Твърдение номер едно: Татко и Андре Пелас/Таге Самер са служили заедно в Кипър.

Снимката от сейфа и това, което беше открила в книгата, изглежда подкрепяха тази теория.

Твърдение номер две: Татко и още няколко души са пробвали да пренесат незаконно оръжия в опит да спасят по-слабата страна от избиване.

Самото събитие във всеки случай беше истина и ако се приемеше фактът, че баща ѝ е служил в Кипър, историята можеше спокойно да бъде вярна.

Но след това?

Това, че татко е продължил да работи за Въоръжените сили като някакъв вид помощник… Куриер, който поради деликатните си мисии е имал нужда от фалшиви паспорти?

Всъщност не беше чак толкова невероятно, колкото си беше помислила първоначално. Доскоро Студената война ѝ звучеше като нещо безкрайно далечно, нещо, което виждаш само на кино или в документалните филми.

Но тогава, през шейсетте и седемдесетте, тя е била реалност в най-висша степен.

Следвоенното време беше започнало да я пленява повече, отколкото искаше да признае. Няколко часа в Уикипедия бяха всичко необходимо, за да получи по-добра представа за тогавашното време. Тогава Швеция е имала една от най-големите военновъздушни сили в света и е строяла гигантски подземни авиационни бази като онази в Тулинге.

Малцина се съмняваха в това, че врагът беше на изток, а приятелите — на запад, и сега, и тогава. Швеция се нравеше на неутрална, но в същото време Радиоинститутът на Въоръжените сили е провеждал разузнавателно прихващане на сигнали към Съветския съюз и по всяка вероятност е предоставял информацията на НАТО. Дотук това не беше кой знае каква новина, но не беше и нещо, за което хората си говореха на по чаша кафе, освен може би миналата година, когато гмуркани намериха старите останки на разузнавателен самолет, свален над Балтийско море от руснаците.

Но в частта, която я впечатли най-много, ставаше дума за нещо напълно различно, нещо, за което допреди няколко седмици нямаше представа. Ако не беше една от изрезките в спалнята на Хенке, тя дори нямаше да направи връзката.

Съвсем наскоро Швеция беше предала три килограма плутоний на САЩ. Според официалното изявление плутоният се е използвал през шейсетте и седемдесетте години в изследователски проект, след което е лежал забутан в подземна военна база някъде си, вероятно в някое място, подобно на Крепостта.

Шведски проект, изследвал ядрени оръжия и разполагал с няколко килограма смъртоносен плутоний в продължение на има-няма четиридесет години звучеше съвършено невероятно. Всичко това трябва да е било строго секретно!

Но освен пресните статии във вестниците за предаването на плутония за нейно учудване Уикипедия имаше още много какво да разкаже по въпроса:

„Имало е два отделни клона на научното изследване. Програмата С, която е трябвало да предприеме ответни мерки срещу ядрена атака.“

Това звучеше напълно логично, като се има предвид духа на времето. Беше гледала черно-бели американски информационни филми от Кубинската криза по Дискавъри. Ученици, които се хвърлят под чиновете.

Duck and cover!

Все едно това щеше да помогне…

Но значително по-поверителната програма Л, където са се правели проучвания за разработването на собствено шведско ядрено оръжие, беше друга работа. Ако документацията не беше толкова достоверна и разпространена, тя би си помислила, че всичко е измислица. Като онзи мокументарен60 филм, според който световното по футбол през 1958-ма не се е играло в Швеция, или теорията, че Нийл Армстронг в действителност се разхождаше из пълно с пясък холивудско студио, а не по повърхността на Луната.

Останките от първия опитен реактор обаче доказано бяха долу под Кралската техническа академия, на практика в центъра на града. Собствената уебстраница На Академията потвърждаваше информацията.

Друг реактор, намиращ се в Елта, е бил замислен за производството на висококачествен плутоний. Абсолютно същото нещо, което сега, петдесет години по-късно, се опитваха да правят в Иран.

Но се беше оказало по-трудно, отколкото си бяха представяли. Вместо това Въоръжените сили бяха започнали да си набавят плутоний от друго място. И именно тук Уикипедия ставаше наистина интересна:

Значи американците официално са отрязали програмата Л. Никаква помощ с ядреното оръжие и оттам. Но следващите изречения почти я накараха да настръхне.

Отказът през 1960-а все пак осигурява на шведските представители, контактуващи с американските Въоръжени сили, достъп до известно количество секретна информация по-късно през шейсетте години, свързана отчасти с ядрената тактика и изискванията, които тя поставя върху разузнавателните ресурси и бързото вземане на решения, и отчасти с данни от ядрената физика.

Шведските представители разглеждат също така оръжейната система MGR-1 Honest John, която може да бъде снабдена с ядрени бойни глави W7 и W31. За артилерийски цели САЩ са разработили снаряда W48 за 155-милиметрови оръдия с мощност 0,072 килотона. Шведски планове за толкова малки ядрени оръжия обаче не са намерени.

Honest John.

Earnest John.

John Earnest…

Джон Ърнест от Блумфонтейн, Южна Африка, с цял куп американски входящи печати в паспорта. И чиято снимка представляваше баща ѝ…

Това не можеше да е съвпадение.

Пълзяха през пълна тъмница сигурно от четиридесет и пет минути.

Подът на тунела под него беше грапав, коленете и дланите му протестираха все по-гръмогласно. Покрай лявата му страна минаваха няколко дебели тръби и поне една от тях беше толкова гореща, като че идваше от ада.

Беше изгорил лявата си ръка над десет пъти и потта се стичаше по гърба и лицето му. Вече от няколко минути се нуждаеше от почивка, но нямаше никакво желание да звучи като мрънкало пред Нора. Ако тя можеше да издържи, значи и той можеше!

Придържаше се колкото се може по-близко до нея, ослушваше се за движенията ѝ и дъха ѝ отпред в тунела.

Усети движение над опакото на едната ръка и за секунда си помисли, че отново се е приближил твърде близо до нея. Но после осъзна, че предметът не беше кожен ботуш, а по-скоро нещо влажно, космато.

Бързо движение от вътрешната страна на прасеца му го стресна и гой отново допря ръката си до горещата тръба.

— Мамка му — изплъзна се от него.

— Окей ли си?

Слаба синкава светлина се запали отпред и после се завъртя в негова посока. Тя използваше мобилния си телефон като фенерче.

— Скапан плъх — измърмори той. — Мразя плъхове…

— Може да си починем, ако искаш?

— Не, няма проблеми. Продължаваме.

Но Нора беше забелязала колко е изморен. Тя се обърна и седна напряко на тунела, сви крака и облегна ботушите си на горещата тръба. От единия си джоб извади кутийка снюс и без да предложи по някакъв начин и на него, пъхна едно пакетче под устната си.

— Вероятно не ни остава много… — тя пъхна кутийката обратно в джоба.

— До кое, метрото при „Слусен“, или?

Той изпъна схванатите си крайници и опита да седне по същия начин като нея.

— Така си мислех първоначално, но тунелът завива в грешна посока. Вървим на юг. Мисля, че приближаваме „Медборярплатсен“…

— Окей… И когато излезем на Медис61, накъде ще тръгнем? Къде се намира онзи апартамент, за който говореше Манге?

— Ще видиш…

Той опита да я огледа малко по-добре, но мобилният беше насочен към него и лицето ѝ лежеше в сянка. Доста cool мацка всъщност. Очевидно по-умната от съзаклятниците.