Едни хапчета, за да изкара нощта, други, за да изкара деня…

Мислите ѝ продължаваха да кръжат. Банковият сейф, паспортите, револверът, Тате Самер — или ако всъщност не се казваше Андре Пелас — и накрая, естествено, Хенке.

Беше му звъняла четири пъти през нощта, а освен това му прати и есемес. Грубо нарушение на указанията на Стигсон. Но точно както обикновено тя се беше добрала единствено до безчувствената гласова поща.

Можеше, разбира се, да е съвпадение, вероятно точно така стояха нещата. Децентрализирана терористична организация, наричана понякога Играта можеше и да няма нищо общо с онази игра, в която Хенке се беше забъркал.

Беше свикнала със смътните заплахи, в СЕПО те бяха почти ежедневие. Но не можеше да знае със сигурност, не и преди да е говорила с Хенке, да е чула гласа му и да се е убедила, че е добре. Че нищо от случващото се около PayTag и Блек нямаше общо с него.

Слушалката в ухото ѝ изпука.

— Намясто пред главния вход сме, шефе — каза Шелгрен. — Тук има десетина души, няколко репортери и ранобудна групичка, дошла да се озърта за кралски особи и известни личности. Но няма и следа от демонстранти, край!

— Добре, искам двама души отпред на тротоара. Вероятно до няколко минути ще тръгнем, край!

— Разбрано!

В дъното на коридора се отвори врата и Томас излезе навън.

Костюмът беше същият, както и мокасините, но ризата беше нова. Точно както и предшестващата я тя водеше неравна борба с широкия врат на Томас и възелът на вратовръзката му вече сериозно се беше разхлабил.

— Добро утро, Ребека. Готови ли сме?

— Всичко е подготвено, връщаме се обратно до летище „Брома“ и излитаме. Хеликоптерът побира четирима пасажери, така че няма да гъчкаме.

— И всичко за там е уредено?

— На място ще вземем две коли, изпратих ги снощи, веднага след разговора ни.

— Отлично, Ребека, впечатляващо ефективно, трябва да призная…

Тя кимна и погледна встрани.

— Тъкмо получих съобщение от мистър Блек — продължи Томас. — Ще е готов след пет минута.

— Благодаря, ще информирам останалите.

В мига, в който натисна копчето на предавателя, тя забеляза леката, едва забележима издутина под сакото на Томас до дясното му бедро. Можеше да е блекберито му, повечето американци изглеждаха твърде привързани към калъфите за колани. Агент 007 с право да пише имейли…

Но внезапно се оказа убедена, че издутината беше нещо съвсем различно.

Нещо значително по-опасно…

Тя отвори уста, за да каже нещо, но гласът на Шелгрен в слушалката я прекъсна.

— Шефе, мисля, че имаме малък проблем…

Той стоеше малко настрана, оглеждаше насъбралите се хора до червеното кадифено въже. В началото беше спокойно. Ято дърти лелки, няколко уморени фотографи.

Две черни коли стояха паркирани точно пред входа с двама прилежащи им костюмари на тротоара до тях. Отдалече смърдяха на ченгета, затова той спазваше нужната дистанция. Но само преди броени минути нещата се раздвижиха с пълна скорост. Няколко минибуса спряха малко по-нататък покрай кея и от тях се изсипа цяло стадо хора. Двайсет-трийсет, може би повече, всички в светли гащеризони и бели пластмасови маски, които ги караха да изглеждат на практика еднакви. Само за няколко секунди те завзеха тротоара и докато той внимателно се приближаваше, започнаха да разгъват банери.

Костюмарите видимо се изнервиха, той видя единия от тях да говори по микрофона на китката си.

Той направи няколко бързи крачки, за да се приближи, но почти веднага се принуди да забави темпото. Ами ако Блек се прегрупираше и поемеше по друг път в последния момент? От задната страна сигурно също имаше изход?

Никога нямаше да успее да стигне навреме…

По дяволите!

