— В колата, бързо — изсъска той.

Ясно синьо небе, нямаше дори самотен облак. Прозорецът в кухнята беше открехнат и пропускаше лек полъх летен въздух. Перфектното време за сватба, оставаше само да поздравят младоженците.

Тя се събуди много преди алармата да зазвъни, в главата ѝ се беше забила през нощта песен на Кент и въпреки че мозъкът ѝ имаше предостатъчно други занимания, на които да се отдаде, текстът продължаваше да върви на repeat в ушите ѝ. Отново и отново…

Тя зареди капсула кафе в еспресо машината и изчака търпеливо тънката кехлибарена струйка да изтече докрай, преди да вземе чашата.

Кафето влезе без проблеми, но със сандвича беше по-зле. От нервност стомахът ѝ вече се беше свил наполовина и не беше останало много място.

Тя затвори очи и си пое две дълбоки глътки въздух, остави настрана чашата кафе и протегна ръце пред себе си. Песента продължаваше да се върти в главата ѝ.

Оставаха само няколко часа, а тя все още не беше взела решение.

Или може би го беше направила отдавна…

Пееше Йоке Бери в главата ѝ.

Добър въпрос!

Адски добър въпрос дори.

Странно, но за първи път от много време тя се чувстваше учудващо съсредоточена.

Прехвърли схемата наум, опитвайки се да визуализира маршрута пред себе си. Всеки завой, всяка нова улица. Бронежилетката по тялото, слушалката в ухото — оръжието на бедрото.

Помогна ѝ донякъде, но само след минута музиката се върна обратно.

Тя отвори кухненския шкаф и почти по рефлекс взе шишенце с хапчета. Претегли го в ръката си, чу малките капсули да шумолят от вътрешната страна.

Време беше да реши. Какво предпочиташе?

Черно или червено?

Тя отвинти капачката.

— Как, по дяволите, успяха да ни намерят толкова бързо?

— Не знам — изръмжа HP, опитвайки се да се задържи здраво в седалката.

Големият полицейски ван се клатеше наляво-надясно над чакъления път.

— Може би колата може да се проследи, не вярвах, че ченгетата са стигнали толкова напред в развитието си…

Прелетяха през една бабуна и за половин, секунда ванът се отдели от земята. При приземяването HP удари главата си в страничния прозорец.

— Деба!

Той опита да надникне през малкото прозорче на отделението за арестуваните отзад, но всичко, което видя, беше завихрен прахоляк зад буса.

— Колко са? — викна му Хаселквистът.

— Поне две. Сигурно идват и още!

— Чакай, по дяволите, трябваше да се сетим по-рано… — Нора разкопча колана си и се премести на предната седалка. Тя зачовърка полицейското радио и няколко секунди по-късно по говорителите зазвучаха развълнувани гласове.

9150, движат се право към вас, край.

Разбрано!

Хаселквистът се облегна на спирачката, завъртя волана и с контролирано поднасяне сви по един страничен път. Кой каквото ще да казва, но момчето можеше да кара…

Седемдесет82, 9127, завиха наляво, сега се движат на север…

Разбрано, 9127, Седемдесет до всички коли, движат се на север, в посока към Нюбюгет…

Радиооператорът в Комуникационната централа звучеше далеч не толкова развълнуван, колкото полицаите, които участваха в преследването.

Двигателят на вана изрева, а пътят пред тях се стесни до тясна ивица. Но Хаселквистът не изглеждаше особено разтревожен.

— След двеста метра ще завия рязко наляво, така че се дръжте… — викна той.

— Откъдеподяволитезнаеш… — успя да каже HP, докато се опитваше да се задържи на мястото си, доколкото можеше.

— Карах рали тук преди няколко години… — отговори Хаселквистът.

Той наби спирачки и зави с ново поднасяне.

Седемдесет, 9127, отклониха се рязко, изгубихме… чакай.

HP затаи дъх.

Не, отново имаме контакт, движат се на запад.

Разбрано, 9127, хеликоптерът е напът.

— Ако хеликоптерът ни види, край — процеди Хаселквистът през зъби.

Той насочи буса по нов страничен път.

— Има само една алтернатива — каза после през рамо. — Трябва да слезете.

— К’во?!

— ТРЯБВА ДА СЛЕЗЕТЕ — изкрещя Хаселквистът, без да сваля поглед от пътя.

— Ще спра и ще ви оставя, после продължавам. Резервоарът е наполовина пълен и мога да ги държа на разстояние поне още трийсет-четиридесет минути. Ако не зацепят, че сте слезли, никога няма да ви намерят…

— Н-но ние сме насред гората… — започна Нора.

— Оттам минават жп релси.

Хаселквистът махна с ръка към страничния прозорец от нейната страна.

— Потърсете ги и тръгнете на юг. Имате два часа пеша до следващата гара. После остава просто да вземете влака до града.

— Но не можем просто да те оставим…

— Кента е прав. Нямаме друг избор — прекъсна ги HP. — Ако ни хванат, само след час харддискът ще се окаже в ръцете на Водача и тогава всичко това ще е било напразно…

Нора прехапа устни.

— Окей — каза после. — Кажи какво искаш да направим, Кента.

— Трябва ни малко буфер, някаква диверсия, за да успея да спра…

Седемдесет до всички коли, хеликоптерът пристига след около пет минути.

В момента се движат на запад. Освен това изглежда ни подслушват, така че преминаваме на резервната честота. От този момент минаваме на резервната честота, край на връзката!

Радиото изпиука и изведнъж замлъкна.

— Пожарогасителят… — Нора се обърна към HP и кимна към пода.

Отне му секунда, докато загрее.

Откопча колана си, подпря се между седалките и се наведе напред. На пода до стената имаше пожарогасител. За няколко секунди той махна гумените ремъци и го освободи.

В същото време Нора се прехвърли обратно на задната седалка.

— Отвори вратата — викна тя и той незабавно се подчини.

Тежката плъзгаща се врата веднага се изскубна от ръцете му и отлетя в отворено положение.

Той зяпна към отвора и дърветата, които профучаваха отвън само на метър от него.

— Спокойно — викна тя. — Държа те!

Но той се колебаеше.

— Хеликоптерът идва — изкрещя Хаселквистът от шофьорското място.

HP затвори очи.

Сега или никога.

Той откачи маркуча на пожарогасителя и дръпна предпазителя.

След това се изправи.

Нора веднага го хвана за колана.

— Дръжте се, ще намаля и ще ги оставя да приближат…

Хаселквистът отпусна газта и изведнъж те чуха сирените от полицейските автомобили отзад.

— Сега! — извика Хаселквист.

HP стъпи с единия крак върху прагчето за качване. След това изви тяло, показвайки се наполовина извън каросерията.

Коланът се вряза в десния му бъбрек и той усети захвата на Нора да се стяга около бедрото му.

Първата полицейска кола беше само на десет метра зад тях.

Той вдигна маркуча на пожарогасителя, прицели се…

Внезапно гумите на вана минаха през дупка, колата подскочи и главата му се удари странично в тавана. Той изгуби равновесие и за няколко милисекунди увисна в безтегловност.

Но Нора го хвана за ръката и го издърпа вътре.

По дяволите, за малко!

— Сега, сега! СЕГА!!! — викаше Хаселквистът от предната седалка.

HP отново се изправи, отново провеси тяло през вратата и стъпи на прагчето.

Вдигна маркуча и натисна здраво дръжката.

От дюзата избликна порой от прах и подхванат от попътната струя на буса, се приземи право върху предното стъкло на полицейската кола като голямо бяло одеяло.