Всичко, което трябваше да направи сега, беше да изпрати съдържанието на харддиска на вестниците и Играта и PayTag щяха да бъдат history. Той, Бека, Нора и другите щяха да са свободни.

Нора, между другото…

Тя се беше жертвала за него, беше скочила на четвъртития, въпреки че трябва да е осъзнавала, че няма никакъв шанс. Пое удара в името на отбора. Никой преди не беше нравил нещо такова за него. Щом всичко това приключеше, щеше да ѝ се отблагодари подобаващо.

Ако тя все още беше жива, де…

Влакът спря, бучейки, на „Т-Сентрален“ и той инстинктивно се сви в седалката. Но точно както при „Гамла Стан“, перонът беше почти празен.

Същински призрачен град.

Странно…

Къде, по дяволите, бяха всички хора?

„Слотсбакен“ беше препълнена, а като завиха наляво покрай „Лугорден“, там ги чакаха още повече хора. Телевизионни камери, професионални фотоапарати, стотици мобилни телефони.

В края на деня тя щеше да присъства на хиляди снимки и клипове независимо дали искаше, или не.

Темпото надолу по хълма беше лежерно, но щом целият кортеж слезе на равна земя, конниците преминаха от ходом в тръс. Впрегнатите коне направиха същото и Ребека и останалите петима охранители около каляската бяха принудени да тичат, за да са на едно ниво с нея.

Видя първата маска още на Норбру.

HP отвори вратата на интернет кафето и се запъти право към щанда.

— Трябва ми компютър с най-бързата ви връзка два часа или повече… — каза той на рецепциониста, но онзи дори не отмести поглед от телевизора, който висеше над щанда.

— Сори, човек, интернетът падна…

— К’во! И мобилният ли?

— Йеп — рецепционистът се обърна наполовина към него. — Широколентов, ADSL, мобилната мрежа, тути. Всичко падна по някое време през нощта. Казват, че е софтуерен проблем някъде си. Според мен обаче е заради сватбата…

— Заради к’во?

— Сватбата бе, човек! — той направи жест към телевизора, където се виждаше каляска с множество коне. — Големият брат не иска протести, затова са свалили нета точно както направиха в Египет, чаткаш ли?

— Окей — промълви HP разсеяно.

Нещо по телевизията беше привлякло вниманието му. Една от костюмираните фигури около каляската му изглеждаше смътно позната. Камерата зуумна…

Ненадейно HP изтръпна.

— Накъде отиват? — изсъска той и сграбчи изтърканата тениска на мъжа.

— Обратно към двореца, къде другаде. Спокойно…

— Не бе, идиот, имам предвид маршрута. Това там изглежда като „Кунгстредгорден“… Накъде ще тръгнат след това?

— „Сергел“, после насам по „Свеавеген“ и след това наляво по…

„Кунгсгатан“!

Мамицата му стара!!!

Вторият и третият от маскираните стояха на „Стрьомгатан“, до Операта. Тебеширено бели Гай Фокс маски с черни кози брадички и завъртени нагоре мустаци, точно както пред „Грандхотел“ само няколко дни по-рано.

Облечените в бяло хора зад маските не мърдаха, ами просто стояха, напълно неподвижни, което правеше впечатлението още по-зловещо.

— Луде, видя ги, нали, край — каза тя на микрофона при китката.

— Yes — отвърна той кратко. — Повишено внимание, дами и господа, идва „Кунгстредгордсгатан“… — каза после.

Кортежът направи широк, бавен завой наляво.

HP изхвърча от кафето, зави зад ъгъла и се втурна към „Хьоториет“. Струваше му се, че може да чуе приветствията на хората в далечината.

Още четири маски, разпръснати покрай „Кунгстредгордсгатан“, други пет по „Хамнгатан“, но никакви признаци за суматоха.

Може би нищо чудно. Освен най-различните войници и доброволни организации, които изграждаха охранителен обръч покрай маршрута, тя беше видяла още поне двайсет униформени колеги, а освен това и няколко цивилно облечени. Но броят на маските се увеличаваше.

