Докато чакаше на опашката, тя се възползва от възможността да огледа за камери. Успя да открие три, преди да дойде нейният ред. Малки тъмни сфери горе на тавана или на някои от дебелите каменни стени. Абсолютно същите като тези, които беше видяла в участъка и в трезора.

— Документи за самоличност — каза жената на входа.

— Какво?

— Трябва да сканирам документите ти — каза жената. — Това е новата политика за сигурност на Кралската библиотека. Сигурно си чула за кражбите…

Ребека измърмори нещо в отговор и извади шофьорската си книжка. Жената я постави върху малка стъклена повърхност върху гишето. Кратък проблясък, после изпиукване.

— Заповядай!

Ребека прибра книжката.

— Между другото — каза тя, когато жената вече беше напът да се обърне към следващия посетител. — Какво правите с информацията?

— Моля?

— Информацията, данните от шофьорската ми книжка. Какво се случва с тях?

— Можеш да прочетеш информационната ни политика ето там.

Жената посочи към едно табло с обявления и се обърна.

Тя не се сдържа да погледне към една от сферите на тавана. За миг ѝ се стори, че вижда движение зад тъмното стъкло. Тръпки полазиха тялото ѝ като вълна.

Стегни се, Нормѐн!

Тя бързо се отърси от неприятното усещане и продължи към залата за четене.

Отне ѝ малко над десет минути, за да намери книгите, които търсеше.

Два изсъхнали доклада от държавни разследвания и дебела специализирана книга. Докато се връщаше към мястото си, тя спря при кафе машината.

— Програмата за ядрени оръжия, много хора се интересуват от това точно сега! Сигурно се дължи на аферата с плутония…

Гласът я стресна.

Възрастен мъж с бяла риза, вратовръзка и плетена вълнена жилетка стоеше зад нея. Очевидно беше прегледал скришом книгите под мишницата ѝ.

— Извинявай, не възнамерявах да те изплаша…

— Няма нищо — измърмори тя и взе чашата си.

— Туре Шьогрен — каза мъжът. — Но ще се въздържа да се ръкувам.

Той вдигна ръцете си, които бяха покрити от бели памучни ръкавици.

— Като че ли вече си намерила каквото търсиш, но ми кажи, ако имаш нужда от помощ.

Мъжът изглеждаше твърде стар, за да работи тук, може би беше редовен посетител. Беден самотник, търсещ малко общуване. Но тя нямаше време за такива разсейвания.

— Добре, благодаря ти, Туре тя си позволи учтива усмивка и тръгна към мястото си.

— Вълнуващи времена — каза той след нея, поставяйки монета в машината. — Или поне докато ни закриха…

Тя остави чашата кафе и се обърна. Мъжът доста се забави при машината, боравейки деликатно с чашата, за да не измърля белите си ръкавици.

— Работил си в ядрената програма?

Той кимна кратко и духна внимателно кафето.

— Разказва ли ти се за нея?

— Разбира се — Туре се огледа. — Дори имам малко снимки, ако се интересуваш.

Той прокара картата си през един четец и задържа вратата, докато тя мине през нея. Явно все пак работеше тук.

— Отиваме към асансьора ей там.

Отново използва картата си за четеца в асансьора и натисна един от бутоните.

— Отиваме на минус трети — каза той. — Но има общо пет етажа. Пет библиотечни сгради една върху друга плюс тази над земята. Всеки отпечатан в Швеция текст от 1661-ва насам го има тук. Веднага щом нещо излезе от печатната преса: вестник, списание, книга, а в днешно време дори и аудио книги, всичко се праща тук, постановено е със закон. Фантастично, нали? Обичам да мисля за тях като за малки мехурчета време, милиони, всяко със своята малка история от миналото. Ние, шведите, обичаме мехурчетата време, замисляла ли си се?

Ребека поклати глава. Думата, мехур я накара да изтръпне, но тя осъзна, че мехурчетата на Туре Шьогрен бяха съвсем различни от тези, за които говореше чичо Таге.

