— Ако го направех, щеше ли да приемеш, Ребека? Вярвам, че бихме могли да бъдем забележителен екип. Човек с твоята решителност, твоя самоконтрол. Който не се колебае да направи необходимото, колкото и неприятна да е мисията. За такива хора има място навсякъде…

Тя пое дълбоко въздух.

— Вече имам работа, знаеш. Когато всичко това се уталожи, искам да се върна обратно. Да помогна да разберем какво в действителност се случи там долу… — тя направи жест с глава по посока на „Кунгсторнен“.

Самер кимна бавно.

— Всъщност не съм и очаквал друг отговор, Ребека…

Той се наведе и вдигна кариран термос, който стоеше облегнат на парапета.

— Мога ли поне да ти предложа чаша кафе, преди да се разделим?

— С удоволствие, благодаря…

Той изнамери две чаши и ги напълни.

— Разказвал ли съм ти защо съм толкова привързан към това място?

Тя поклати глава и духна внимателно горещото кафе.

— Баща ми работеше в АСЕА92. Участвал е в монтирането на този часовник. Но тогава той е стоял горе на телефонната кула при „Брункеберистори“.

Той посочи в далечината над покривите.

— Баща ми ме водеше там и ми го показваше. Разказваше как са успели да го качат горе. Разбираш ли, кулата е била четиридесет и пет метра, главозамайваща височина по онова време…

Тя кимна и доближи бавно чашата към устата си.

— Страшно се гордеех с баща си, понякога дори се хвалех пред приятелите си, че е поставил часовника съвсем сам… — подсмихна се той. — Така или иначе, през 1953 г. телефонната кула изгоря, часовникът беше размонтиран и оставен в склад. Баща ми умря две години по-късно…

Тя тайно разгледа профила му, орловите черти на носа. Кожата, опъната над бузите, тъмните очи, които толкова напомняха на тези на баща ѝ.

— За радост, с помощта на някои различни контакти постепенно успях да договоря тази мачта тук93. По този начин часовникът на баща ми можеше да се върне на полагащото му се място…

Самер се обърна и ѝ се усмихна.

Той продължаваше да държи чашата в ръка, но изглежда не се беше докоснал до кафето.

— Благодаря за историята, чичо Таге, но най-вече бих искала да ми…

— Да ти разкажа за баща ти, да, разбирам. Затова си тук. Тревожиш се какво може да е направил Ерланд с онзи револвер. С какво може да се е захванал. Притесняваш се толкова, че не си могла да спиш, нали?

Тя кимна тежко, бавно отмествайки глава нагоре и надолу, сякаш вратът ѝ не искаше да ѝ се подчини съвсем.

— Бедната Ребека — той се усмихна. — Едва ли ти е било леко през последните години, нали? Всичко случило се, катастрофата на „Линдхагенсплан“, атентатът срещу външния министър на САЩ. Между другото, Хенрик караше полицейския автомобил с бомбата, но сигурно вече си се досетила за това…

Тя отвори уста и се опита да каже нещо.

— Шшшш, няма страшно — той сложи облечен в ръкавица пръст на устата си. — Ще си остане между нас. Освен това Хенрик беше този, който хвърли шоковата граната срещу кралския кортеж при „Кунгстредгорден“, но сигурно и това си разбрала, най-малкото когато го видя на онзи видеоклип горе в СЕПО — той се усмихна и направи лека гримаса. — Хенрик е участвал в едно-друго, ще ми липсва всъщност — засмя се той. — Струва ми се, че ще липсва на всички ни… Но мила Ребека, какво има?

Пластмасовата чаша падна от ръката ѝ и се удари шумно в решетъчния под.

— Може би трябва да седнеш…

Той направи жест към стълбата.

Тя послуша съвета му, сви се на най-горното стъпало и наведе глава към парапета. Студеният метал се допря до слепоочието ѝ.

— Бедната Ребека — каза той и се доближи бавно до нея. — Заподозряха те за служебно нарушение в Дарфур, после те изритаха от работа и партньорът ти те напусна. А освен това днес беше принудена да застреляш собствения си брат. Каква ужасна трагедия…

Той погали внимателно челото ѝ.

