И той какво получи в замяна?

Някой и друг милион за утеха, цифра, която сигурно беше просто десетична запетая в счетоводството на PayTag. Скапана грешка при закръглянето!

Освен това през последните седмици се опитваха да го пречупят, а бяха и доста близо до успеха. А сега обединените полицейски сили на цяла Швеция бяха по петите му… Така че защо, по дяволите, беше толкова тъп да се съгласи отново да пъхне глава в бърлогата на лъва?

Е…

Отмъщението, естествено, беше движеща сила, и то адски силна.

Рискът си струваше дори само заради мисълта за шибаната физиономия на Водача, когато разбере, че са пъхнали гаечен ключ в зъбните колела на главния им спонсор. Той, Блек и Анна Аргос, крещящи един на друг в някоя стая. So fucking Sweet!

Но имаше и други фактори.

Вълнението.

Ловът.

А освен това имаше да разрешава цял куп мистерии, не само тази с малката им група.

Кой беше Учителя? Къде беше лабиринтът Лутерн, където бомбата най-вероятно щеше да бъде поставена? Към кого щеше да е насочена?

И може би най-важното: Как се вписваше Ребека в уравнението?

Тя седи на мястото до шофьора.

Татко кара, мама и Хенке седят отзад.

Криволичат през редица малки улички и чак когато вижда величествената църква на хълма вляво, разбира къде се намират.

„Дьобелнсгатан“, съвсем до „Йоханесшюркан“, движейки се нагоре по „Брункеберисосен“71.

Хенке е на не повече от 6-7 години и хленчи на задната седалка. Мама се опитва да го успокои, обяснява му, че не остава много. Татко не казва нищо, но тя вижда как е стиснал челюсти.

— Скоро ли пристигаме? — проплаква Хенке и тя се обръща, за да помогне на мама.

И тогава го вижда.

Той стои съвсем неподвижно, малко навътре в мрачното гробище и изглежда ги наблюдава, докато колата бавно минава покрай него. Тя мярка огънче на цигара в едната му ръка. С другата ръка държи бастун. Без да знае защо точно, тя вдига ръка към него.

Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека? — пита майка ѝ тихо.

— Мълчи! — изревава внезапно татко и Хенке незабавно се разплаква.

— Накарай го да млъкне, по дяволите — тя вижда как кокалчетата му побеляват над волана. Мама изкрещява нещо в отговор, което тя не чува.

Вдига ръце и ги притиска към ушите си.

Но гласът продължава да шепне в главата ѝ.

Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека?

Колата продължава да се плъзга бавно през кишавия сняг и тя изведнъж разбира къде отиват.

В момента, в който излизат на хребета и „Дьобелнсгатан“ преминава в „Малмшилнадсгатан“, сцената ненадейно се променя.

Сега нейното възрастно аз седи зад волана.

Плачът на Хенке все още се чува от задната седалка, но щом тя поглежда в огледалото за обратно виждане, вместо него тя вижда лицето на Таге Самер.

— Напред, Ребека, не назад. Трябва да гледаш напред — казва той с тон толкова тъжен, че я заболява сърцето.

И в мига, когато се обръща обратно, той е там, право пред капака на колата. Мъж, облечен в тъмно яке, с яка, вдигната около лицето. Трябва да се е качил по стръмните стълби вдясно. Тези, които водят надолу към „Тунелгатан“, където лежи умиращ един министър-председател.

Тя се обляга на спирачката, колелата блокират, но колата продължава се хлъзга напред през кишата.

Право към мъжа.

Плачът на Хенке преминава все повече в писък.

Тя отпуска спирачката, отново я набива.

Опитва се да намери сцепление.

Но е безполезно.

Мъжът извръща глава, вдига ръка към нея, сякаш за да се предпази. Тогава тя вижда револвера в другата му ръка.

— Татко, нееее! — крещи Хенке.

Или пък тя самата.

После чува друг глас в далечината.

Вика нейното име.

Ребека, Ребека.

И в мига, в който се събужда, тя най-накрая осъзнава кое не е наред.

Името.

Тя остана, лежейки неподвижно на дивана няколко минути, докато размишляваше, напасваше новата информация към всичко, което бе преживяла през последните дни.