— Насред всички промени, всичката модерна техника, която с радост прегръщаме, все пак искаме някои неща да си останат както винаги: филмчетата с Доналд Дък на Бъдни вечер, „Мелодифестивален“65, „Алсонг по Скансен“. Да не говорим за кралското семейство. Виж само колко са ангажирани всички със сватбата на принцесата… Нужно е, естествено, много пространство за съхранение, петият етаж лежи на цели четиридесет метра надолу в скалата… — продължаваше Туре Шьогрен.

Ребека го слушаше само с половин ухо. Всичко това сигурно беше адски интересно, но тя си имаше други грижи. Защо той просто не говореше по същество?

Дребният мъж, изглежда, не забеляза слабия ѝ интерес и вместо това продължи да проповядва за дължината на рафтовете и купищата текстове. Без дори да прави достатъчно дълги паузи, че да отпие от кафето си.

Накрая асансьорът спря и те се озоваха в дълъг добре осветен коридор. Тъмната сфера на тавана си личеше ясно.

Трето подземно хранилище за три седмици, помисли си тя. Странно съвпадение…

— Най в дъното. Там е малкият ми кът — каза Туре и махна със свободната си ръка към далечния край на коридора.

Той тръгна и тя го последва, вървейки на метър-два зад него.

Любопитна дребна фигура, малко по-ниска от самата нея. Изтъняла сива коса, спретнато зализана настрани. Очила за четене на връвчица около врата. Вълнена жилетка, бяла риза и вратовръзка, въпреки че навън беше сигурно трийсет градуса, а накрая и тези бели памучни ръкавици.

Облеклото засилваше впечатлението за мил малък дядо. Но след няколко секунди тя забеляза също, че изгладената яка на ризата беше износена и протрита, а лъснатите му обувки отдавна се нуждаеха от нови токове. Усещането за прокрадващия се постепенно, но неизбежно упадък внезапно я натъжи. Беше го виждала и преди, отблизо.

Татко. Като че всичко започваше и приключваше с татко.

Туре Шьогрен посочи двойна врата малко напред и вдясно.

— Апартаментът е там, вътре… — прошепна той.

— Какво?

Той спря и се обърна.

— Апартаментът. Апартаментът на Нели Закс, запазен точно какъвто е бил, когато е умряла. Всичко си е вътре. Абсолютният мехур време, очарователно, нали така?

Тя се усмихна, опитвайки се да изглежда, сякаш знаеше за какво говореше той, но очевидно не се справи особено добре.

— Нали знаеш коя е била Нели Закс?

— Ъъ… всъщност не.

Той въздъхна, след което вдиша дълбоко.

— Нели Закс, немска писателка от еврейски произход, родена на десети декември 1891-ва в Шьонеберг. Авторка главно на поезия, ранните ѝ творби са изгорени по време на нацистките книжни клади през 1933 г. Селма Лагерльоф лично ѝ помага да избяга в Швеция през 1940-а, а през 1952-ра тя става шведска гражданка. Остава тук до смъртта си през 1970 г.

Той спря, за да си поеме дъх.

— Нели Закс получава Нобеловата награда за литература през 1966-а, което, между другото, е обявено на рождения ѝ ден. Тя завещава всичките си притежания на Кралската библиотека: документи, книги, дори и интериора на апартамента. Всичко е запазено тук, вътре…

Той отново посочи към двойната врата.

— … точно както е било в деня на смъртта ѝ.

Ребека кимна, без да знае точно какво да каже. Но този път той, изглежда, забеляза вялия ѝ отговор.

— Малко отклонение може би, извини ме. Нямам посетители много често и понякога може да бъде малко самотно…

За миг изглеждаше сякаш дребният мъж почти се изчерви.

— Но историята на Нели Закс на места всъщност върви ръка за ръка с темата, която те интересува.

Той спря пред малка врата, извади ключ и отвори.

— Заповядай и добре дошла, Нели… Не, не, искам да кажа. Ребека, разбира се… — поправи се той бързо.

Тя влезе вътре. Стаята едва ли беше по-голяма от десет квадратни метра и леко клаустрофобичната атмосфера незабавно ѝ напомни за стаята за разпити горе в Круноберг. Работно бюро, покрито с листа, няколко претрупани лавици за книги покрай стената, както и два офис стола запълваха почти всяка свободна повърхност.