В средата на стаята стоеше голяма работна маса, затрупана с различни предмети.

Той старателно огледа стаята с фенера, след което направи няколко предпазливи крачки напред. Вратата се затвори безшумно зад него, но той едва я забеляза.

Какви ли животни се бяха сврели зад стъклените стени?

Насочи лъча на фенера към терариумите, но всички клетки изглеждаха празни.

Чудно!

Внезапно шумолене вдясно го накара да подскочи и да изтърве фенера на пода.

По дяволите!

Бързо се наведе, за да го вдигне, и докато се изправяше, погледна в очите един плъх, толкова голям, че го накара да настръхне.

Беше само на около метър, затворен в тясна малка метална клетка, която висеше отстрани на един от терариумите, и той можеше да види как мустаците му потреперват, докато животното го душеше.

Мразеше плъхове. Гнусни малки мотели за бактерии с жълти зъби и голи опашки…

Това очевидно не беше обикновеният отвратителен канален вариант, ами от онези черно-белите, които хората си купуваха като домашни любимци от зоомагазините.

Ужас!

Но какво, по дяволите, правеше плъхът тук?

И терариумите?

Той не виждаше и помен от микрофони или магнетофони, единствената техника, която се мяркаше наблизо, беше тенеке, което приличаше на малък радиоапарат и стоеше в единия край на голямата работна маса.

Дисплеят светеше и щом от чисто любопитство докосна едно от копчетата, той чу радио гласове, които си дрънкаха един на друг на език, който не разбираше. Вероятно съвсем обикновено радио, нагласено на AM честотната лента… Той обиколи стаята още няколко пъти с лъча на фенерчето, но продължаваше да не намира и най-малка следа от щаба за подслушване, който беше очаквал.

Странно…

Силно пластмасово изщракване, последвано от леко бръмчене, отново го стреснаха, но този път държеше здраво фенера. Долови движение откъм клетката на плъха и насочи светлината натам. Едната страна на клетката липсваше, като вместо това се състоеше от дървен панел, който служеше и за стена на терариума. Между него и клетката бавно се отваряше капак, вероятно контролиран от електрически двигател. Той се наведе под терариума и точно така откри малка черна кутия, свързана с таймер.

Скоро капакът се отвори изцяло и плъхът, на който сигурно адски му беше писнало да се тъпче в тясната клетка, вече се беше захванал да изследва отвора към просторния терариум.

Той се поколеба няколко мига, мустачките му трепнаха леко, но очевидно нещо вътре миришеше страшно хубаво, защото нетърпеливо се заизкачва натам.

HP се наведе напред, за да вижда по-добре. Наистина загряващата лампа беше включена, но въпреки това терариумът изглеждаше празен. Клон за катерене в единия ъгъл, съд с вода и дебел слой стърготини бяха единственото, което се виждаше. Плъхът направи няколко предпазливи стъпи по стърготините, вдигна високо глава и подуши новото място. Зад него двигателят отново забръмча и бавно затвори обратно вратата, но нито плъхът, нито HP обърнаха внимание.

Животното направи внимателно крачка напред, после още една. Внезапно потрепване на мустачките го накара да спре. Малкият розов нос душеше…

Змията се появи от нищото. Изскочи от стърготините като стоманена пружина и захапа плъха право през гърба с такава сила, че и двете животни се блъснаха в стъклото на няколко дециметра от лицето на HP.

Той се изтърси по гръб на пода, фенерът се изтърколи встрани, а в гърдите му сърцето биеше като бас барабан.

Но вместо да последва първоначалния си инстинкт и панически да се разкара оттам, остана седнал пред терариума почти като парализиран.

Змията лежеше абсолютно неподвижно със зъби, заровени дълбоко в гърба на борещия се плъх. Мъртвешките очи на влечугото сякаш се взираха право в него през стъклената стена.

HP се усети, че е застинал със затаен дъх…

Съпротивата на плъха беше кратка, борбата престана и бе заменена от леко скимтене, което замлъкна почти веднага. Последваха няколко кратки потръпвания на краката и голата опашка. След това плъхът остана напълно неподвижен.