С по една повече за всяка улица, която подминаваха. Нямаше как да е съвпадение. Очевидно нещо се случваше.

Те свиха по площад „Сергел“, заобиколиха стъкления обелиск, а радостните викове бяха толкова силни, ме тя едва чу, когато радиостанцията изпука.

„Хьоториет“ беше тъпкан с хора и той беше принуден да си пробива път с лакти. Колкото повече се приближаваше до „Свеавеген“, толкова по-гъста ставаше тълпата и той осъзна, че се нуждае от алтернативен план. Метрото, естествено!

Обърна се на ето и осемдесет градуса и се затича обратно по „Сергелгатан“, сви между две от високите сгради и опита да се въздържи да погледне нагоре91.

Прескочи бариерата, взе стълбите с три скока и се втурна по перона към северния край на станцията. По пътя измъкна телефона от единия джоб на якето.

— На вниманието на всички охранители. Човек, който отговаря на описанието на един от заподозрените току-що е бил забелязан при „Хьоториет“.

Гласът по радиото принадлежеше на Стигсон, беше почти сигурна.

Устата ѝ беше пресъхнала и тя преглътна няколко пъти, за да опита да я навлажни. Но беше невъзможно.

— Всичко окей ли е, Нормѐн, край?

— Всичко е шест, Луде…

— Добре, всички да са нащрек. Тези с маските ме притесняват…

„Свеавеген“, седем маски.

С една повече в сравнение с площад „Сергел“. Предната част на процесията започна завоя към „Кунгсгатан“.

Телефонът ѝ зазвъня, но тя го игнорира.

Никакъв отговор, мамка му!

Той изкачи стълбите от северната страна, изблъска се до изхода и излезе на тротоара.

Улицата беше обградена от хора в униформи, но те изглежда бяха там главно за украса.

„Малмшилнадсбрун“ беше само на петдесет метра вдясно.

Сложи си качулката, извади слънчевите очила от джоба и си запробива път натам.

В далечината се чу трополенето на конски копита.

Тя видя маските в мига, в който каляската започна завоя. Този път стояха едни до други. Първоначално осем броя, но след това и повече.

Много повече…

— Това не ми харесва — промърмори Рунеберг.

Телефонът продължаваше да звънни в дясното ѝ ухо.

Оставаха му петнайсет метра, когато видя мотива под арката на моста. Розови триизмерни кутии със сини ръбове, криволичещи и образуващи хипнотични праволинейни фигури. Точно както на чертежа дизайнът напомняше лабиринт.

Лабиринтът Лутерн!

Беше го открил!

Тропотът от копитата се засилваше, отекваше между сградите, смесвайки се с овациите на зрителите.

В същия миг видя големите черни въздухопроводи във всеки от краищата на арката. Пет метра над тротоара, насочени под перфектен ъгъл към платното. Две кръгли черни решетки, точно като описанието в чертежа на Учителя, с диаметър около един метър. Или 1016,1 милиметра за по-точно.

МАЙКА МУ СТАРА!!!

Първите коне от авангарда почти бяха стигнали до моста. Той прибра телефона, разбута хората пред себе си, после се добра с лакти до платното и затича към процесията. Раницата все още се друсаше на гърба му. Изведнъж я усети по-тежка от всякога…

Тя го видя отдалеч.

Тъмни дрехи, чорлава брада, слънчеви очила и качулка над главата. Светлосивите презрамки на раница се виждаха ясно на гърдите му. Тичаше право към каляската, право към нея.

Махаше с ръце и крещеше нещо.

Ръцете ѝ незабавно посегнаха към кобура на колана. Хванаха дръжката на пистолета. Изваждане — издърпване на затвора…

— БОМБА! — викаше той. — ЕЙ ТАМ ИМА БОМБА!

Но тя, изглежда, не го чуваше. Вместо това видя как тя и другите охранители насочиха оръжията си към него. Сякаш в действителност той беше заплахата.

В следващия миг забеляза маските. Навсякъде покрай улицата петдесет, сто, още повече. Като че ли чакаха нещо. И изведнъж той разбра…