Кент беше жаден за внимание малък путьо, а Бройлер-Джеф оправдаваше всички предразсъдъци, който HP имаше към късо подстриганите татуирани фитнес маниаци. Но Нора беше различна.
— Иии каква беше ролята ти в Играта? — каза той с тон, за който се предполагаше, че трябва да бъде отпуснат и не твърде заинтересован.
— В смисъл Играч или Мравка беше? — добави той една идея по-несигурно, след като тя не отговори. — Или някакъв вид Функционер като Мангелито?
Все още никакъв отговор.
— Окей, Грета Гарбо. Извинявай, че попитах… — измърмори той и отново застана на колене.
— Тръгваме ли? — той кимна напред към тунела.
Тя не помръдна още няколко секунди.
После се завъртя и изгаси мобилния телефон.
— Играч — точно като теб — каза тя и започна да пълзи.
* * *
Ребека продължи да скролва страницата надолу. Повечето от информацията идваше от Кралската библиотека, така че следващата логична стъпка беше да я посети.
През 1968 г., четири години след като татко са го изритали от Въоръжените сили и според Самер/Пелас вече е бил започнал работа като консултант, Швеция е подписала договора за неразпространение и е започнала последователно да демонтира ядрената си програма, която официално е била напълно закрита през 1972-ра. Но още в следващия параграф Уикипедия си противоречеше.
Дейността, свързана с ядрени оръжия, обаче продължава в Изследователския институт на Въоръжените сили, макар в значително по-малка степен, дори и след като закриването е завършено през 1972 г. (Ресурсите през 1972-ра се равняват приблизително на една трета от тези през 1964-1965 г.) В действителност защитните проучвания около ефектите от ядрените оръжия, без да са свързани с опити за конструиране или политиката за свобода на действие, продължават.
Всичко това се връзваше перфектно с историята на чичо Таге. Голям засекретен изследователски проект, изискващ тайни контакти с чужбина. Проект, който впоследствие е бил преустановен, но все пак е продължил да съществува в по-малък мащаб още по-тайно, отколкото в началото. Който е тиктакал под повърхността с мълчаливото съгласие на властимащите.
През 1985 г. обаче статия в престижен вестник изведнъж изпотила правителството на Палме. Била назначена комисия, на която ѝ отнело две години да стигне до заключението, че няма до какво заключение да стигне, защото всички изследвания около ядрените оръжия точно както правителството твърдяло през цялото време, наистина били прекратени през 1972 г.
Две години бяха предостатъчно време да се прекрати дейността, да се отрежат всички контакти и следите да се заличат завинаги. Решение, което устройваше всички страни. Или поне почти всички…
Ако тя имаше право, ако програма Л и още по-секретното ѝ продължение бяха проектът на Самер и по този начин и на баща ѝ, това означаваше, че и двамата са били окончателно отстранени през 1985-а или 1986-а.
Договорът за банковия сейф е бил подписан през 1986 г., по същото време, когато баща ѝ започна да се променя. Стана по-язвителен, гневен — значително по-агресивен. Тогава ли се беше сдобил с револвера, или го беше получил много по-рано, може би от чичо Таге като един вид защитна мярка?
Ядреният проект първоначално е бил разпределен към Военновъздушните сили и за разлика от армията, персоналът е бил снабден именно с револвери 38-ми калибър.
Това би обяснило защо чичо Таге толкова настояваше да получи оръжието — освен причината, че иска да го държи далеч от Хенке.
Искаше да се отърве от револвера веднъж завинаги.
Преди да бъде проследен до събития отминалото…
Какво ли беше имал предвид с това?
А го имаше и загадъчния му коментар на сбогуване, на който тя обърна внимание едва след като слезе от колата. Беше нещо в смисъл, че историята не трябва да се повтаря.
Тя затвори очи, облегна глава на дланите си и замасажира слепоочията си.
Ама че проклета история!
* * *
— Далеч ли стигна в класирането? — изпъшка той към краката ѝ. — Аз самият бях first runner up, играч номер 128. Всъщност известно време бях начело, но сигурно знаеш за всичко това…
Никакъв отговор.
