Но ако един хеликоптер имаше проблеми с двигателя, човек не разполагаше с много секунди, за да се пребори с гравитацията.

Тя се отърси от чувството на дискомфорт и погледна часовника.

— Остават десет минути…

Блек вдигна поглед от блекберито си.

— Окей, благодаря…

— Чухте ли се с Томас?

— Да, казва, че всичко се е уредило с полицията и че ще се присъедини към нас с кола по-късно през деня.

— Хубаво…

Тя пое дълбоко въздух.

— А Вие как се чувствате? — попита после.

— Добре — отговори той малко припряно. — Направо отлично — добави после. — Извинявай, Ребека, трябва, естествено, да ти благодаря за намесата пред хотела. Какво всъщност се случи там?

Той опитваше да звучи овладяно, но тя без никакви проблеми долови лекия трепет в гласа му. Освен това изглежда беше започнал да я нарича Ребека, вместо мис Нормѐн.

— Всъщност не знам точно. Демонстрантите пробиха напред, но след това не ми е съвсем ясно. Надявах се Томас да ми се обади и да обясни…

— Той беше зает с полицията…

— Да, разбирам. Законът за оръжията в Швеция е строг, щях с радост да му обясня, ако ме беше попитал. Но той така и не ми каза, че е въоръжен…

— Да, това беше малко неразумно. Томас е много лоялен. Иска само доброто за мен и за компанията.

Тя кимна в отговор.

Блек се поизправи и кръстоса крака.

— Но той така и не стреля, това трябва да му се отчете, нали?

— Така е — отвърна тя кратко. — Аз стрелях.

— Това ще означава ли проблеми за теб, за нас?

— Все още не знам. Имаме лиценз да носим оръжие и звъннах на дежурния комисар в Стокхолм, обясних му какво се е случило и как може полицията да се свърже с мен. Остава да видим…

Последното беше лъжа.

Тя щеше да мине през малък ад, докато обясни действията си, вече го знаеше. Лиценз или не, човек не можеше да открие пряк огън току-така, още повече в центъра на града. Предпоставките за възпроизвеждане на предупредителен изстрел бяха същите като тези за стрелба на месо. Непосредствено надвиснала сериозна опасност за здравето и живота.

И такава наистина имаше.

Мъжът с якето беше вдигнал оръжие точно когато Томас извика и естествено, беше съсредоточен върху Блек.

И въпреки това тя беше изстреляла само предупредителен изстрел…

Всичко се беше случило съвсем инстинктивно и сега впоследствие ѝ беше трудно да обясни защо беше действала така.

За да извлека най-доброто от една катастрофална ситуация, убеждаваше се тя.

Във всичко това имаше нещо нередно. Томас беше блокиран без шанс да действа. Оръжието, нападателят, това беше пример за самозащита почти като по учебник.

Бяха изпълнени всички предпоставки за откриване на пряк огън. Но в блъсканицата беше невъзможно да стреля към нападателя, без да рискува да уцели невинни хора.

Така беше, разбира се.

Тя погледна надолу и хвана коленете си, за да накара ръцете си да застанат неподвижно.

Изведнъж забеляза, че Блек продължаваше да я гледа. Изучаваше лицето ѝ внимателно по начин, който не ѝ се поправи, а след това сниши поглед към треперещите ѝ ръце.

— Адреналин — каза тя. — Скоро ще отмине…

За миг имаше чувството, че той вижда право през нея.

— Две минути до приземяване — чу се глас от говорителите.

— И така… — каза тя и се усмихна бързо на Блек.

Но той не отвърна със същото.

Съзнанието му блуждаеше между будно състояние и несвяст.

На няколко пъти чуваше гласове, разговори, които се провеждаха някъде над него.

— В много лошо състояние е…

— Колко е приел?

— Тройна доза, не смея да му дам повече от това…

— Говори ли с Източника?

— Ммм…

— И?

— Той каза, че трябва да го свестим. Че няма други алтернативи…

— Окей… И какво правим сега?

— Чакаме…

— Знаем ли нещо повече за мястото?

