— И накъде отиваме? — прошепна той на Нора. Но му отговори Джеф.
— Нали ти казахме още в „Лонгхолмен“. На среща…
— Да, но си мислех… — той не довърши изречението.
Какво всъщност си беше мислел?
Самият той не знаеше. Цялата му система се беше рестартирала, но изглежда мозъкът му едва сега започваше да извършва правилните процеси.
Бяха влезли горе при „Фатбуршпаркен“, тунелът завиваше надолу и наляво. До този момент бяха извървели около двеста метра, което означаваше, че би трябвало да се намират точно под…
* * *
„Санкт Паулсгатан“.
Шофьорът спря колата на едно свободно паркинг място. След това, без Самер да е казал и дума, слезе на тротоара и затвори вратата след себе си.
— Сигурно имаш купища въпроси, Ребека, и вярвай ми — нищо не би ме направило по-щастлив от това да отговоря на всички тях. Както сигурно разбираш, това, за съжаление, е невъзможно…
Той я погледна по начин, който несъзнателно я накара да кимне в съгласие.
— Но тъй като ти се доверявам, ще направя всичко, което мога, за да ти угодя. Разкажи ми всичко, което знаеш, и аз ще опитам да запълня празнините…
Тя отвори уста, за да каже нещо, но отново я затвори.
Това, че Самер работеше и за Кралския двор, и за СЕПО, обясняваше много. Но тя имаше още въпроси, още много въпроси, които сега трябваше да опита да преформулира.
— Банковият сейф… — започна тя. — Ти знаеше, че в него има оръжие…
Той се поколеба за миг, после бавно кимна.
— Във всеки случай го подозирах. Както казах, баща ти започна да действа на своя глава, да взима редица злощастни решения. Ще бъде безкрайно жалко, ако оръжието бъде проследено до…
Той направи жест към прозореца.
— … събития от миналото.
Замълча за няколко секунди и я погледна.
— Банковите сейфове в много отношения са вид мехури, Ребека. Места, където времето е спряло и всички обичайни правила са престанали да важат. Но както вече знаеш, всички мехури имат нещо общо…
— Рано или късно те се пукат — допълни тя.
Той кимна.
— А паспортите?
— Там рискът е по-малък, но въпреки това ще оценя, ако ми ги предадеш заедно с оръжието. Не на последно място за да предпазя паметта на баща ти…
Тя не отвърна, вместо това се опитваше да събере всичките си въпроси в нещо, наподобяващо разказ.
— Листчето, което даде на Хенке горе на гробището. Каза, че искаш да му предадеш съобщение, че затова се налага да се свържеш с него…
Самер не отговори, изглежда изчакваше тя да формулира някакво твърдение.
— Не разбирам съвсем как се връзва това… — каза тя.
Той вдиша дълбоко, задържа въздуха няколко секунди, преди да го изпусне с въздишка.
— Обещах на баща ви, че ще ви наглеждам. И теб, и Хенрик. Когато започнахме да получаваме информация, че Хенрик е дълбоко замесен в Играта, реших да престъпя правилата…
— Какво се е случило?
Той хвърли бърз поглед през прозореца.
— Може да се каже, че избрах донякъде неортодоксална тактика…
— Ама става дума за малкия ми брат! Трябва да ми разкажеш, чичо Таге!
Той понижи глас и се наведе напред.
— Хенрик не ме харесва, не е ли така? Не одобрява факта, че с теб поддържаме близък контакт?
— Ааъ, какво? — въпросът я изненада. — Не или да, може би е така. Но това не се дължи на теб.
— Напротив, Ребека, за съжаление…
Той си пое дълбоко дъх и в продължение на няколко секунди като че обмисляше нещо.
— Ето как стоят нещата. Повечето участници в Играта рано или късно започват да страдат от параноя. Трудно им е да различават реалност и фантазия и започват да виждат конспирации зад всеки ъгъл…
Той спря за няколко секунди и тя не можа да не кимне.
— Точно както се опасявах, същото важи и за Хенрик. Той отдавна е преминал границата, отвъд която не може да разчиташ на здравия му разум…
Тя отново кимна, този път малко по-силно.
