— Що се отнася до останалите, преди малко заловихме още един човек в краден полицейски автомобил. Но двама от извършителите продължават да са на свобода, като единият от тях е другият главен заподозрян.

Рунеберг погледна към нея.

— Говоря за Хенрик Петершон, наричан още HP.

Извадиха късмет. Следващият влак за Стокхолм беше само на десет минути, тъкмо достатъчно време Нора да успее да купи билети и нещо за ядене от автомата за стоки на гарата.

HP остана скрит зад една от колоните на перона, оглеждайки се за преследвачи.

Нагъна два сникерса накрак и тъкмо щеше да прокара деликатесите е половинката кола, която Нора му подаде, когато влакът пристигна на перона.

Най-накрая намериха две свободни места, той беше толкова уморен, че забрави да свали раницата, преди да се тръшне на седалката до прозореца. За капак на всичко металната пластина го издра и той изпсува толкова високо, че няколко други пътници зяпнаха кисело в тяхна посока.

— Чакай, ще го оправя — Нора се плъзна по пътеката между седалките и се наведе към него. — Трябва първо да се повдигне и после плочките да се разделят.

Главата ѝ беше съвсем близо до лицето му, той усети пръстите ѝ да допират гръдният му кош и за няколко секунди дори му се стори, че усеща аромата на шампоана ѝ.

Странно как синтетичната миризма на цветя изведнъж го накара да се почувства малко по-добре.

— Готово! — Нора отвори катарамата и презрамките се плъзнаха настрани.

Той свали раницата и я остави на пода. За всеки случай я облегна на крака си, така че да усети, ако нещо се случеше с нея. После се облегна назад, разтри възпалените си рамена и се пребори с внезапния импулс да затвори очи.

Влакът беше увеличил скоростта и беше почти невъзможно да устои на мекото, люлеещо движение.

Но във всеки случай мислеше да направи опит.

Обърна се към Нора. Тя тъкмо се канеше да вземе доза снюс и затова той изчака учтиво, докато тя намести малкото пакетче под устната си.

— Ще сме в града след по-малко от два часа — каза той тихо. — Това, което ни трябва, за да завършим всичко, е компютър и добра връзка. Има интернет кафе на „Хьоториет“, използвал съм го няколко пъти…

Тя кимна, докато се опитваше да нагласи пакетчето снюс с върха на езика си. Движението го омая и той за малко да изгуби нишката.

— Звучи добре, HP, ще пробваме там. Мислил ли си какво ще правим после?

Той поклати глава.

— Всъщност е все тая, що се отнася до мен. Щом пратим файловете, PayTag ще потъне като камък и по всяка вероятност ще завлече със себе си и Водача, а може би дори цялата Игра. Ще са прекалено заети да спасяват самите себе си…

— И мислиш, че просто ще забравят за нас?

— Остава да видим…

Той сви рамене.

— Искаш ли да ми разкажеш как си се замесила в цялата работа? — каза той след няколко секунди, без да знае точно защо.

Тя сложи капака на кутийката снюс и бавно я прибра, изглежда обмисляйки.

— Много дълга история е… — отговори.

— Нямам планове близкия час — каза той и се опита да приложи най-чаровната си усмивка.

— Окей, но ще бъде съкратената версия. И двамата имаме нужда да си починем малко… Ето как стана. Играех хандбал на професионално ниво. Вървеше добре, даже бях повикана в националния отбор. Тренирах почти всеки ден в седмицата…

Той кимна, за да покаже интереса си, което беше по-лесно, отколкото си мислеше.

— Живеех за спорта, колектива в отбора, състезанието. Но се контузих.

— Ау.

Идеше му сам да се изрита. СМ84 по емпатия, а всичко, което успя да каже, беше едно Ау…

Но Нора, изглежда, не обърна внимание.

— Кръстните връзки на едното ми коляно се разхлабиха и докторът каза, че тялото ми чисто и просто не издържа на толкова усилени тренировки. Заклех се, че ще направя comeback, изкарах целия rehab пакет, но така и не беше същото. Имал ли си веднъж проблем с кръстните връзки, никога не се възстановяваш напълно. Бях една от най-добрите, а се завърнах като посредствен играч. Тренирах още по-здраво, което, естествено, беше пълна глупост.