Змията полежа така още известно време, преди да го пусне. После се завъртя, налапа бавно главата на плъха и с резки движения започна да го поглъща цял.

HP изтръпна.

По дяволите, направо отвратително и що за шибан болен мозък беше измислил това устройство с таймера? Жива храна… Какво ѝ беше лошото на консерва „Уискас“?

Той се надигна от пода, локализира фенера и прокара лъча по останалите стъклени клетки. Но всички изглеждаха празни. Нямаше плъхомати39 отстрани, лампите бяха изгасени, а капаците стояха отворени. Вероятно чакаха нови наематели.

Той се върна при работната маса и след малко бърникане откри ключа на стара лампа, закрепена за единия край на плота. Върху масата лежаха различни инструменти; малки отвертки, странни клещи, каквито никога преди не беше виждал, както и разни електронни приспособления и кабели. За миг му хрумна, че въпреки всичко е бил прав. Всичко това беше свързано с наблюдението на апартамента му, малките датчици и резистори всъщност бяха микрофони и камери. Но след като провери чертежите, които лежаха накуп в единия край, той разбра, че беше сгрешил…

И то страшно…

Това, което се строеше тук, вътре, беше нещо значително по-сериозно.

Ръцете покрай тялото.

Дълбоки вдишвания.

Навъъътре.

Навъъън.

Концентрирай се, Нормѐн!

Навъъътре.

Мишената се показа с трясък. Ръцете се размърдаха светкавично. Отмятане на сакото, изваждане на пистолета, издърпване на затвора, двоен изстрел. Мишената се скри. Тя отпусна ударника, снижи оръжието до средна височина и направи крачка напред.

После още една.

Мишената отново се показа. Вдигна пистолета, изстреля два бързи изстрела. След това свали оръжието, отпусна ударника и изпразни патроните.

Мишената продължи да следва програмирания цикъл, но тя не си направи труда да довърши стрелбата. Вече знаеше резултата.

Още първите два изстрела бяха колебливи, а другите два, с отпуснат ударник и по-стегнат спусък, вероятно дори не бяха уцелили мишената, още по-малко смъртоносната зона в гърдите.

Мамка му!

За късмет тя беше достатъчно разумна да прати останалите охранители да си ходят.

Стрелбата беше нейната стихия, нещо, в което почти винаги беше първата в класа. Още едно време в Полицейската академия, когато преодоля страха си от оръжия, взе си макет на пистолет и се упражняваше, докато я заболят пръстите.

Но сега дори не покриваше нормата. Донякъде това, естествено, беше по нейна вина. Сама беше оформила изпита, бе го направила по-труден, отколкото беше в СЕПО.

А сега се провали на собствения си тест…

Ама че ирония…

Тя вдигна оръжието пред себе си, с двете ръце около дръжката. Дясната ръка протегната право напред, лявата леко свита, придърпвайки пистолета обратно към тялото. Обикновено при Стойката Уивър оръжието беше насочено почти неподвижно към целта. Но в момента цевта танцуваше насам-натам и тя трябваше да се напрегне значително, за да изравни мерника, мушката и мишената за повече от половин секунда.

Повече упражнения, опитваше се да се убеди сама.

Седеше твърде много зад бюрото, малко повече време на стрелбището сигурно щеше да реши проблема. Но тя сама чуваше колко фалшиво звучеше извинението. Несигурността в ръцете ѝ нямаше нищо общо с упражненията.

Абсолютно нищо.

Бомба.

Беше напълно сигурен. Далеч не разбираше всички странни знаци и символи по чертежите, но нямаше и нужда. Пичът, който притежаваше масата, инструментите и змиите, проектираше бомба, голяма. По някаква причина, която той не схващаше, тя щеше да е кръгла. Перфектна окръжност, 1016,1 милиметра широка и 224,3 дебела, с черна решетка от долната страна. Освен това, ако се съдеше по електронните джаджи, които щяха да стоят в средата на кръга, бомбата не беше обикновена, ако въобще съществуваха такива. Нямаше фитил или мобилен телефон, който да служи за дистанционен детонатор, както при онази, която самият той беше взривил в Шиста.