— Единственият начин да бъде спасен, за жалост, е да се възползваш от състоянието му. Не се гордея с това, Ребека, надявам се, че разбираш…
— Но какво си направил?
— Накарах Хенрик да си мисли, че в действителност аз съм Водача на Играта.
— К-какво…!
Той вдигна ръка, за да я прекъсне.
— Разбирам какво си мислиш, Ребека, и както казах, не се гордея със стореното. Но вярвах, че лъжата ми е единственият начин да го спася. Разбираш ли, дадох му мисия. Мисия, която беше толкова немислима, че Хенрик не би могъл да се реши да я изпълни. Вместо това щеше да потърси начин да се откъсне от хватката на Играта. Да се завърне към реалността, така да се каже, отново да може да се говори с него, може би дори той да…
— Сътрудничи! — прекъсна го тя. — Искал си да го накараш да се разприказва за Играта, да стане информатор. Затова ли той се озова горе в СЕПО?
Самер кимна бавно.
— Но Ескил действа малко преждевременно. Хенрик не беше напълно готов, а когато се появи и адвокатът…
— … Стигсон се изнерви и остави Хенке да се измъкне.
Тя въздъхна дълбоко.
— Значи планът е бил да притиснете Хенке дотолкова, че да измени на Играта. Но вместо това сте го избутали отвъд ръба и по някаква причина той опита да нападне Блек. И сега се страхувате, че всичко ще излезе наяве. Затова искате първо да се доберете до Хенке, за да се уверите, че няма да ви издаде…
— Не, не, абсолютно не, разбра ме погрешно…
Той вдигна и двете си ръце, сякаш за да ѝ попречи да завърши изречението си.
— Скъпа Ребека, наистина трябва да ми повярваш, като ти казвам, че ви желая само доброто. И на теб, и на Хенрик. Ерланд ми беше приятел, верен другар, който винаги е бил лоялен към мен и към каузата ни. Една от големите мъки в живота ми е, че не бях там и не можах да го спася от самия него. Силите, които са забили нокти в Хенрик, са близко свързани със съдбата на Ерланд и затова реших да прибягна до драстични методи…
Сърцето ѝ изведнъж заби по-бързо.
— Да не искаш да кажеш, че и татко е бил използван от Играта?
Самер направи бегла гримаса.
— Не бива да отговаряш на това, нали? — каза тя.
Той погледна за кратко през прозореца.
Шофьорът стоеше на тротоара малко встрани и съдейки по езика на тялото му, нощният въздух вече го караше да трепери.
— Не ни остава много време, Ребека — продължи Самер.
— Каква беше мисията?
— Какво имаш предвид?
— Мисията, която си възложил на Хенке в гробището за домашни любимци немислимото, което си вярвал, че ще го накара да се откаже. Какво точно беше…
Тя забеляза как той се взира през прозореца. Шофьорът се беше обърнал и се връщаше обратно към колата. Тъкмо когато хвана дръжката на вратата, Самер се наведе към нея толкова близко, че тя усети миризмата на афтършейва му.
— Трябваше да извърши смъртоносен атентат на кралската сватба.
* * *
Продължиха още към двеста метра и сега тунелът слизаше доста рязко надолу.
Чуваше се шум, слаб тътен от вентилационната система. Голяма решетка на дясната стена на тунела изведнъж изпусна въздушен полъх и няколко секунди по-късно от другата страна издрънча мотриса на метрото.
Той чу автоматизирания глас от перона някъде в далечината.
На голямо разстояние напред в тунела се мяркаше нещо, което напомняше на работнически бараки. По една от всяка страна на тунела.
И изведнъж той осъзна накъде се бяха запътили.
По дяволите!
Спря намясто и се огледа бързо през рамо. Нора беше заключила решетката в началото, ключът беше в джоба на якето ѝ. Освен това никога нямаше да успее да изтича чак дотам.
— Идваш ли, или? — Джеф направи крачка към него.
HP се наведе и се облегна с ръце на коленете.
— Чакай малко — измърмори той и се опита да изглежда изтощен, което не беше особено трудно. Пулсът му отдавна работеше извънредно и подземният въздух ставаше все по-тежък за вдишване.
Трябваше да си осигури малко време, няколко секунди за размисъл.