Тя поклати глава.

— Вместо това си навлякох още контузии и прекарвах все повече време на скамейката. Накрая сама избрах да прекъсна, преди да съм станала твърда резерва… Не исках сама да го предизвикам, по-добре беше да се откажа, преди да съм почнала да се излагам, или поне така разсъждавах тогава. Сега, впоследствие, не беше особено умно… Представяш ли си абстиненцията?

Той кимна. Изведнъж клепачите му натежаха, но наистина искаше да чуе останалото. Вече му се струваше, че се досеща накъде отива историята.

— Затова заложих на зубренето, завърших си образованието и започнах да работя като ветеринар. Но спортът ми липсваше адски много. Нищо друго не можеше дори да се доближи до него. Така че когато Водача се свърза с мен, предложи ми нов колектив, ново игрище…

Тя сви рамене.

— Как стана, имам предвид: как се свърза с теб. Водача това?

— Започна с обикновен имейл, покана…

— … за уникално преживяване, различно от всичко, което ти се е случвало по-рано…

— Нещо такова, да — тя се усмихна. — Едва по-късно разбрах, че са ме проверили. Знаели са всичко за мен, коя съм била, какво съм правила. Как разсъждавам и кои копчета е трябвало да натиснат…

Той кимна.

— Звучи познато…

Главата на HP натежаваше все повече и той беше принуден да се бори, за да задържи клепачите си отворени.

— Слушай, това с пожара в апартамента ти… — каза тя после.

— Не е нужно да говорим за това точно сега… — смотолеви той.

— Но аз искам. Имаш право, аз бях. Но идеята не беше да пострадаш, звъннах на пожарната още преди да го запаля. Исках да съм сигурна, че са напът… Което, естествено, не прави нещата окей, единственото ми извинение е, че не можех да мисля ясно. Всичко, което исках, беше да се изкача в списъка, да стигна върха…

Той махна с ръка.

— Няма нужда да обясняваш…

— Но трябва. Не искам да си мислиш, че…

— Не го правя, спокойно. Trust me, Играта ме е карала да правя къде-къде по-откачени неща…

Вратата в единия край на вагона се отвори внезапно и вътре влезе мъж с тъмно яке.

Той огледа вагона по начин, който накара HP да залегне зад предната седалка.

Вратата се отвори отново и към мъжа се присъедини една жена.

Те, изглежда, обсъждаха нещо известно време, след което се върнаха във вагона, от който бяха дошли.

— Фалшива тревога — каза Нора. — Просто търсеха свободни места… Виж, както казах. Съжалявам за пожара — продължи тя. — Наистина трябва да ми повярваш. Не разсъждавах трезво…

— Всичко е наред, Нора.

Изведнъж усети главата си, сякаш беше пълна с каша и имаше големи проблеми да я задържи в изправено положение.

— Слушай, капнал съм, какво ще кажеш да си починем малко — промърмори той. — Можем да си разменим още военни разкази по-късно…

— Разбира се — кимна тя. — Няма проблем.

Той облегна глава назад и след няколко секунди Нора последва примера му.

Малко по-късно тя отвори внимателно очи. Заслуша се в тежкото му дишане, после се наведе напред и внимателно придърпа раницата, която той беше оставил на пода.

След това тихо се измъкна от мястото си и излезе от вагона.

— Хубаво, че Ви срещам, госпожице Нормѐн.

Беше Самер, следван плътно от Стигсон, и смътно познатия мъж, когото беше мярнала в офиса предния ден.

— И аз, и комисар Стигсон сме безкрайно благодарни за съдействието Ви. И двамата сме дълбоко впечатлени от силата на волята и лоялността, които демонстрирате.

Тя се усмихна несигурно, поравно защото ѝ беше трудно да поддържа цялата тази шарада и защото не знаеше как точно се очакваше да реагира на ненадейната похвала.

— Б-благодаря — успя да каже.

Третият мъж в компанията ѝ подаде ръка.