Зелените букви над главите им се превърнаха в стрелки, придавайки на лицето му червено сияние. Той се наведе и започна да разкопчава сакото ѝ.

— Тъжно е, че трябва да приключи така, милата ми, но за жалост, в моя бранш човек не може да си позволи риска да остави нещата недовършени. Всъщност почти се учудвам, че колегите ти те оставят все още да носиш оръжие след всичко случило се.

Той заопипва колана ѝ и извади служебния ѝ пистолет от кобура.

Тя не се опита да го спре.

— Човек никога не знае какво би могло да ти хрумне, скъпа Ребека.

Той завъртя оръжието в ръце, огледа го внимателно за няколко секунди.

От едното ѝ око се стече сълза, после още една.

— Пък и може би дори чувството е хубаво да избягаш от всичко? Бедната стресирана полицайка, която застреля собствения си брат. Медиите няма да са милостиви. От тази гледна точка може да се каже, че ти правя услуга.

Тя го погледна, опита да отвори уста.

— К-кафето… — каза накрая.

— О, няма страшно. Същата субстанция както в таблетките, които вече използваш. Само малко по-силна. Виж, даже пише името ти на етикета…

Той извади шишенце с хапчета и го разклати между палеца и показалеца си. После го напъха в единия ѝ джоб.

— Опасявам се, че е време да си кажем сбогом…

Той вдигна оръжието и издърпа затвора.

След това го допря до слепоочието ѝ и натисна спусъка.

Оръжието изщрака.

Той го дръпна към себе си, издърпа затвора наново и натисна спусъка за втори път.

Оръжието отново изщрака.

Самер се вторачи в пистолета, без да разбира какво точно се случваше.

Ребека вдигна глава и срещна погледа му. После сложи ръка на цевта, изправи се и с лекота изтръгна оръжието от ръката му.

Той направи неуверена крачка назад, после още една. За първи път, откакто го беше срещнала, овладяното му изражение като че се огъна и за секунда той изглеждаше почти изплашен. Всичко приключи за няколко мига, после той се окопити.

Тя хвана оръжието с две ръце, издърпа затвора, после още веднъж.

Два малки зелени учебни патрона излетяха навън, отскочиха от решетката и после се провряха между пролуките надолу към покрива на двайсет метра под тях.

Тя свали пистолета на нивото на талията, но така че все още да е насочен към него.

Истински патрон… — каза тя и кимна към оръжието. — В случай че се чудиш. Между другото, приключих и с хапчетата, и с кафето… — добави тя. — Някой ми каза, че не било добре за мен…

Устата му се превърна в черта.

— Разбирам…

Той я огледа за няколко секунди.

— Какво беше това, което…?

— О, една малка подробност. Незначителна дреболия, която успях да напипам чак след няколко дни…

Той не отговори, а само продължи да я изучава.

— Трезорът, разказът ти, снимките, всичко се връзваше перфектно. Всички парчета от пъзела пасваха съвършено по местата си, а разказът на Туре Шьогрен в Кралската библиотека свърза и последните нишки. Както казах, всичко беше перфектно…

— Но?

— Перфектно, стига да не беше името…

— Мисля, че не разбирам съвсем… — той наклони главата настрани.

— Туре разказваше малка странична история и взе че ме нарече с друго име, но после бързо и учтиво се поправи. Малка досадна грешка на езика, това беше всичко. Имаше само един проблем… Така и не бях казала на Туре как се казвам, значи той трябва вече да го е знаел. Знаел е как изглеждам, че ще се появя в библиотеката и ще се интересувам от програмата за ядрено оръжие. Единственият, който знаеше това, беше ти.

— И това беше достатъчно, за да станеш подозрителна?

— Това заедно с факта, че все повече се убеждавах, че някой подслушва телефона ми. Следеше къде се намирам и с кого контактувам. Накрая получих малко помощ от стар приятел…

— Аах…

Той помълча няколко секунди, изглежда размишлявайки.

— Сандстрьом, нали така?

— В момента се казва Ал-Хасан.