— Нали не се връзваш на тази версия? — тя впери поглед в него.

— Не, естествено, че не…

— Не звучиш особено убедително…

— Стига, Бека, всъщност се опитах да те защитя. Разказах им колко ти е било тежко през последните месеци. Приспивателните и така нататък…

— Казал си им КАКВО?

Той вдигна ръце пред себе си.

— Нищо, просто че ти е трудно да спиш. Това си е напълно вярно. Липсата на сън може да има голям ефект върху преценката…

— Не вярвам на ушите си… — тя закри лице с длани за няколко секунди.

— Ами исках само да помогна… — смънка той.

Тя пое дълбоко въздух няколко пъти и се въздържа да изрече първото, както и второто изречение, което ѝ дойде наум.

— Трябва веднага да изпразня бюрото си — каза възможно най-сдържано. — После мисля да позвъня на адвокат. Това няма да им се размине — тя погледна към ръчния си часовник.

— Трябва да го обсъдим у дома…

— Оо?

Той като че изведнъж събра кураж.

— Ами, Бека, аз харесвам фирмата. Страшно много всъщност. Тук съм почти от началото, а сега като PayTag наливат пари…

Той я погледна в очите. За няколко секунди никой от тях не каза нищо.

— Честно казано, Бека, ти и аз, нещата отдавна не вървят. Откакто…

Тя понечи да каже нещо, да го среже с язвителен отговор.

Но вместо това продължи да стои мълчаливо.

— Сега или след два месеца, резултатът ще е същият, така че защо да отлагаме…

Той сви рамене.

Бучката лед, която я стягаше в гърдите от сутринта, изведнъж стана два пъти по-голяма. Искаше да му възрази, да му изкрещи, че бърка, че е идиот. Че всичко щеше да се нареди…

Вместо това бавно се обърна. Погледна го уморено през рамо.

След което напусна стаята и затвори внимателно вратата след себе си.

Нещата ѝ се побраха в една найлонова торбичка.

Няколко папки с фишове за заплати, трудови договори и различни бумащини. Старата ѝ полицейска шапка, която беше окачила на стената заедно с няколко рамкирани снимки от обучението за Охраната. Сложи саксийното растение, което беше получила като подарък за преместването от Мике, в кошчето, но после съжали и го върна обратно на мястото му на перваза.

Всичките ѝ охранители бяха навън по работа, а хората от офис персонала отдавна се бяха прибрали у дома. Тя взе торбата и слезе на долния етаж.

Първо заключи оръжието си в хранилището, а после изпразни шкафчето си. Всичко, което оставаше, беше да остави ключовете и картата си в пощенската кутия на отдел „Човешки ресурси“. Но вместо да се върне горе, тя излезе на улицата през вратата на приземния етаж и тръгна към метростанцията.

Затърси картата за метрото и я намери в единия си вътрешен джоб. Но когато я извади, навън я последва визитната картичка на чичо Таге, която ѝ беше дал пред апартамента. Дебела бяла хартия с герба на Швеция в златно, червено и синьо в единия край.

Отдолу имаше номер на централата и електронна поща, но странно, не видя мобилен телефон.

Намери го от обратната страна, написан със синя писалка.

По някаква причина краткото съобщение я накара да се почувства поне малко по-добре.

Вървя известно време покрай тухлената стена, докато намери вход.

Въпреки че мястото не беше затвор от над трийсет години, старите институционални сгради изглеждаха доста зловещо особено така, посред нощ. Чувстваше се малко като в лудница „Аркам“54 и му беше трудно да се отърси от това усещане. Големият, ограден със стени чакълен терен, на който се намираше, някога е бил вътрешният двор на затвора. Някъде далеч напред се чуваше музика, смесена с шума от движението по „Весгербрун“ високо над него.

Няколко уморени улични лампи при паркинга в единия край правеха компания на два осветени прозореца в ниските сгради право отпред, откъдето изглежда звучеше и музиката.

Но всички прозорци на внушителната сграда от дясната му страна бяха тъмни и когато се приближи до една от вратите, разбра защо.

Шит! А той вече се беше надъхал за душ и нощувка в истинско легло.

Но имаше поне малко късмет. Беше забелязал строителен контейнер и няколко бараки за инструменти в другия край и когато заобиколи сградата, намери врата от шперплат.

Две хапки и просто катинар бяха всичко, което държеше неупълномощените лица настрана, и той лесно ги разби с една тухла.

От другата страна на вратата имаше коридор, тъмен като в рог и миришещ на строителен прах, но вярната му запалка му осигури поне малко пътеводна светлина.

След няколко метра се озова в големия затворнически блок с килиите. Изглеждаше почти точно така, както си го беше представял.

Слабата светлина на лятната нощ се стичаше през покривните прозорци високо горе. До тавана сигурно имаше двайсет метра, а между него и пода имаше няколко открити етажа и дълги редове килии.

Вдясно имаше метално стълбище и за кратко той обмисли дали веднага да не се покатери и да потърси легло. Но бързо осъзна, че първо трябваше да се хигиенизира.

Стомахът още го свиваше и въпреки принудителната баня, той още усещаше вонята на лайна от гащите си. Така че душът беше приоритет номер едно.

Продължи нататък по първия етаж, държейки запалката високо, за да придобие по-добра представа за мястото.

Действително сградата понастоящем беше хостел. Но затворническото усещане се беше запазило, а така в тъмното се засилваше многократно. Стотици, сигурно хиляди бедни копелета бяха клатили решетките през годините. Буквално казано.

Тесни килии, дебели каменни стени, солидни стоманени решетки на прозорците. Наказателен труд шест дни в седмицата и апетитна диета от вода и хляб.

Мамка му, това доста се различаваше от собственото му затворническо преживяване, колкото и тежко да беше то…

Стресна го внезапен шум. Металически удар, който дойде някъде откъм мрака от дясната му страна.

Той изчака няколко секунди, опита да премести запалката така, че да вижда по-добре. Но помещението беше твърде голямо и катраненият мрак бързо поглъщаше трепкащата малка светлина.

Преглътна няколко пъти и му беше трудно да не настръхне. Нищо чудно всъщност: първо, че мястото беше адски creepy, второ, че беше подгизнал и насран.

Звукът сигурно беше дошъл от електрическо табло или нещо подобно.

За всеки случай изчака още минута. Но всичко беше тихо.

Време бе да намери душа…

Няколко метра по-напред успя да различи очертанията на метална табела, която стърчеше от една от дебелите стени. Вдигна запалката, за да прочете какво пишеше:

Yes!

Остави торбите до вратата и продължи към всекидневната, без да пали лампата.

Миришеше на застояло.

Зимата бяха обсъждали дали тя да не продаде апартамента си. Двустайният на Мике беше по-голям и на по-централно място, а с парите щяха да могат да купят едностайния в съседство и да избият стената.

Но тя се колебаеше, избягвайки дискусията достатъчно дълго, че съседният апартамент да се продаде. Може би още тогава беше предчувствала, че няма да се получи, че има нужда от backup-plan.

Отвори прозореца и пусна малко хладен нощен въздух. После изсипа върху леглото всичките си вещи, които беше взела от апартамента на Мике.

Счупена връзка, сведена до четка за зъби, малко смачкани дрехи, две наръфани книги и няколко други случайни предмета.