Трябваше, естествено, да прояви повече интерес, все пак ставаше дума за собствения ѝ работодател. Но ѝ беше трудно да се съсредоточи върху подробностите от презентацията. Глождещото чувство, че нещо не беше както трябва, не искаше да я напусне. Трябваше пак да пробва да звънне на Томас.

Блек гарантирано беше в безопасност тук. Всички посетители бяха предварително записани и проучени, а освен това бяха преминали през проверка за сигурност, по-щателна и от тази на летището. Електронните приспособления освен камерите на журналистите отдавна бяха заключени при охраната отвън. Тя, естествено, беше изключение, що се отнася до мерките за безопасност и носеше както радиостанция, така и телефон.

Но вече предчувстваше, че позвъняването, което обмисляше да направи, ще бъде ненужно. Точно както и по-рано, Томас нямаше да отговори. Освен това той щеше да пристигне след около час.

Шелгрен го караше и според есемеса, който беше получила преди няколко минути, вече бяха подминали Упсала. Не очакваше срещата с нетърпение.

Но всъщност не тя се беше изложила, не тя беше извадила незаконно оръжие…

— Нашето съоръжение действа на практика по същия начин като старомодните банкови трезори… — продължи ръководителят, докато видеопроекторът направи ефектен преход към снимка, която тя разпозна.

Трезорът на екрана наподобяваше почти по всичко този, който тя самата беше посетила преди няколко дни. Дебели бетонни стени, полиран мраморен под и дългите редици с малки месингови капаци… Възможно ли беше това да е същото хранилище?

Ребека се изправи неволно в стола. Беше опитала да не мисли за сейфа и разказа на Таге Самер. Да остави всичко на изчакване за няколко дни, докато отмине посещението на Блек.

— Дебела обвивка, която защитава от външни посегателства — продължи началникът на обекта. — След това отделни сейфове вътре в трезора, всички отделени едни от други, така че само собственикът да има достъп до съдържанието. Но при нас всеки сейф може да променя големината си чрез няколко прости натискания на клавишите в контролната зала. С други думи, можем да се нагаждаме мигновено към нуждите на клиента. Сейфовете са заменени от мехури, чиято големина може да варира постоянно.

Десет, сто или хиляда пъти повече място за съхранение не са проблем, промените могат да се осъществят на секундата. Кое друго сървърно помещение може да се мери с такъв капацитет?

Той направи още една добре обмислена пауза, оставяйки реторичния въпрос да виси във въздуха няколко секунди. Проекторът смени трезора с просторно подземно помещение, пълно с ред след ред идентични сървърни шкафове.

— Всичко се събира на едно място. Удобно, рентабилно и преди всичко — сигурно — продължи ръководителят.

Проекторът добави диагонално нова снимка върху старата. Почти идентично помещение, после още едно и още едно… Редици лъскави сървърни шкафове, толкова много, че тя вече изгуби бройката. Хиляди, милиони тайни, събрани на едно и също място.

Изведнъж малко ѝ прилоша. Вероятно адреналинът отново си правеше шеги. Ръцете ѝ поне бяха престанали да треперят.

Ръководителят възобнови лекцията си, докато хранилищата на екрана продължаваха да се множат, но тя вече не го чуваше.

Като малки блестящи мехури, всички обречени рано или късно да се спукат…

— Буден ли си, HP?

За миг си помисли дали да продължи с фейк безсъзнанието, да опита да измъкне още малко информация за случващото се.

Но нещо в гласа ѝ го накара да отвори очи още преди изобщо да е взел решение.

Минаха само няколко секунди, докато я разпознае. Платинено русата коса вече беше тъмна, но пиърсингьт на носа и прекомерните сенки за очи си бяха същите.

Беше емо майката със слушалките, която беше видял в метрото.

— Добре — тя кимна към него. — Как се чувстваш?

Той опита да каже нещо, но всичко, което излезе от устата му, беше сухо грачене.

— Ето — тя му подаде бутилка вода и гой се надигна на единия си лакът. Хладни великолепни глътки…

— Треската отшумя — каза тя, взирайки се в екрана до него. — Но ще минат няколко дни, преди инфекцията да изчезне напълно. Дадохме ти конска доза пеницилин-буквално.