Каква досада, какво се прави на недостъпна…
Без предупреждение Нора спря внезапно и за малко да блъсне глава в задника ѝ. Не че щеше да е неприятно изживяване.
Той тъкмо щеше да отвори уста и да каже нещо хитроумно, когато тя му се сопна.
— Шшшт!
И тогава той изведнъж видя бледото сияние малко по-напред.
Сипеше се от тавана вероятно през някаква решетка или нещо подобно. В далечината се чуваше слаб шум от гласове.
— Колко е часът? — прошепна той.
— Пет и половина.
За няколко секунди си помисли, че тя има предвид вечерта. Че са пълзели долу в мрака цял ден. Но естествено, не беше така. Те го бяха взели от „Лонгхолмен“ към полунощ, после минаха по големия тунел тъкмо за да видят как нощните влакове се отправят с дрънчене към депото преди затваряне.
Като се добавеха няколко часа приказки и пълзене, и скоро щеше да е време за закуска.
Нора продължи внимателно напред и спря точно преди решетката. Клекна, изправи се предпазливо и протегна ръце към светлината. Главата ѝ изчезна от поглед и за миг той се почувства, въпреки че виждаше останалата част от тялото ѝ, малко изоставен, колкото и да беше странно.
После тя се върна.
— Ела! Хайде, хайде! — добави тя и пробва с махане, след като той не реагира достатъчно бързо.
Той запълзя напред и клекна до нея толкова близо, че усещаше дъха ѝ в лицето си.
— Това е станцията на метрото на Медис — тя посочи нагоре. — Перонът е празен, но всеки момент ще отворят, защото чувам гласове. Трябва да се качим, преди да пуснат сутрешната навалица…
— Иначе ще изглежда, меко казано, странно, нали — добави тя, тъй като той изглежда не схвана. — Двама души, доволно измърляни, които изпълзяват от дупка в пода…
— Да, разбира се — измърмори той.
Мамка му, ама че беше смотан!
Тя се изправи, зачовърка някакъв вид резе и после повдигна решетката.
След това скочи и се издърпа гъвкаво нагоре.
— Ето!
Тя протегна ръка надолу към него.
За секунда обмисли да я игнорира, можеше да се измъкне от някаква си шибана дупка и без чужда помощ. Но тялото му беше напълно изтощено и той нямаше желание да остане да виси по средата, безпомощен като гийк във фитнес зала. Вместо това хвана ръката ѝ, стъпи здраво и скочи към ръба. Тя с лекота го издърпа на перона.
— Хайде! Пускат хората, чувам някой да дрънчи с връзка ключове…
Не беше пуснала ръката му и използва хватката първо за да го издърпа на крака, а след това за да го повлече със себе си към средата на перона.
От стълбите при входа в края се чуваше дрънчене на метал, което като че се приближаваше. Но все още не се виждаха сутрешни пътници.
Два чифта крака в тъмносиньо влязоха в полезрението им.
После колани с оръжия и тракащи белезници, последвани от сини униформи и две глави, украсени с шапки пилотки.
Ченгета — мъж и жена.
Запътили се право към тях!
По дяволите!
За секунда го споходи импулс да си плюе на петите. Но Нора все още държеше ръката му и го принуди да се успокои.
— Сложи си качулката — прошепна тя и тръгна спокойно към най-близкия изход. Глъчката изглежда идваше оттам.
Той се подчини и вдигна бавно качулката на спортния суитшърт над главата си.
— Аре, че здраво закъсняхме! — изсумтя някой горе.
Вероятно пазачът идваше да отключи.
HP погледна внимателно през рамо. Ченгетата се приближаваха, настигаха ги с всяка крачка.
Изглежда се бяха насочили към гърбовете им.
Изведнъж той осъзна колко лайняно беше горнището на анцуга му. Мръсни петна навсякъде и кафяви следи от изгоряло на единия ръкав. Нора и тя беше приблизително толкова чиста. Нищо чудно, че ченгетата изглеждаха заинтригувани, та двамата приличаха на бездомни.