Запъти се покрай кея, следейки внимателно случващото се от другата страна на улицата. Беше се присъединил и телевизионен екип, което изглежда посъбуди изморените фотографи, и те се заеха да се бутат с останалите. Суматохата се забелязваше все повече и той виждаше как наоколо се струпват любопитни.

Бял ван със затъмнени стъкла се дотъркаля отнякъде и закри гледката за няколко секунди, преди да паркира малко встрани.

Демонстрантите се бяха настанили пред въжето. Изглеждаха зловещо, облечени в белите си гащеризони и маски. Никой от тях не казваше нищо, единствените звуци идваха от фотографите и тв-пичовете, които се бореха за място.

Единият костюмар продължаваше да говори по микрофона. Не изглеждаше особено доволен от ситуацията.

Изведнъж откъм Шепсхолмен бавно се зададе полицейски автомобил и другият костюм пристъпи на улицата и му махна да се приближи.

HP се промъкна между паркираните минибуси. Кратката разходка от „Кунгсгатан“ го беше изтощила напълно, така че беше принуден да се облегне на една от колите, за да си поеме дъх.

Белият ван стоеше само на няколко метра вдясно с включен двигател. Удари го спарен лъх на горещи павета и изгорели дизелови газове, но той беше твърде изморен, за да му пука. Бяха се присъединили още любопитни, около входа вече се бяха скупчили поне петдесет-шейсет души.

Полицаите бяха паркирали патрулния си автомобил и се бяха качили на тротоара.

Стояха и говореха с костюмираните ченгета и HP се възползва от случая, за да пресече улицата.

Нокиата беше в предния му джоб и му отне около минута да я включи.

Сърцето биеше здраво в гърдите му, а гаденето беше едва овладяно.

— Добро утро, мис Нормѐн.

— Добро утро, мистър Блек — отговори тя и срещна погледа му.

Нямаше и следа от вчерашното неодобрение. Чудно!

— Днес отпред има по-голяма демонстрация — каза тя. — В момента има четиридесет до петдесет участници, като броят им изглежда се покачва. Предложението ми е да минем по алтернативния път за евакуация…

Тя погледна към Томас.

— Какво е положението в момента? — попита той кратко.

— Спокойно, но донякъде напрегнато. Имаме двама души на тротоара, а освен това намясто има и двама униформени полицаи.

— Медии? — този път се намеси Блек.

— Горе-долу като вчера, може би малко повече. Няколко фотографи и поне един телевизионен екип.

Блек и Томас размениха погледи.

Слабо потрепване премина през дясната ѝ предмишница и накара пръстите ѝ да се разтворят.

По дяволите, не сега!

— Не бихме искали да изглеждаме като типове, които се измъкват през задната врата, Ребека — каза Томас. — Още повече ако на мястото има медии. Може да се разтълкува сякаш всъщност имаме да крием нещо. Прозрачността е важна част от марката PayTag…

Тя кимна, като същевременно сви предпазливо дясната ръка зад гърба си, опитвайки се да я накара да спре да трепери.

— Разбирам…

Телефонът ѝ завибрира във вътрешния ѝ джоб, но тя го игнорира.

— Шелгрен, слизаме надолу — каза тя по микрофона.

— Аз съм — каза той, когато гласовата ѝ поща се включи. Но после изведнъж се поколеба как да продължи.

— Значи… аз…

Костюмираните ченгета внезапно се разбързаха. Единият отвори вратата на предната кола, другият направи няколко крачки към въжето и тълпата.

Униформените полицаи прокараха ръце по коланите си и изглежда не знаеха какво точно трябва да правят. Като по сигнал демонстрантите ненадейно започнаха да скандират:

Don’t be evil!

Don’t be evil!

Той затвори телефона и пъхна свободната си ръка в джоба на якето. Пръстите му докоснаха дръжката на револвера. Някъде зад него се тръшна тежка автомобилна врата. Звукът го накара да подскочи.

В асансьора звучеше тиха музика. Версия на The winner takes it all на пан флейта. Очевидно имаше неписано правилно шведските хотели да пускат АББА мюзак47 в асансьорите…