Батериите, процесорът и малкият харддиск, които му се струваше, че различава на чертежа, можеха да означават само едно. Този разбойник щеше да има собствен изкуствен интелект, който вероятно щеше да е способен да взима собствени решения в зависимост от обстоятелствата. Бомба с мозък…
В единия ъгъл на чертежа имаше някакъв дизайн. Розови триизмерни кутийки със сини ръбове се извиваха, образувайки праволинейни фигури.
Лабиринтът Лутерн, беше надраскал някой в края.
Значи беше чул почти вярно през стената. Лутерн, не латерна.
Но какво означаваше това и кой, по дяволите, беше Учителя?
Можеше, разбира се, да е кодовото име на конструктора на бомби със змийския фетиш, който живееше тук…
Ново шумолене зад него го накара неволно да трепне, макар че вече знаеше какво се случваше там. Змията явно беше прегладняла, защото плъхът беше наполовина в гърлото ѝ и тя се мърдаше бавно напред и назад, за да натъпче останалото във врата си.
Между другото змиите имаха ли изобщо вратове?
И всъщност това беше всичко, което имаха?
Без да може да се въздържи, се изхили на глас.
Шит, ама че се беше нервен.
Змията продължаваше да се взира в него с мъртви очи и той ѝ показа среден пръст, преди да се върне на чертежа. Бомбата го очарова. Учителя или който там се беше заел да я скалъпи, не беше глупак…
Запрелиства листовете и се наведе напред, за да вижда по-добре. Единият му крак попадна на нещо под масата. Дебел продълговат предмет и за секунда му се стори, че беше здраво въже.
Тракащият звук го наведе на други мисли…
Той се отмести внимателно назад и погледна под масата.
Змията беше голяма, тялото със зигзагообразна шарка достигаше сигурно към дециметър в най-дебелата си част. Тя лежеше свита съвсем близо до обутия му в чорап десен крак. Клиновидната глава беше вдигната и животното размахваше раздразнено език, а звукът от пръстените в края на опашката ѝ ставаше все по-силен.
Космите по врата на HP настръхнаха така, сякаш изпълняваха команда мирно, сърцето му се притисна към гръдната кост и за секунда той за малко да се напикае. Но в последния момент си възвърна контрола над тазовото дъно.
Run, you fool!
Но скапаната змия беше на пътя му. Лежеше между него и изхода, а той нямаше никакво желание да влиза по-навътре в стаята.
Беше мислил, че четирите отворени и тъмни клетки са празни, но в действителност обитателите им бяха в стаята, спотаени в мрака под терариумите, докъдето не достигаше светлина. Той опита внимателно да дръпне десния си крак назад. Тракането се засили още повече.
По дяволите!!!
Колко отровни бяха гърмящите змии по десетобалната система?
Вероятно достатъчно, за да си създадат собствена шибана аудио предупредителна система…
Самонесеприближавайчеиначесепишиумряяял!!!
Трябваше му тояга, някакво оръжие. Но работната маса не предлагаше много. Нито един от инструментите там не беше по-голям от собственото му жалко фенерче. Трябваше му нещо солидно като чук или защо не лостът, който беше оставил при входната врата…
Пълен ужас!
Но точно под плота на масата имаше чекмедже.
Той премести внимателно ръка към него. Сантиметър по сантиметър. Тракането продължаваше с неотслабваща сила, докато змията се взираше в мръсния му чорап.
Добра змия.
Леко и спокойно…
Пръстите му докоснаха чекмеджето, хванаха дръжката. Змията все още изглеждаше съсредоточена върху крака му…
Той предпазливо дръпна чекмеджето няколко сантиметра.
После още няколко…
Трябваха му две-три секунди да загрее в какво се беше вторачил. Беше се надявал на някакъв вид импровизирана тояга.
Това беше много по-добро.
МНОГО по-добро.
Той мушна ръка в чекмеджето, обхвана внимателно дръжката с пръсти и усети мрежестата шарка под дланта си. Беше принуден да се въздържи, за да не го грабне незабавно.