После се изправи, взе мобилния си телефон и намери нужния номер.

— Аз съм — каза тя веднага щом мъжът от другата страна отговори. — Мисля, че вече разбирам как е свързано всичко. Татко, Хенке, Играта, всичко. Само ми кажи какво искаш да направя!

Той тъкмо беше направил първата сутрешна дръпка и се канеше да свие зад ъгъла на плевнята, когато чу гласовете им и спря намясто.

— На него не може да се разчита, не разбирате ли — изсъска Джеф. — Бил е прекалено дълбоко забъркан, вършил е твърде много неща…

— Искаш да кажеш като мен?

Гласът на Нора само на метър от него.

HP се долепи до стената и наостри уши.

— Не е същото. Той няма абсолютно никакви скрупули.

Аха, значи влюбената двойка също не разчиташе на Манге или поне единият от тях. Може би трябваше да ъпгрейдне Джеф малко, пичът очевидно не беше чак толкова тъп, колкото изглеждаше.

— Всички заслужават втори шанс, Джеф. Освен това имаме нужда от него.

— Нямам проблеми да давам втори шанс на хората, Нора, но човек трябва първо да се разкае. Да покаже, че се е променил. Но той продължава да мисли само за себе си, не казвай, че не си го забелязала?

HP не можа да не се ухили. Малко любовни препирни в храсталака…

— Просто си бесен за това, че ти надраска вратата…

Усмивката на HP рязко изгасна.

— Трябваше да вися седем часа в спешното заради това, може би си спомняш?

— Да. И наистина оценявам, че правиш това за мен, Джеф…

HP се усмихна горчиво. Не стига че говореха за него, ами и гласът на Нора беше придобил мек тон, който не му се понрави.

— Вечно ще съм ти благодарна, че ми помагаш. Без теб още щях да съм в Играта… — продължи тя.

Настана мълчание и за няколко секунди HP си въобрази, че те са осъзнали, че ги подслушва.

Но после тя продължи.

— Знаеш, че това е важно. Не само за мен, ами за всички, които те са използвали и продължават да използват. Ако се справим с това, всичко ще приключи…

Джеф измърмори нещо неразбираемо.

— Дай му шанс, Джеф, само за това те моля…

Мамка му!

Цигарата беше изгоряла до долу и изгори пръста му. Той беше принуден да я хвърли в тревата и да я стъпче здраво, за да я изгаси.

Когато погледна зад ъгъла, Джеф и Нора ги нямаше. Поне беше разбрал някои неща.

Джеф очевидно не беше от феновете му, не че си беше въобразял нещо подобно, което означаваше, че кралят на бройлерите определено отпадаше като Е.П. От друга страна, Biffalo Bull все още можеше да се окаже предател, поне ако предателството нямаше да засегне Нора.

Той сви зад ъгъла и влезе лежерно в плевнята. Хаселквистът се занимаваше с нещо отзад в минибуса.

— Здрасти, Кента — викна HP през отворената странична врата.

Хаселквист подскочи и изтърва това, което държеше в ръце.

Кръгъл предмет, който приличаше на хокейна шайба, се изтърколи по пода по посока на вратата. Хаселквистът се хвърли след него, но HP беше по-бърз.

— Какво имаме тук? — каза той шеговито и вдигна шайбата във въздуха.

Хаселквист я изтръгна от ръцете му.

— Я си гледай работата! — изръмжа той и HP направи несъзнателно крачка назад.

— Сори — промърмори той.

Но Хаселквист затръшна плъзгащата се врата под носа му. Все тая, все пак бе успял да прочете текста отстрани на малката шайба.

Elite GPS 512

Интересно.

Много интересно…

Той продължи нататък през плевнята и се завърна в жилищната част. Манге седеше наведен пред компютъра, но погледна нагоре веднага щом HP влезе в кухнята.

— Здрасти — каза той прекалено високо.

HP само му кимна в отговор.

— Слушай, знам, че си ми ядосан, HP…

— No shit…

— … и имаш пълното право. Излъгах те, няколко пъти подред при това. За което наистина те моля за прошка…