Той не се опита да отговори, а просто кимна, докато се оглеждаше внимателно. Помещението напомняше на болница с единствената разлика, че всичко тук беше по-голямо. Койката, на която лежеше, лампите на тавана, ремъците, които се люлееха над него.

Отне му малко време, докато загрее.

— Ветеринарна болница?

— Yeep — отвърна тя. — Значи не си съвсем изключил. Казвам се Нора. Кент ей там вече го познаваш…

HP се надигна с мъка и погледна към ъгъла, където се предполагаше, че седи мъжът.

Така и беше.

— Здрасти, HP — каза той. — Или може би трябва да те наричам 128?

Минаха още няколко секунди, докато мозъкът му подреди парченцата от пъзела.

— Хаселквист с qv… — промълви той, без сам да може да го възприеме напълно.

— A.K.A. играч петдесет и осем — засмя се мъжът. — Не сме се срещали, откакто ме напръска със сълзотворен газ горе на „Шюмлингеленкен“. Получих алергична реакция и лежах три дни в спешното, в случай че те интересува…

Той скочи от сгъваемия стол и направи няколко резки крачки към HP.

— Спокойно, Кента… — каза емо девойката и застана между тях.

Тя беше поне десетина сантиметра по-висока от Хаселквист, а ако се съдеше по стойката ѝ, и значително по-мускулеста.

— Нямаме време за наранени егота…

Хаселквист с qv я изгледа гневно за няколко секунди, после разпери ръце.

— Спокоен съм… — измърмори той и направи крачка назад. — Ами всъщност ти дължа благодарности — ухили се после към HP. — Ако не се беше намесил, можеше аз да седя там.

Той кимна към извънгабаритната койка, на която се намираше HP.

HP го игнорира.

— Къесме? — измънка той на емо мацката, която очевидно се казваше Нора.

— Ветеринарната клиника към Националната гвардия.

— К’во?

— „Лидингьовеген“, право срещу спортния комплекс „Йостермалм“. Конюшните на Кралската стража… Имам ключ за портата, така че влязохме през задния вход.

— Окей…

Той пресуши бутилката вода и опита да подреди мислите си. Но беше невъзможно.

Главата го болеше и макар да беше малко по-свеж, отколкото през последните дни, продължаваше да чувства тялото си като прекарано през преса за пране.

— И кой от вас смята да ми каже какво, по дяволите, правя тук?

— Ето как стоят нещата, HP — каза Нора, докато му наливаше чаша кафе от големия термос върху къмпинг масата. — От известно време се опитваме да се свържем с теб, но ти си играеш на трудно достъпен… Бележките на вратата ти… — добави тя, тъй като той изглежда не схвана. — Кента, аз и Джеф, с когото скоро ще се срещнеш, всички сме участвали в Играта. Точно като теб сме правили неща, за които първоначално не бихме си и мечтали…

— Но после бяхме изритани — допълни Хаселквист. — Или заменени от някого другиго, някой по-подходящ. Нов фаворит… — той изгледа ядно HP.

— Нещо такова… — кимна Нора. — Във всеки случай, след като се отрезвихме и преодоляхме най-тежката фаза на абстиненцията след Играта, всички започнахме да разбираме, че това, с което сме се занимавали, не просто е било нередно, ами че освен това сме били манипулирани. Че сме били просто марионетки…

HP отпи бърза глътка. Кафето беше неочаквано горещо и му изгори езика, но той си наложи да го преглътне.

— Започнахме всеки за себе си да опитваме да научим повече за Играта и Водача, но както знаеш, опасно е да се нарушава…

— Правило номер едно… — измърмори HP.

— Именно… Всички бяхме предупредени, някои по-сериозно от други. Но няколко месеца по-късно ни събра един човек…

Тя размени бегъл поглед с Хаселквист.

— Работил е за Играта — вметна той. — Не знаем със сигурност, но вярваме, че той…

— Независимо какво вярваме… — прекъсна го Нора и изгледа ядосано Хаселквист — … този човек ни събра.