Леко и спокойно…
Змията продължаваше да трака, изглежда още не беше взела решение. Той погледна към нея с крайчеца на окото, видя я как вдига глава още малко нагоре. Десният му крак беше само на петнайсет-двайсет сантиметра от устата ѝ. Езикът се прибираше и показваше като камшик, сега по-бързо.
HP завъртя деликатно ръка и я вдигна бавно към себе си. Тракането се засили, змията дръпна глава назад. Подготви се…
Той премести внимателно тежестта си върху левия крак, извъртя още малко тялото си. Още пет секунди, пет проклети секунди бяха всичко, от което се нуждаеше…
Внезапно главата на змията се стрелна напред.
HP дръпна рязко крак, извади ръка от кутията и стреля… Гърмежът беше толкова силен, че ушите му заглъхнаха, той затвори очи инстинктивно, извърна глава и изкрещя от ужас. Но въпреки това продължи да дърпа спусъка на револвера.
Веднъж.
Два пъти.
Трески и прах бликнаха от пода, гневен рикошет избръмча някъде надясно. После сух глух звук от пукащо се дърво и изведнъж цялата тежка работна маса се пречупи.
Вихрушка от прах и барутен дим го удари в лицето и той направи две крачки назад, преглъщайки няколко пъти, за да се отърве от пищящото заглъхване на ушите.
Сърцето му препускаше от адреналин, диафрагмата помпаше дробовете толкова здраво, че ребрата му скърцаха.
Fucking hell…
Той надникна внимателно към мястото, където беше стояла змията. Рухналата маса покриваше по-голямата част от пода, но между отломките ясно се виждаха кръв и лепкави черни змийски черва. Част от опашката беше откъсната и лежеше сама по средата на стаята. Все още потрепваше спазматично, но шумът вече не беше заплашителен, ами звучеше по-скоро като счупени маракаси.
Yes!
Яж лайна и умри, змийско копеле!
EAT SHIT AND FUCKING DIE!!!
Вероятно беше нанесъл поне едно директно попадение с револвера, след което падналият плот на масата се беше погрижил за останалото. Но беше ли успял сър Съскащ да го ухапе?
В следващия миг болката си проправи път до главата му през притока на адреналин и той погледна ужасен надолу.
Две малки червени петна точно на свивката между стъпалото и пищяла се виждаха ясно върху десния му чорап.
* * *
Книгата за Кипър я чакаше в анонимен пакет върху килима в антрето, когато се прибра вкъщи. Вече беше успяла да я прегледа, но всъщност не беше научила много повече. Историята за контрабандата беше разгледана накратко като малък и нещастен инцидент, част от една иначе много успешна мисия. Подробностите бяха сравнително оскъдни. Точно както беше казал чичо Таге, двама млади шведски офицери не бяха издържали да гледат пасивно, докато превъзхождащите войски на едната страна разгромяваха обкръжения и зле оборудван отряд на другата.
Изглежда е било по-скоро импулсивна постъпка, отколкото политическа позиция и вероятно малкото оръжия, които се бяха опитали да прекарат, е нямало да окажат каквото и да е влияние освен върху собствената съвест на шведите. Но последствията от импулсивността им се бяха оказали драматични. Двамата офицери незабавно са били освободени и изпратени у дома с първия самолет, докато останалите от поделението са били прегрупирани в Южен Кипър далеч от горещата точка. Тя не успя да открие данни за имената на офицерите, което в интерес на истината не беше и очаквала.
Едно нещо обаче откри, и то много притеснително.
Беше малка портретна снимка на млад офицер с войнствен вид и униформа, окичена с четвъртити ордени. Подполковник Андре Пелас, твърдеше текстът под снимката. Но тя беше напълно сигурна, че това беше чичо Таге.
* * *
Никога нямаше да успее да стигне до болницата.
Вярно, болница „Сьодер“ не беше далеч, но разстоянието не беше най-големият проблем. Нямаше нито телефон, нито възможност да сигнализира.
Гърмежите наистина бяха силни, но вратата на змийчарника беше дебела, а освен това той самият беше най-близкият съсед… Коефициентите сочеха, че никой не го е чул.
