едната си ръка.

— Получихме сигнал за заплаха срещу мистър Блек, изключително надежден…

— Аха…

Тя не знаеше какво точно се очакваше да каже.

— Стар приятел в Сикрет Сървис току-що позвъни. Получили са информация, че терористична организация планира атентат срещу нас по време на посещението в Стокхолм.

— Окей… — тя закопчаваше най-долните копчета на ризата, докато се опитваше да подреди сънения си мозък. — Коя организация?

— Всъщност нямат име, което може би звучи малко странно. Терористите обикновено обичат да се хвалят. Но ги държим под око от достатъчно дълго време, за да знаем, че въпреки че стоят в сянка, не трябва да бъдат подценявани.

— А причината за интереса им е?

Той сви рамене.

— На терористите невинаги им трябва причина, мис Нормѐн. Фанатиците имат собствена логика, но вероятно е свързано с последните протести. Банерът от вчера…

Тя кимна, обърна се, за да разкопчае панталоните и да пооправи края на ризата. Същевременно се възползва от възможността и напъха шишенцата с лекарства, които стояха на нощното шкафче, в един от джобовете на панталона.

После се завъртя обратно и се усмихна оправдателно на Томас.

Но изражението му не разкри дали беше забелязал хапчетата.

— Окей, значи какво точно знаем? — продължи тя.

— Не много, но приятелят ми беше достатъчно притеснен, че да ми се обади посред нощ. Не можа да ми каже много, което по всяка вероятност означава, че информацията идва от таен източник.

— Някой вътрешен?

Той кимна и опипа леко дългичкия ръкав на сакото със свободната си ръка.

— Но въпреки това не знаем как се казва организацията?

— Имат различни имена в зависимост кого питаш. Циркът, Събитието, Представлението…

Тя поклати глава.

— Никога не съм ги чувала…

— Не, така си и мислех. Страшно анонимни са. Използването на много различни имена е добър начин да се скрият от радарите. Но от опит знаем, че са способни на почти всичко… — той продължи да дърпа ръкава, сякаш се опитваше да го издължи още повече.

— Окей, като начало ще разположа постоянна охрана пред вратата на мистър Блек…

Тя помисли няколко секунди.

— Освен това предлагам утре сутринта да се движим с хеликоптер вместо с кола.

— Прекрасно, но можеш ли да го уредиш в такъв кратък срок?

Тя кимна.

— Няма проблеми.

Ребека взе кобура на пистолета от нощното шкафче, закрепи го за колана и си облече сакото.

— Има ли още нещо, което трябва да знам, мистър Томас?

— В момента не, обещана ми е повече информация утре сутринта, така че можем отново да обсъдим нещата тогава.

— Окей.

Тя го последва навън в коридора и застана пред вратата на Блек.

— Той?

— Той е окей, говорих с него преди малко.

— Добре.

— Тогава лека нощ, Ребека, прати ми имейл, когато уредиш транспорта…

— Разбира се.

Тя се поколеба една секунда. Мисълта я споходи от нищото, но във всеки случай беше принудена да попита, за да я отхвърли.

— Само един последен въпрос. Онази организация…

— Да?

— Случвало ли се е някога да се нарекат…

Играта!

Само за това можеше да мисли.

Въпреки всичкия алведон главата му пулсираше трескаво толкова силно, че очите му щяха да изхвръкнат.

— Не изглеждаш много добре, приятел… — измърмори таксиметровият шофьор.

No shit, Sherlock…

— Грип — отвърна той лаконично, дъвчейки незапалената си цигара. — Голяма гадост е да го хванеш през лятото…

Шоферът се ухили.

— Със сигурност! Аз всяка есен се ваксинирам, за да ми се размине. Знаеш, с всичките хора, дето срещаш покрай тая работа, в колата се носят вируси и други лайна…

Той спря, огледа се, след което направи остър обратен завой през непрекъснатата линия по средата на пътя.

— Но е ясно, след свинския грип и всички, които се разболяха от ваксината, човек почва малко да се колебае…

— Ммм — процеди HP. Шоферът му напомняше на някого, но не можеше да каже точно на кого.

— Понякога човек направо да се чуди дали изобщо е имало свински грип, или всичко е било начин да пуснат в обръщение цял куп неизпитани ваксини… — продължи шофьорът.

Нямаш си и представа, приятел!

В нормални случаи би се хвърлил в дискусията, но сега не смееше да си отвори устата от страх да не изхвърли каскада от драйфано.

Вече бяха на „Шепсбрун“, оставаха още три-четири минути и ще, не ще трябваше да издържи.

Натисна копчето за сваляне на прозореца, за да пусне малко свеж сутрешен въздух.

— … сума ти други неща, които властите ни пробутват. Като онова, дето щели да съхраняват целия интернет и телефонен трафик, чул ли си? Горе-долу същото като пощата да отваря всички писма и колети, преди да ги достави. Скапана измислица на Европейския съюз, която обществото приема само защото сме твърде заети с кралските особи и кръвосмешенията им… Чиста проба ГДР, мен ако питаш…

HP кимна разсеяно.

Изведнъж се беше сетил на кого му приличаше шоферът.

Манге…

Мамка му, как му липсваше Манге. От зимата насам нито гък. Не си вдигаше телефона: нито мобилния, нито домашния. Почти като че ли нарочно стоеше настрана…

— Ето на, пристигнахме, „Кунгстредгорден“. С карта или в брой?

HP смотолеви нещо неразбираемо и измъкна смачкана стотачка от джоба на панталоните.

— Колко е часът, между другото?

— Шест и половина сутринта, приятел, ужасно време да е буден човек…

HP отвори вратата и стъпи на тротоара, мъчейки се същевременно със запалката.

Ръцете му така трепереха, че за малко да си изгори носа, докато запали цигарата.

Потрепери на сутрешния хлад и за да се стопли малко, направи няколко дълбоки дръпки. Осветената фасада на „Гранд“ се намираше на няколкостотин метра пред него.

Той мушна ръка в джоба на якето и обгърна дръжката на револвера с пръсти.

Почти стигна.

Почти у дома…

Тя се протегна и направи кратка разходка из коридора. Близо четирите часа на стола бяха накарали ставите ѝ да се вдървят.

Сподави кратка прозявка и погледна към часовника. След няколко минути щеше да е време да потеглят.

Румсървисът беше дошъл преди половин час, което означаваше, че Блек вече беше наспан, изкъпан и заситен.

За разлика от нея самата…

Тя потисна още една прозявка, след което вдигна дясната си ръка във въздуха. Само леко, почти незабележимо потрепване.

Ефектът от приспивателното все още не беше отшумял. Хапчетата не ѝ помагаха съвсем за проблемите със съня и макар че лекарят ѝ каза да увеличи дозата, тя най-често се оказваше по-скоро в замъглен ступор, отколкото в дълбок сън, от какъвто се нуждаеше. Шишенцата изпъваха плата на панталона.