Шумолене на хартия някъде вляво от него.

Беше буден сигурно от пет минути, но продължаваше да мижи. Някъде до лявото му ухо се чуваше ритмично пиукане и той предположи, че идваше от машина, която следеше пулса му. Най-добре да си кротува, да диша дълбоко и бавно.

В стаята имаше още двама души, мъж и жена. Самият той лежеше на някаква койка или маса на няколко метра от тях.

Слабото стягане в свивката на десния лакът вероятно идваше от игла за инфузия, но с изключение на това тялото му се чувстваше изненадващо добре.

Вътре в стаята миришеше странно — на етер и нещо сладникаво, подобно на мускус, което не можеше да идентифицира.

— Като начало е много голямо, много по-голямо, отколкото си мислехме. Виж това!

Отново женският глас, после още шумолене на хартия, за което HP предположи, че идваше от чертеж.

— Ммм, а тия червени знаци, това…? — мъжкият глас му звучеше познато, но той не можеше да определи откъде.

— Червените са пазачи, сините означават камери, жълтите — различни видове аларми…

— Окей… И всичко това идва от Източника?

— Yes.

— Можеш ли да разчиташ на него?

— Никога не ми е давал причина да се съмнявам в него. Всичко, което ни е предоставял досега, е било ето процента вярно, ето, виж го бедния…

Минаха няколко секунди, докато HP осъзнае, че жената имаше предвид него.

— Продължавам да се колебая. И за него, и за цялата работа.

Отново мъжкият глас, малко мрънкащ, по начин, който звучеше ужасно познато. Той се пребори с изкушението да отвори очи и да завърти глава.

Изведнъж забеляза, че пиукащият сигнал се е учестил.

Мамка му, трябваше да се кротне.

Дълбоки вдишвания, леко и спокоооойно…

Искаше да чуе още, да опита да разбере какво, по дяволите, се случваше.

— Общо шест етажа — продължи жената. — Трийсет метра надолу в планината, всеки етаж е като главина с пет коридора, спици, всеки по петдесет метра дълъг. Пет пъти по петдесет нрави двеста и петдесет по шест етажа…

— Километър и половина. Адски голямо пространство…

— Освен това всеки тунел е десет метра широк, което означава, че могат да сложат по няколко реда със сървърни шкафове в тях. Да кажем, по две пътеки за обслужващия персонал, а един шкаф е колко, към метър широк? Това прави…

— Поне пет километра, може би повече. Половин миля49 сървъри — шит, бая капацитет!

Мъжкият глас звучеше развълнуван.

— Достатъчно, за да покрие…

— … на практика нуждите за сигурно съхранение на цяла Европа.

Ръководителят на обекта направи достатъчно дълга пауза, така че информацията да остави нужното впечатление. Над стотината посетители изглеждаха впечатлени. Самата тя слушаше пресконференцията с половин ухо.

Различни данни за капацитета проблясваха по големия проекторен екран, разнообразявани от време на време със снимки от строежа. Тя се разтегна внимателно и се възползва от случая, за да провери мобилния си за съобщения. Но кутията с входящи беше празна, а разговорът, който беше пропуснала в асансьора в „Гранд“ изглежда дори не беше отчетен от телефона. Странно.

За разлика от лятната жега отвън въздухът тук, вътре, беше хладен и въпреки че се намираха над земната повърхност, на нея ѝ се струваше, че долавя лек мирис на скала, малко като в метрото. Което едва ли беше учудващо…

Преди тук бе имало подземен команден център от дните на Студената война, вече беше чела за това във вестника. Точно както ѝ беше казал Шелгрен: съоръжението е разполагало с дълъг тунел, служещ както за авариен изход, така и за да отвежда комуникационните кабели до артилерийските бункери покрай брега на няколко километра оттам.

Сега същият този тунел вместо това доставяше студена вода от Балтийско море за охладителната система долу в пещерите. Това в комбинация с хладния шведски климат, неограниченият и сигурен достъп до електричество, както и добре развитата информационна мрежа очевидно бяха главните причини цялото съоръжение да бъде разположено в Швеция, блаблабла…